Преди няколко години Мартин Скорсезе каза, че не харесва филмите на Marvel и за него те „не са кино“. Интервюто провокира разпалени дебати „за“ и „против“ филмите на „Marvel Studios” в частност, както и за комиксовите филми въобще. Впоследствие Скорсезе написа есе, в което изложи позицията си за Marvel, комиксовото кино, франчайзите и за това как се е променило киното и филмовия бизнес за последните 20 години. Мнозина разтълкуваха думите на Скорсезе като неколегиална атака към съвременното комиксово жанрово кино, което от години е на гребена на вълната. Привидяха в текста му арогантност и неуважение към хората работещи в този жанр. Всъщност Маестрото акцентира върху изчезващото „разказващо кино“ – със силни човешки истории, филми –откровение, емоционално и духовно. Преди 20 години, с втория си филм – „Път към отмъщение“, Сам Мендес адаптира една графична новела и ни показа, че няма значение дали филма е по комикс, по истинска история, или по литературна творба. Важното е да разказваш истории. А тази история започва от Япония…

road-to-pardition-3-220220605

През 1970 г. в страната на изгряващото слънце е публикувана манга поредицата „Lone Wolf and Cub Part 1: History and Influences“ на писателя Койке Казуо и художника Госеки Коджима. Това е историята на Ogami Itto (самотният вълк) и неговият син Daigoro, пътуващи през средновековна Япония и търсещи отмъщение към клана Яги. Казуо и Годжима разказват приказка за отмъщение през погледа на самурайската култура. Разказват и приказка за баща и син, принудени да оцеляват сами във враждебен и суров свят. Мангата става изключително популярна в Япония и вдъхновява филми, пиеси и телевизионни сериали. Влиянието и легандарния статут на Lone Wolf“ нарастват с времето и напускат пределите на Япония. Черно-белите страници на Годжима вдъхновяват знаково име в комикса като Франк Милър, който споделя, че е повлиян от мангата в работата си по историите за Батман и Капитан Америка. Куентин Тарантино пък не крие влиянието на поредицата в работата му по „Убий Бил“ (2003).

Вдъхновени от „Lone Wolf“, писателят Макс Алън Колинс и художникът Ричард Пиърс Рейнър създават графичния роман „Road to Perdition. Творбата излиза с логото на DC Comics през 1998 г. в САЩ. Колинс разказва историята на Майкъл О’Съливан – безпощаден, но почтен и религиозен човек, който работи за ирландския „Кръстник“ на престъпността в малък град в Средния запад – Джон Рууни (действителна историческа личност). О’Съливан има семейство, но е решен да не допусне двамата му сина да тръгнат по неговия път. Любопитен за тайнствената „работа“ на баща си, Майкъл младши – по-големият от двамата, става свидетел на убийство, извършено от сина на Рууни. Страхувайки се от последствията Рууни дава нареждане О’Съливан да бъде убит заедно с цялото му семейство. Съпругата и по-малкият му син са убити, а О’Съливан и единственото му оцеляло дете тръгват по жестокия път на отмъщението.

road-to-pardition-6-220220605

Добрият диалог, умелото вмъкване на исторически личности като Ал Капоне и Франк Нити и реалистично пресъздадения ноар от Ричард Рейнър провокират интереса на режисьора Сам Мендес, който решава да екранизира творбата на Колинс. Интертекстуално комикса на Колинс се вписва чудесно в жанровата дреха на гангстерския филм, маха от себе си товара на религиозните тропи и игнорира супергеройските способности на Съливан. Сценаристът Дейвид Селф стъпва върху стълбовете, държащи историята на Макс Колинс, и чрез промяна на някои парчета в пъзела, чрез отделни нюанси, успява да натовари повествование смислово и работещо на няколко нива.

В основата си историята е същата като в графичния роман. Средният запад, Голямата депресия, Сухият режим. Майкъл Съливан (Том Ханкс) работи за гангстерския бос Джон Рууни (Пол Нюман). Твърд и безкомпромисен ирландец, Рууни третира Съливан като син. Съливан е изолирал семейството от работата си, но един ден синът му Майкъл Младши (Тайлър Хеклин) става свидетел на нещо, което не бива да вижда. Ревнивият и параноичен син на Рууни Конър (Даниел Крейг) е замесен и използва ситуацията, за да си разчисти сметките със Съливан, като убива по-малкия му син (Лиам Ейкън) и съпругата му (Дженифър Джейсън Лий). Майкъл Съливан е принуден да бяга със своя оцелял син, но същевременно се опитва да отмъсти на Конър.

road-to-pardition-4-220220605

В центъра на наратива стои трагична история за отмъщение. Съливан е принуден да поеме заедно със сина си метафизично пътуване към Perdition – малко градче в Илинойс (в превод – Ад, вечна смърт, проклятие, гибел). Пътуване, което е предопределено и това родее филма с гръцка трагедия. Студената камера на оператора Конрад Хол допълва чувството на обреченост. Пътуване, което е колкото пътуване за спасяването на малкия Съливан от света на баща му, толкова и пътуване към самия себе си за Съливан.

Другият пласт, който „Път към Отмъщение“ ще ни разкрие посредством „пътя към Ада“, са отношенията баща-син. И синовният поглед към тях, паметта, споменът на сина за баща му (защото Мендес ни разказва историята като ретроспекция през погледа на Майкъл Младши).

От психологията ни е известно, че модел за подражание на сина е бащата. Това е нещото, което Съливан иска да избегне. Иска синът му да е по-добър от него. За това и държи семейството далеч от работата си. Това обаче ги лишава и от близостта му като баща. Едва, когато обстоятелствата го заставят, точно в тези 6 седмици, които прекарва със сина си в опит да избегне гибелта им, са възможност за Съливан да го опознае истински. Възможност да го насочи по път, различен от неговия. Да се бори за спасението на душата му.

road-to-pardition-9-220220605

Майкъл Mладши, от своя страна, получава отговор на въпроса защо баща му е бил по-студен към него, отколкото към малкия му брат. „Ти беше по-скоро като мен, а не исках да бъдеш.“, му казва Съливан. Всичко това е показано чудесно в един изпълнен със страх поглед на Съливан на финала на филма. Страх не от смъртта, а от възможността синът му да оцапа с кръв ръцете си. После виждаме усмивката и надеждата в очите на Съливан. Синът се е оказал по-добър от бащата. Не искаме ли всички това за децата си?

В „Път към Отмъщение“ виждаме още една връзка баща-син, но не на биологично, а на емоционално ниво. Това са отношенията между Рууни и Съливан. Съливан е отраснал без баща и от малък е под крилото на гангстера Рууни. Преклонението и предаността на Съливан към „духовния му баща“ са очевидни. Рууни пък говори за Съливан като за син. Държи се към него като към син. Синът, който винаги е искал да има. Сцената в която Съливан и Рууни свирят на пиано е перфектна илюстрация на отношенията между двамата. Само с погледи, без думи, двамата показват любовта си един към друг. В един момент камерата се отдръпва и ни показва биологичния син на Рууни – Конър, чиято усмивка не може да скрие изгарящата го ревност.

Стигаме и до третата връзка баща-син: Рууни и емоционално лабилният му син Конър. Той е силно подразнен от отношенията между баща си и чуждия за семейството Майкъл Съливан, тъй като Рууни демонстрира пред всички привързаността си към протежето си. Това води до един от централните конфликти във филма – разкъсването на стария гангстер между любовта му към Съливан и бащинския дълг към сина си. Рууни е принуден да защитава биологичния, а не любимия си син. В крайна сметка Рууни плаща за греховете си пред човека, който обича като син. И приема това като награда. Последните му думи към Съливан са: „Радвам се, че ще си ти“.

road-to-pardition-8-220220605

Дуета Сам Мендес (режисьор) и Конрад Хол (оператор) печели възхищението на критика и публика още с „Американски прелести“ (1999). Филмът взима пет награди Оскар, в т.ч. и за най-добър филм, режисьор и оператор. Съвсем логично бившият съпруг на Кейт Уинслет ангажира Хол и за втория си филм. Роденият в Таити Конрад Хол е легендарен холивудски оператор. Трите награди и седемте номинации за „Оскар“ говорят сами за себе си. Хол печели първата си статуетка за уестърна „Бъч Касиди и Сънданс Кид“ (1969). Работата с Мендес му носи още два. Споменатият по-горе „Американски прелести“ – изящна емоционална дисекция на американското семейство, му носи единия „Оскар“; другия ще вземе посмъртно (Хол умира два месеца преди връчването на наградите в Долби Тиатър) за брилятната си работа по „Път към Отмъщение“.

Трябва да се върнем до 60-те години на миналия век и класиката на Артър Пен „Бони и Клайд“(1967), за да открием Американският Среден запад и Голямата депресия  „рисувани“ с такъв поетичен кино език. Атмосферата и духа на Голямата депресия са показани великолепно още в откриващата сцена, в която малкият Майкъл разнася вестници на фона на отиващите на работа хора. Mожем да я усетим, можем да я помиришем. Пресъздадената на екрана от Мендес и Хол концепция за красивото е самостоятелно повествование сама по себе си. Визуален наратив, който работи и без думи. Във филма малко се говори и много се показва. Всъщност, дори да го гледате без звук, естетиката на Хол ще има същото въздействие и няма да загуби от силата си. Мисля си, че ако Грифит, Мурнау или Ланг можеха да гледат „Път към Отмъщение“ щяха да го харесат.

road-to-pardition-10-220220605

В работата си дуета Мендес – Хол стъпва върху графиките на Ричард Пиърс Рейнър, но ги пречупва през собственият си кино поглед. Естетиката на Хол ни показва с хладна носталгия една Америка по времето на Сухия режим. Текстурата на „Път към Отмъщение“ е вдъхновена и повлияна от американския художник реалист Едуард Хопър. Студеният реализъм, засиленият контраст и използването на светлината и светлосенките, така характерни за големия американския живописец, присъстват и на екрана и ни показват стилизирана, мрачна и същевременно много красива Америка. Приглушените цветове, работата със светлината, кадрирането, специфичните ракурси – работата на Хол е висша форма на перфекционизъм и визуална прецизност, донесла му един от най-заслужените „Оскар“-и в историята. Визията на филма е пир за сетивата.

Въплъщение на стилизираната визия и потискаща атмосфера е сцената в която Рууни и телоохранителите му са разстреляни на улицата под дъжда от Съливан. Решена без музика и в забавен каданс, сцената е визуална и сурова поетика на драматичната кулминация в отношенията между Рууни и Съливан. Една „любовна“ сцена между бащата и синът, който Рууни винаги е искал да има.

Актьорският ансамбъл „Път към Отмъщение“ е великолепен, но шоуто е откраднато от 77 годишния по това време ветеран Пол Нюман. Представянето му във филма на Мендес му носи 10-та номинация за Оскар (наградата отива у Крис Купър за ролята му в „Адаптация“). Въпреки че е пренебрегнат от Академията, Нюман безспорно прави една от най-добрите роли в славната си кариера. Лека усмивка, студени сини очи и непоколебима решителност. Това е Джон Рууни и ни е трудно да си представим, че някой друг би могъл да изгради по-добре образа на ирландския „Кръстник“. Лесно можем да направим връзка между образа на Рууни и Дон Корлеоне. И двамата са безпощадни глави на гангстерски фамилии със силно развито чувство за чест и справедливост. В една от знаковите речи на Рууни той казва – „Ние избрахме този живот и сега го живеем.“ Житейска гангстерска философия която можем да открием и в образа на Хаймън Рот от „Кръстникът II“.

road-to-pardition-7-220220605

Наред с темите за лоялност, отмъщение, изкупление и динамиката баща-син, „Път към Отмъщение“ е и проникновено изследване на гангстерския мит. Ситуиран исторически и социокултурно в жанровата си рамка, филмът работи безотказно. Без да има претенции да ревизионира жанра той ни дава още от същото. Прави го с дълбочина на образите и съвършен кино език. Погледът на Сам Мендес към организираната престъпност на 20-те години е визуално стилизиран и проницателен.

Релациите към филми като „Кръстникът“ (1972) и образът на Дон Корлеоне, „Недосегаемите“ (1987) и Чикагската империя на Ал Капоне, „История от Бронкс“ (1993) и образът на бащата, опитващ се да опази сина си от улицата, „Дони Браско“ (1997) и взаимовръзките „баща – син разочарование“, „баща – синът който искам да имам“, „Проходът на Милър“ (1990) – ирландският престъпен свят през 20-те год. на миналия век показан ни от Братя Коен с екранна естетика, достигаща до формализъм, са видими и сравненията са неизбежни. Филмът обаче не е евтина имитация и елементарно подражание на големите жанрови образци, а е хвърлен мост към великите майстори като Скорсезе, Копола и Де Палма, както и едно любовно писмо към Америка по времето на Сухия режим, написано с авторски почерк.

Поантата в творческия път на големия Конрад Хол едва ли можеше да бъде по-изящна и красива. „Път към Отмъщение“ е кино поетика в най-чиста и съвършена форма. Дискретна музика, премерен диалог и феноменални визуални композиции. Сам Мендес и Конрад Хол ни представят един от най-красивите портрети на Америка през 20-те години на миналия век.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

4 Comments

  1. Еха, поредния задълбочен анализ! Авторът ме накара да погледна с нови очи този страхотен филм. Поздравления Станислав!

  2. Чудно ревю за прекрасен филм! Дано стигне до повече хора и за тези, които са го гледали – да си го припомнят.

    П.П. Обожавам Скорсезе, но не съм съгласен с него за комиксовото кино!

    1. Чувал съм и друг път тези богохулствени слова от теб 😄

    2. Какво е най-лошото, което може да ми се случи? Да се срещна с няколко добре облечени мъжаги от италиански произход и да ме повозят на предната седалка в царевицата? 😀