Кендимен / Candyman

 

Когато преди няколко години обявиха, че ще правят нов „Кендимен”, си признавам, че се развълнувах. Още повече обещанията бяха за духовен наследник на първия филм. Не става дума за римейк, рибуут или каквото и да е друго ново нещо, а за истинско продължение на продукцията на Бърнард Роуз от 1992 година. Като почитател на Клайв Баркър и в частност „Кървави книги” и фен на оригинала, разбирате защо започнах да си създавам някакви очаквания.

Доживяхме, както се казва. След няколко отлагания по очевидни причини, „Кендимен” е вече факт и можете да го гледате по кината. Оправдава ли обаче той очакванията? Успява ли да се докосне до градската легенда, която обсеби персонажа на Вирджиния Мадсън в първия филм? Отговорът на този въпрос е малко по-комплексен отколкото дори аз искам да призная. Спойлери ви обещавам, че ще има и не препоръчвам да четете преди да сте гледали филма.

c120210829

Както вече споменах, „Кендимен” е директно продължение на филма от 1992 година, който пък е базиран на краткия разказ „The Forbidden” на Клайв Баркър. Нужно ли е да сте гледали едното, за да разберете другото? Със сигурност ще ви помогне. Разбира се, можете да се насладите на новия филм и самостоятелно, но… Да речем, че няма да схванете огромна част от референциите, старите истории и намигвания. В комбинация с новите объркващи елементи, най-много да се оплетете допълнително. Но всичко по реда си.

Кендимен”е историята на Антъни Маккой (Яя Абдул-Матийн II). Да, това е същият този Антъни от първия филм, който Тони Тод отвлича и Вирджиния Мадсън се опитва да спаси в края. Сега той е пораснал, превърнал се е в преуспяващ художник. Със своята приятелка се нанасят в жилище в сърцето на реновирания квартал Кабрини Грийн, където Антъни се надява да получи своето вдъхновение и да нарисува шедьовъра на живота си.

Още в първите сцени ни запознават с историята на Хелън от първия филм и това събужда любопитството на нашия герой да разбере малко повече. Той отива в последните останали къщи от стария квартал и се запознава с Уилям Бърк (Колмън Доминго). Така научава и за легендата за Кендимен. Запознатите веднага ще забележат, че историята е коренно различна тук, но това ще го коментирам малко по-надолу.

По време на тази разходка Антъни е ужилен от пчела и тялото му започва да се променя. Манията му по легендата постепенно го въвлича в един безкраен водовъртеж от лудост и болка. Няма да се опитвам да ви разказвам подробно сюжета, но то няма и нужда. Нито ще се опитвам да обяснявам опитите на сценария да шокира зрителите с някакви изненадващи плот туистове, които са ясни от километър и без това.

candyman-2020-trailer

Като директно продължение, макар и маркирано с думите „духовен наследник”, „Кендимен” разчита прекалено много на оригиналния филм. Толкова много, че в един момент започва да натоварва зрителите с един тон информация, които те трябва да знаят или поне очаква от тях да знаят. Изразът „твърде много хубаво не е на хубаво” тук важи с пълна сила. Наистина е чудесно, че Джордан Пийл, Ниа ДаКоста и Уин Роузънфийлд са подходили с толкова уважение и внимание към версията на Бърнард Роуз, но щеше да е хубаво да се опитат да установят някаква собствена идентичност. В този си вид сценарият е като малко дете, което подскача след своите родители и се опитва да ги копира.

Тук идва и един от най-големите проблеми на „Кендимен”. Той се опитва да копира толкова много, като в същото време иска да добави и нещо ново, че започва да си противоречи. Идеите се сблъскват челно и се разпадат неясно около себе си. Кендимен се превръща от единично зло в персонификация на страданието на черните хора и потисничеството на белите над тях. Политическото послание е толкова грозно и така силно те удря в лицето (особено в края), че то ти става леко неудобно чак. Всички полицаи са бели, всички са зли. Да живеят черните! Не ме разбирайте погрешно, няма нищо лошо в това, но не е това начинът да поднесеш толкова сериозно послание. Поне един чернокож блюстител на реда да имаше, по-лесно щях да преглътна идеята.

В крайна сметка Кендимен е всеки невинен чернокож, загинал от ръката на бял полицай в Кабрини Грийн. Ще забележите, че през повечето време не дават директно лицето на убиеца след призоваването. Предполагам, защото всеки от загиналите може да се появи. Поне аз така го разбирам. Поради тази причина и едно от най-големите камеота във филма ме издразни най-силно. Това на Тони Тод, който се материализира във финалната сцена като „първия” Кендимен. Тази поява е лишена от абсолютно всякакъв смисъл и цялата идея за „рояк”, а не индивидуален персонаж се разпада на белите си конци.

c320210829

Казвал съм го преди, ще го кажа пак – Джордан Пийл не трябва да пише сценарии на подобни сериозни филми. Надявам се, че по-голяма част от по-хубавите неща са благодарение на ДаКоста и Роузънфийлд. Пийл ми доказа с „Get Out” и най-вече с „Us”, че умее едно нещо – да създава сюжетни дупки с големината на лунни кратери и да си противоречи по няколко пъти в една сцена.

Мога още да обяснявам колко глупав е на моменти сюжета, но мисля, че схванахте идеята. Не съм гледал предишния филм на Ниа ДаКоста, но тя просто не успя нито за момент да изгради една страшна сцена или поне изпълнена с напрежение такава. Убийствата са представени предимно извън кадър, с малко изключения, или просто с бързо движеща се камера, която не ти позволява да видиш кой знае какво. Поведението на повечето герои е комично и неубедително като резултат.

Тук идваме до другия най-голям проблем на „Кендимен”. В първия филм Даниел Робител искаше да превърне Хелън в своя жертва, защото тя е разклатила вярата на местните в него. Антъни от друга страна, след едно най-обикновено ужилване, започва да затъва в блатото на лудостта без кой знае колко основателна причина. Неговите „видения”, ако можем да ги наречем така, са повече плод на репресиран спомен, а не в резултат на злата сила, която Кендимен представлява. С други думи са се опитали да превърнат антагониста в протагонист едва ли не и да го изкарат най-големия мъченик на света. Все още звучи неубедително.

c420210829

Общо взето целият каст не успя да ме спечели в нито един момент. Нито Яя Абдул-Матийн II, нито Тейона Парис, нито дори Колмън Доминго, който имаше най-глупавите мотиви за това, което правеше. Неубедителна и слаба игра със сигурност не помага за изграждане на напрежение в най-важните моменти.

Още едно голямо разочарование е музиката на филма. В този момент не мога да си спомня дори една мелодия от новия „Кендимен”.За сметка на това прекрасната тема на Филип Глас от първия мога да затананикам без проблем. Грозните CGI пчели в последните сцени дори не искам да коментирам.

Сега, някой ще каже, че прекалявам със сравненията и дори се хващам за прекалено дребни неща. За съжаление, това е неизбежно. Връзките са прекалено много, за да бъдат пренебрегнати с лека ръка. Когато правиш директно продължение на нещо, няма как двете да не бъдат съпоставяни и сравнявани. Новият „Кендимен” се проваля с гръм и трясък във всяко едно отношение. Недоумявам какво толкова виждат западните медии, че да си спечели толкова високи оценки. А толкова много исках да го харесам.

Все пак аз го гледам изцяло от пристрастната страна на фен – както на първия филм, така и на творчеството на Клайв Баркър. Последният получава и easter egg с една своя книга, но ще ви оставя сами да го откриете. Ако обаче вие не сте такива и нямате никакви очаквания, може би има минимален шанс „Кендимен” да ви допадне. Аз лично ще се опитам да ги забравя и ще си пусна отново стария. Може би без тези откровени политически послания, може би с малко уговорки, може би… Щеше да има малко по-голям шанс.

В заключение ще кажа, че ако питате мен, то по-добре си спестете деветдесетте минути, които със сигурност ще може да използвате по-добре. „Кендимен” с нищо не заслужава вниманието, което получава, а Джордън Пийл трябва да спре да пише сценарии. Жалко е наистина, защото се надявах на нещо добро. Ще продължавам да се надявам явно. Колкото повече го мисля, толкова по-ниска ми става оценката. Все пак на този етап ще се спра на 4 от 10, но утре може и до 3 да го бутна.

коментари
 
Отговорете »

 
  • Kobayashi
    2021-08-29 at 23:18

    Колко се бях надъхал заради каста – Абдул Матийн и Теона Парис са ми много симпатични, отделно пича е художник, историята ми се струваше интересна. Ще чакам ревюто на Лъчо, за да потвърди или обори това и ще преценя.

    Отговор

  • Пали джапанките
    2021-08-31 at 16:45

    Така както си се бил надъхал от каста,не успя ли да видиш режисьора за да ти поомекне ентусиазма?

    Отговор

Коментирайте