Past of Glory: Нос страх / Cape Fear

или още тридесет години по-късно
 

За добро или зло киното като изкуство има свойството да остарява по-бързо от други свои събратя като изобразителното изкуство, музиката или литературата. На никой не му е остарял или смешен Рембранд, Достоевски или Бетовен. Независимо, че са творили преди няколко века. Обаче много филми, правени преди 50 или 60 години, предизвикват изблици на смях у публиката, въпреки че са хоръри или дори драми, филми, които не взимаме на сериозно, поради остарелите изразни средства, кино език и филмови компоненти. Филми, които не изпълняват вече функцията, която са имали за зрителя от преди няколко десетилетия.

Според големият унгарски писател, кинокритик и теоретик на киното Бела Балаш старите филми ни се струват смешни, защото „се смеем на собственото си вчерашно Аз“, защото старото кино е „модата от завчера, която ни изглежда смешна“. Може би за това толкова често в киното гледаме римейкове. Защото някой истории имат нужда от осъвременяване. Такъв римейк е и „Нос страх“ на Мартин Скорсезе, излязъл на екран 29 години след оригинала на Дж. Л. Томпсън. Филмът е със същото заглавие, но принадлежи на друго време и, ако и да не е смешен, не носи на съвременния зрител усещането за заплаха и съспенса, който хората на 60-те са изпитвали в киносалона. През 1991 г. Скорсезе ни даде неговата версия на семейство Боудън и страховития Макс Кейди. Има ли смисъл от появата му? Какво го отличава от оригинала? По-добър ли е от него? За всичко това, а може би и за други неща, ще разкажем по долу.

cf1-220212209

През 80-те години на миналия век Amblin Entertainment и Стивън Спилбърг са заинтригувани от идеята за римейк на „Нос страх“ от 1962 г. на Дж. Л. Томпсън, чийто сценарий е базиран на романа на Дж. МакдоналдЕкзекуторите“. Филмът на Томпсън разказва за затворника Макс Кейди (изигран от легендата Робърт Мичъм) – педофил, излежал присъда за изнасилване. Кейди излиза от затвора и иска да отмъсти на адвоката си Сам Боудън (Грегъри Пек), тъй като смята, че Боудън не е направил нужното, за да го защити по време на процеса и подлага него и семейството му на тормоз с крайна цел сексуално посегателство върху 14-годишната дъщеря на Боудън.

За римейка Стивън Спилбърг възлага работата по сценария на Уесли Стрик, който е работел и преди за Amblin. Задачата на Стрик е да адаптира минималистичната история за по-голям бюджет, а бившият затворник Макс Кейди да е по-ужасен и застрашителен, отколкото в оригинала. Самият Спилбърг харесва и иска Робърт Де Ниро да е в образа на затворника Макс Кейди и му изпраща готовия сценарий. По същото време Спилбърг е зает с работата си по „Хук“ и „Джурасик Парк“ и търси друг режисьор за снимките.

cf2-220212209

Де Ниро харесва сценария и персонажа на Макс Кейди, и предлага филма на кого мислите? Разбира се на големия си приятел и творчески съратник Мартин Скорсезе. Както и при „Разярения бик“, Скорсезе първоначално не е ентусиазиран, но подтикван и мотивиран от Де Ниро, в един момент вижда потенциал в историята и решава да заснеме тази, както той се изразява, типична „холивудска суперпродукция“. Смята, че може би му е време да направи мащабен филм с повече екшън и това да му донесе успех в боксофиса. А понеже това е Скорсезе „Нос страх“ ще се окаже много повече от ентъртеймънт за зрителя…

Оригиналният трилър-ноар от 1962 г. е един от първите филми, преборили цензурата на „Кодекса на Хейс“ и разказващи свободно историята на педофил и изнасилвач. Въпреки добрата си операторска работа и пораждащата тревожност и напрежение партитура на Бърнард Хърман („Шемет“, „Психо“, „Шофьор на такси)“, работата на Томпсън е далеч от нивото на майсторите на епохата като Сам Пекинпа или Алфред Хичкок. Освен черно-бял на цвят, филмът е черно-бял и в изобразяването на персонажите си. Сам Боудън е етичен и честен човек, добрият баща, глава, закрилник и стожер на едно задружно и сплотено семейство. Робърт Мичъм като Макс Кейди, предлага сдържано и хладно изпълнение на ролята. Той е лошият тип, който иска да нарани добрите. Тази разделителна линия между героите, като „добри“ и „лоши“ е типична за Холивуд от началото на 60-те години. Въпросът във филма е ще успее ли лошият да нарани добрите, в частност дъщерята на Боудън. Разбира се, подобен сюжет не е предизвикателство за Мартин Скорсезе и той иска да направи различен филм, като същевременно запази основата на историята.

cf3-220212209

На 13.11.1991 г. по кината се появява „Нос страх“ . Персонажите са същите, историята е същата като в оригинала. Същата и съвършено различна. Скорсезе ни показва Сам Боудън (Ник Нолти) като глава на проблемно семейство. Той и съпругата му Леа Боудън (Джесика Ланг) са минали през консултации с психолог заради изневерите му, а той сякаш е в началото на нова афера. И двамата трудно намират пътя към 15 годишната им дъщеря Даниел Боудън (Джулиет Луис), която се заключва в спалнята си, за да не става свидетел на скандалите между родителите си. И в този труден за семейството момент на сцената се появява Макс Кейди (Робърт Де Ниро). Призраците от миналото изплуват. Кейди е излежал 14 годишна присъда за изнасилване и е тук, за да отмъсти на адвоката си (Боудън), който е скрил доказателства, които биха намалили присъдата му. Кейди е с вид на вулгарен и гротесков хипстър – носи ярки хавайски ризи, пуши огромни пури, а тялото му е татуирано с библейски символи и стихове.

Да, Робърт Де Ниро… Както казахме и по –горе, той е един  от главните виновници „Нос страх“ на Скорсезе да се случи. Де Ниро участва във всички етапи по правенето на филма – работи със Скорсезе по каста на актьорите, участва в сценария, предлага много нови неща по време на снимките, дори има роля и при монтажа. След някой по леки и повърхностни роли които прави, отново се потапя в творческия процес с енергията, която е отдавал на филми като „Разярения бик“ или „Шофьор на такси“. Подлага се на строга диета, тренира усилено, извайва тялото си до едва три процента подкожни мазнини. Чете много за затворническата психология, среща се със хора лишени от свобода, с пациенти с ментални увреждания. Сам, след дълги проучвания, избира рисунките на библейска тематика, които ще са татуирани върху тялото му. Де Ниро се превъплащава в Макс Кейди. „Живее“ с героя и чрез него до пълно обезличаване на собственото „Аз“. Макс Кейди попада в пантеона на тъмни и мрачните персонажи, които е създавал през годините, нарежда се до Травис Бикъл и Джейк ла Мота и е в някаква степен тяхно продължение.

cf4-220212209

Цялостната промяна, преобръщането на филма на Мартин Скорсезе спрямо оригинала се случва докато той работи по сцената между Де Ниро и Джулиет Луис в училището. В оригиналния филм има сцена, в която Макс Кейди преследва Даниел Боудън в училището. Подобна сцена с преследване е написал и Уесли Стрик в новата версия на сценария. Скорсезе не иска тази сцена. Усеща, че тя не отговоря на духа на филма, който иска да направи. Пренаписват я и акцента вече не е във физическата, а към духовната болка, която Кейди иска да причини на момичето. Нямаме преследване, а тиха сцена на сексуално и психологическо насилие. Това е момента в който окончателно се разрушава доверието между бащата и дъщерята. И малкото, което е останало като уважение и сплотеност в семейството изчезва. Мартин Скорсезе си казва че това е неговия филм, че всъщност не иска да направи екшън или развлекателен трилър с преследване, а иска да акцентира на разпада на едно семейство. От тук тръгват и заедно с Де Ниро и сценариста Уесли Стрик правят значителни промени в първоначалния сценарий. Променят всичко и ако ли имената на персонажите са същите под повърхността историята е друга, темите на филма са напълно различни. Доброто и примерно семейство изчезва, а на негово място получаваме рушащо се дисфункционално семейство. Семейство с много проблеми още преди Макс Кейди да се появи. Кейди във филма на Скорсезе е коренно различен от Кейди на Мичъм. Тук той е психопат, чудовище с почти свръхестествени способности. Понякога очарователен и интелигентен, понякога напълно луд, опасен и непредсказуем. Кейди е като Терминатора на Джеймс Камерън, който не може да бъде спрян, който се завръща отново и отново и е готов да стигне до края, дори това да го унищожи.

cf5-220212209

Религиозната тема заема важна част в творчеството на Мартин Скорсезе. Той е израсъл в етнически затворена католическа общност, и като млад има намерение да стане свещеник, дори учи за кратко в духовна семинария. От „Жестоки улици“ (1973) чак до „Мълчание“ (2016) темите за битката между доброто и злото, изкуплението и католическата вина го вълнуват и стават поле за творческите му търсения. Религиозните убеждения на Скорсезе резонират и в „Нос страх“. Историята на семейство Боудън и динамиката в отношенията им с Макс Кейди препраща към Стария Завет и книгата на Йов. Сам Боудън е съвременния Йов – въплъщение на безпринципния модерен човек, който не спазва етичния кодекс. Загубил е доверието на семейството си и е отговорен за неговия морален разпад. Тогава и божественото наказание е естествена и логична последица. А Макс Кейди е автентичния божи посредник, който води след себе си апокалипсиса за съгрешилите. Той е въплъщение на всички грехове в семейството на Боудън и чрез него те ще ги преживяват отново и отново.

Финалът на „Нос страх“ е финал и на живота на Макс Кейди. Боудън успява да спаси семейството си като се отървава от злия си преследвач, успява да го потопи в разбушувалите се води на залива. Над тях се излива неспирен дъжд като символ на библейския потоп, отмиващ всичко грешно и порочно. Но дали това пречистване ще се случи и за семейството на самия Боудън, е въпрос, който остава без отговор и дава храна за размисъл  дълго след като сте излезли от киносалона.

cf6-220212209

За Скорсезе, който е синефил, болен киноман, и един най-големите познавачи на американското кино, правенето на римейк на ноар от 1962 г. е възможност да отдаде почит на един холивудски студиен трилър. Скорсезе иска неговия филм да „диша въздуха“ на старото кино от 50-те и 60-те години. За целта ангажира хора от времето на големите студиа, хора символи на друга епоха в киното. Оператор е 73-годишния британец Фреди Франсис, носител на „Оскар“ за „Величие“ на Едуард Зуик, сценограф е 75-годишния Хенри Бъмстед (носител на „Оскар“ за „Да убиеш присмехулник“ и „Ужилването“); партитурата на легендарния Бърнард Хърман от първия филм е преработена от не по-малко легендарния композитор, 68 -годишния Елмър Бърнстейн (14 номинации за „Оскар“); малки роли получават и звездите на първия филм – Робърт Мичъм (играе лейтенант Елгарт) и Грегъри Пек (адвокат Лий Хелър). Благодарение на тези стари майстори всеки отделен компонент на филма хвърля мост между две епохи в киното. Скорсезе получава така нужната му симбиоза между изразните похвати на старото кино и новата творческа енергия, която самия той носи.

cf7-220212209

В крайна сметка получаваме филм в традиционен холивудски жанр (психологически трилър), римейк на класическо произведение (трилър-ноар). Получаваме суперпродукция, изваяна от ръцете на Мартин Скорсезе, жанрово упражнение по стил, белязано и формирано от маниите и страховете на големия майстор. „Нос страх“ отдава почит на оригинала, в частност и на холивудското кино от 50-те и 60-те години като цяло и същевременно обогатен и допълнен с маниакалната интензивност на темпо-ритъма, визуална експресивност, кръв, насилие и вулгарен език. Така Скорсезе, посредством елементите типични за неговото кино – яркия диалог, бурното действие, черния хумор и реалистичния подход при показване на насилието, възкресява една стара история за нов живот. А това е един от основните смисли на римейка – да развиеш, нюансираш, обогатиш наратива и по този начин да направиш филма адекватен за съвременния зрител. Да активираш „афективната страна на филма“ (Едгар Морен), т.е. да въвлечеш емоционално зрителя при възприемането на филма, като поднесеш историята с нови изразни средства, с модерен кино език.

И дори да направиш деривата по-ценен и по-добър от първообраза. Скорсезе го може. Категорично неговата версия на „Нос страх“ е по-добрият филм. А римейк не е мръсна дума.

Коментирайте първи
 
Отговорете »

 

Коментирайте