RRR

„RRR“ е един от най-големите блокбъстъри на годината досега и въпреки това има шанс дори да не сте го чували. Макар и да живеем в ерата на световната взаимосвързаност, някои феномени все още не успяват да пробият в глобалното съзнание. Така де, може би не съм справедлив към „RRR“, който все пак получи доста внимание на глобално ниво. Обикновено на запад асоциираме индийското кино с безумни абсурдистки екшъни, които се доближават до някакъв необясним, инцидентен сюрреализъм с глупостта си, или с пищни, цветни и игриви танци, които мнозина поради някаква причина пренебрегват. Но „RRR“ е филм, който носи със себе си толкова историческа и културна тежест и който е толкова важен за индийските общности из целия свят, че дори останалите разбрахме за него. Филмът вече е достъпен за вас в Netflix, където обаче се намира само дублираната версия на хинди (оригиналният език на филма е телугу, говорен в южните части на Индия; хинди се говори основно в северната, източната и западната част на държавата), и мисля, че ако не друго, поне любопитството ви трябва да бъде разпалено.

Филмът се фокусира върху две исторически фигури, отговорни за важни индийски революции срещу Британската империя в началото на 20-ти век. Това са Алури Ситарам Ражу (наричан от героите А. Рама Ражу или просто Рам), който във филма работи като полицай за империята, но с тайната цел да снабди оръжия за народа си (което, доколкото разбирам, няма нищо общо с истинския човек), и Комарам Бийм, тайнственият пазител на племето Гонди, който е на мисия да спаси откраднато момиче от замъка на британския губернатор (което също е абсолютна фикция). Филмът очевидно не се интересува от историческа достоверност, но фантазиите му далеч не спират до тук. Двамата мъже, които никога дори не са се срещали в истинския живот, тук се запознават, докато спасяват момче от експлодиращ влак, и изграждат истинско и силно приятелство чрез един безсрамно златист монтаж. Но понеже единият работи за империята, а другият се бори против нея, конфликтът е сигурен, и когато се случва, всичко около тях буквално рухва. Сценарият превръща историите им в такава сантиментална, моралистична приказка пълна с искреност и мелодрама, каквато днешно време рядко можеш да видиш в западното кино.

Но освен че обединява две легендарни исторически фигури, филмът представлява и първата среща между две огромни звезди на индийското кино. Рам Чаран (който играе Рам) и Н. Т. Рама Рао Младши (Бийм) имат култови последователи, каквито днешно време на запад са запазени само за поп звезди и интернет инфлуенсъри, но отдавна не и за актьори. И ако това не е достатъчно, режисьорът на филма, С. С. Раджамули, е нещо като модерния Спилбърг на Индия, основно заради предишния му исторически епос в две части, „Baahubali: The Beginning“ и „Baahubali 2: The Conclusion“. Целият този star power придава на филма такава грандиозност, каквато не сме виждали на голям екран от истеричния кошмар от фантазията на Джордж Милър „Лудия Макс: Пътят на яростта“. Този филм се старае да превърне абсолютно всеки кадър в спектакъл и да бъде събитие, което да разтърси света (или поне Индия).

В Холивуд също винаги се правят филми, които се надяват да бъдат „събитието на годината“, но индийското кино няма абсолютно никакви задръжки в това какво ще предостави на публиката си, създавайки еуфорични карнавални удоволствия от ярки цветове, непрестанно движение и божествена драма, които сякаш властват с могъществото си над всеки екран, на който биват показвани. „RRR“, както и много други индийски блокбъстъри, е общо взето всички възможни жанрове в един филм – исторически военен екшън-мюзикъл, с елементи на романтична комедия, heist-трилър (филм за обирджии) и семейна драма, допълнен с епическа поетика и иконографията на супергеройското приключение. Това може да звучи като безумна комбинация, която е трудна за преглъщане за западни зрители като нас, но освен това запълва тричасовото му времетраене (което прелита със скоростта на Бийм на моторчето си) с толкова развлечение, че няма да бъдете отегчени нито за секунда. Ако американските блокбъстъри ти обещават да бъдат като едно пълноценно, задоволяващо ястие, то „RRR“ е цяло пиршество, най-добре преживяно заедно с радостна тълпа от ентусиасти.

Макар и сценарият (написан от режисьора и баща му) да е страшно нефокусиран и Раджамули да няма пълен контрол върху настроението на филма, преминавайки от сладникави моменти на радост към шокиращи прояви на насилие със зашеметяваща рязкост, все пак е изумително колко добре работи всичко тук. Сякаш с чиста сила на волята и някакво магично ниво на откровеност, всички участващи реализират емоциите във всяка сцена успешно, дори когато им липсва наративната основа. Когато филмът е в пълен ром-ком режим (Бийм се влюбва в прелестна и чистосърдечна британка на име Джени, с която трябва да общува въпреки езиковата бариера), химията между героите е изградена по доста банален и лесен начин, но това не ги спира да бъдат чаровни. В моментите на драма всички елементи, от визията до музиката, биват обладавани от една почти детинска сериозност и става просто невъзможно да не се отдадеш на филма. И най-показателни са екшън сцените, които много често имат безцелно, твърде хаотично усещане, сякаш са изградени от фантазиите на дете, което няма никаква прецизност в мисленето си, но пък има невероятно въображение. Принципът, по който Раджамули е работил, сякаш не е бил базиран на това, кои два кадъра биха се вързали най-добре един до друг, а как можем да направим всеки един кадър възможно най-умопобъркващо готин. Всяка една битка е перфектна, алхимична комбинация между CGI животни и огън, потни, мускулести мъже и тълпи от безлични, некадърни британски войници, които биват мачкани безпощадно.

Но най-успешни според мен лично са музикалните изпълнения. Има причина да се сещаме за пищните танци, когато говорим за Боливуд (този филм всъщност не е от Боливуд, което е хинди индустрията, а от Толивуд, телугу индустрията в южна Индия). В средата на филма Рам и Бийм посещават британско парти, където задръстените сноби си мислят, че могат да танцуват по-добре от тях, защото познават „по-изисканите“ танцови форми. В отговор на това, двамата приятели изпълняват песента „Naatu Naatu“, която е може би звездният момент на филма и най-вероятно ще бъде най-доброто музикално удоволствие, което ще получим в тази година, която ни обещава твърде малко такива. Игривите движения, изпълнени с живот, хумор и любов към танца, разпалват всички в партито, докато земята буквално не се разтърсва от енергията на телата им. А в края на филма, извън наратива, виждаме едно още по-карнавално изпълнение, където Рам и Бийм, след като са надминали всичките трудности, просто си танцуват радостно в някакво абстрактно поп-пространство, докато останалите герои и дори режисьора се навъртат около тях (и освен това виждаме портрети на разни фигури от историята на Индия, които нямат нищо общо с филма доколкото аз разбрах, просто са там за чист патриотизъм). Импулсът да завършат филма с подобна сцена, която няма нищо общо със сюжета или развитието на героите, олицетворява отлично подхода на творците, който може би трябва да бъде приет и на запад – не мисли логично за всяко едно решение, просто се впусни в еуфорията и танцувай.

Всичко това може да звучи като голяма забава, но и като малко евтино удоволствие. И на места може би наистина е така. Индийското кино, макар и да е родило някои велики творци като Шотоджит Рай, не е най-развитото в света. За разлика от другите азиатски кино индустрии, които сякаш въобще не се влияят от западните култури, индийските винаги са гледали повече към Запада, до голяма степен заради дълбоките корени, които Британската империя е пуснала там по време на колонизацията. Индийската култура е изключително богата и развита, и много видна в киното им, но все пак се усеща влиянието на много американски трендове, не всички от които са изпълнени с нужната компетентност. Странните, твърде драматични появи на slow motion, преувеличената игра на някои актьори, сякаш изскачаща от страниците на комикс от 50-те, и сценарият, сглобен по алгоритмичния метод на Холивудските гурута като Блейк Снайдър, които приоритизират „пистолета на Чехов“ над неща като естествено човешко поведение и силна тематика, карат филма да изглежда по-импотентен на места, отколкото му се иска. (Изключение правят компютърните ефекти, които тук някак си имат тежестта, която често им липсва в американското кино, въпреки че не изглеждат напълно реалистични.)

Но това е заключението, до което бихме стигнали, ако само сравняваме „RRR“ с познатите ни екшън-приключения. В действителност обаче ексцесът на филма му придава един митологичен характер, който рядко виждаме в съвременното западно кино. Често се говори за „модерните митологии“, като общо взето всяка история за героични подвизи бива набутвана в тази категория – от „Междузвездни войни“ до „Лигата на справедливостта“,  И това, естествено, е вярно, но ключова дума тук е „модерна“. Тези истории донякъде изпълняват същата функция като древните митологии, но в действителност са модернизирана версия и не носят характеристиките на мита като стилистичен жанр. Но в „RRR“, Раджамули манипулира реалността и вкарва всеки възможен подход за сантименталност и поклон, така че да изгради пред очите ни образи на истински божествени фигури. От любовните истории до военната драма, всичко може да изглежда елементарно, като проста битка между добро и зло или клиширана история за обречена любов, но то е нещо друго – наративът тук има един първичен, стихиен характер. Точно като героите в древните митове, персонажите тук са повече абстракции от истински, реалистични хора. Те не преминават през човешки проблеми (за които се изисква определена специфичност, ако ще бъдат автентични), а се изправят пред самите концепции за любов, морал, приятелство, власт, народ, страдание и др.

Още от началото на филма Раджамули превръща Рам и Бийм в природни елементи. И двамата имат грандиозни въвеждащи сцени – Рам се изправя срещу огромна тълпа от хора, сякаш в него е въплътена силата на цяла армия, а Бийм влиза в свирепа надпревара с приказен тигър в дълбоките гори. Рам бива представен като „огъня“, а Бийм като „водата“, мотиви, които се завръщат повторно във филма. Животните, впрочем, присъстват много (всички са CGI), за да привържат героите с природата и земята, за която се бият. По време на най-важните развития в сюжета за фон звучат химни, които възпяват героите и подвизите им (понякога буквално описвайки случващото се на екрана, все едно гледаш опера или древногръцки хор). И ако това не е достатъчно божествено, по време на кулминационната битка Рам получава нов костюм, трансформирайки се в подобие на индийския бог Рама, стреляйки огнени стрели по враговете си. В простотата на персонажите си и проявите на физическа перфектност, „RRR“ е единственото модерно произведение, което съм виждал наскоро, което наподобява духа на древните Олимпийски игри – идеализиране на боговете чрез трансформиране на определени хора във възможно най-перфектната, божествената версия на себе си; опитът на човека да се докосне до божественото.

И каква е целта на всичко това? Откровен национализъм и религиозен поклон, очевидно – неща, които не мога да съдя, когато става въпрос за култури, които са ми толкова чужди, но по принцип не са ми по вкуса. И въпреки това „RRR“ е един безкрайно интересен обект, който не просто ще ви предостави три часа вълнение, но и ще ви запознае с една колоритна, красива култура, която не винаги получава уважението, което заслужава, на глобалната сцена.

За заключение, за да си представите точно колко странен е този филм, ви оставям със следното: представете си, че Людмил Стайков (режисьорът на „Време Разделно“  и „Хан Аспарух“, едни от най-големите български исторически драми) бе режисирал тричасов епос за Васил Левски и Христо Ботев, където в началото единият всъщност работи за Османската империя и саморъчно повалява десетки българи, а другият се бори с мечки в Балкана, и после двамата се срещат, стават най-добри приятели, единият се влюбва и другият му помага с ухажването, после изиграват най-епичното хоро на всички времена за да покажат на турците, че нашите танци са по-яки от техните и всичко завършва с епична битка, където единият е облечен като кукер, а другият като Исус Христос, и с още един танц, където Стайков си танцува заедно с тях и на фон стоят портрети на Вазов, цар Симеон, Алеко Константинов, баба Ванга и други, просто защото е яко. И трябва да призная…ако България, или която и да е друга държава, направи такова нещо, то би било абсурдно и досадно. Но чаровете на индийското кино са толкова силни, че „RRR“ те оставя с желанието да излезеш с дружките си и да потанцувате „Naatu Naatu“, докато земята не се разтресе.