Воев / Voev

Ако някой ми беше казал преди няколко години, че ще седна един ден и ще пиша ревю на документален филм, сигурно щях да му се изсмея. Не че имам против документалните филми, но никога не съм намирал нещо, което толкова да ми хареса, че да искам да изразя мнение по въпроса. За всяко нещо си има първи път, както се казва. Това се случи с пълнометражния „Воев”, за който ще стане дума в следващите редове.

„Така че, само двама
ще влезнем с теб във храма.“

„Воев” беше официално представен на течащото в момента 26-то издание на София Филм Фест. Това е кратък обзор на живота и творчеството на заминалия си прекалено рано от този свят Димитър Воев. Това също така е трибют и поклон към наследството, което този човек оставя след себе си. Продукцията се проточва над шест години назад във времето, възползвайки се да изглади всички детайли, да подреди внимателно своя сценарий и да представи на зрителите един наистина красив, трогателен и запомнящ се филм.

Няма да крия, че съм имал доста разговори с познати, които се мръщят на музиката на Воев и в частност на най-популярната му група „Нова генерация”. Със сигурност това не е музика за всекидневно слушане от всеки и се иска малко по-особена нагласа, за да ви харесат текст и мелодия. Всеки, разбира се, има право на лош вкус, а и едва ли е нужно да споменавам, че гениите често остават неразбрани.

Няма да се опитвам да ви обяснявам кой е Димитър Воев, защото не смятам, че има и нужда. Ако сте фенове, то сте напълно наясно. Ако пък сте от тези, които не го харесват, най-вероятно няма да прочетете това ревю и без това. „Воев” е дело на младата режисьорка Биляна Кирилова, за която това е дебют. Тя си е поставила наистина амбициозна задача и въпросът е не дали се е справила с нея, а до каква степен е успяла да постигне целта си.

„Аз имам
моето световъртене
в мен.“

Сценарият на „Воев”  е балансиран по един изключително чудесен начин, редувайки стиховете и мислите на Димитър Воев на фона на архивни или (полу) тематични кадри с кратки интервюта с негови близки приятели, познати, колеги. Въпросните писания, поне по-голяма част от тях, вече могат да бъдат намерени в книгата „Непрочетено”, дело на по-малката му дъщеря Димитра. Всички тези неща са подбрани внимателно от голямото количество тетрадки, които музикантът оставя след себе си. Те изразяват неговия светоглед, мнение за заобикалящата го обстановка и въобще разнообразни мнения за хората. Позволяват на зрителя да вникне, макар и за кратко, в сложния свят на Димитър Воев и да се опита да го разбере поне малко кой е той.

Това не е просто музикант, а една икона сред едно цяло поколение при прехода към демокрация. Той се е борил срещу конформизма и следване на ясно утвърдените норми на партията. Този човек отразява желанието на всеки да бъде различен и да притежава собствена индивидуалност, която да показва без свян и притеснение. Много ще се съгласят, че Димитър Воев буквално е изпреварил времето си.

Документалният филм запознава зрителите с неговото семейство и родното му място. Постепенно ни разказва за детството и желанието му да се занимава с музика. Виждаме трепетта в гласа на родителите му, загубата, толкова години по-късно, в очите им. Хронологията не се разкъсва и научаваме за участието му в групи като „Воцек и Чугра”, създаването на „Кале” с Васил Гюров и стигаме до „Нова генерация” и всички хора, които преминават през нея. Някои от тях стигат до сълзи, защото не успяват да скрият силните емоции и спомени, напиращи да бъдат сподели с публиката. Защото Димитър Воев не трябва да бъде забравен.

Признавам си, че очаквах доста по-сух документален филм, много по-суров и неизчистен. Това, което получават зрителите, са внимателно подготвени сцени и интервюта, без излишни разсейващи фактори. Към всичко е подходено професионално и дори с чувство за хумор или тъга според ситуацията. Голяма част от хората, с който Воев е работил, споделят свои спомени за него. Всички те се прекланят пред неговия чар и невероятни и дръзки идеи, които до този момент никой дори не е смеел да си помисли, камо ли да изрече на глас.

„Аз съм останал
сам от своя вид
и съм безсмъртен,
като бог велик.”

Може би най-прекрасния аспект на този филм е подходът. Както казах по-горе, това не е сух документален филм, в който интервюта се редуват и получаваме просто поток от информация, колкото и интересна да е тя. Зрителите ще могат да се насладят на голямо количество стихове на Воев, да послушат прекрасната му музика и да наблюдават редки архивни кадри от участия на музиканта по различни мероприятия. Балансът между тези елементи играе ключова роля и в нито един момент някой от тях не се опитва да доминира над останалите.

За съжаление, Димитър Воев си отива прекалено млад. Едва двадесет и седем годишен той е диагностициран с тумор в мозъка и през есента на 1992 година почива. Посмъртно излиза и албумът „Отвъд смъртта”, върху който групата е работила преди това. Сигурен съм, че не само аз се чудя какво ли би постигнал Димитър Воев днес ако беше още жив. Неговото наследство върху цяло едно поколение, а смея да твърдя и няколко след това, е толкова огромно за адски кратко време. Представете си ако разполагаше с двойно или тройно време да твори.

„Обичам само теб,
твоите студени очи.”

„Нова генерация” е част от живота ми вече близо двадесет години и мога само да съжалявам, че не съм имал удоволствието да видя самия Воев на живо. Подходих със скептични очаквания към филма „Воев”, но останах запленен. Вярно е, че съм адски пристрастен към темата, но точно и това прави възхищението ми по-ценно. Най-искрено поздравявам Биляна Кирилова, която освен режисьор е и сценарист заедно с Неда Миланова. По-красив и трогателен трибют дори не смея да си представя. Препоръчвам го на всеки почитател на Димитър Воев и съм сигурен, че всеки ще намери по нещо ново за тази забележителна личност.

„Воев” все още може да бъда гледан и ще продължи да се излъчва през следващите седмици на още някои и друг фестивал. Възползвайте се, защото повече хора заслужават да видят това произведение на изкуството.