Много интересно нещо са очакванията, особено пък очакванията ни като киномани. Понякога, за съжаление по-често, имаме надежди за нещо прилично и се изненадваме неприятно. Друг път очакваме нещо слабо и то се оказва изненадващо гледаемо. А понякога излиза филм на един от любимите ни режисьори, прочитаме всяка една новина за проекта, изглеждаме всеки един трейлър, имаме много високи очаквания и все пак успяваме да се изненадаме. В един особено тежък период, който всички си преживяваме по някакъв начин и дори нямаме достатъчно ново кино, че да си отвличаме вниманието, не много неща могат да ни зарадват повече от добрия филм. А сега ще ви разкажа за неочаквания филм.

Дейвид Финчър е един от най-любимите ми режисьори. Неговият пословичен перфекционизъм, комбиниран с невероятно извратеното му чувство за хумор, ни донесе едни от най-впечатляващите филми в последните 20+ години. Практически всичко, което той прави, е впечатляващо по някакъв начин, но особено го обичам заради трилърите му – дали ще са за серийни убийци или за злото на капитализма, Финчър знае как да създава напрежение. И отсега да кажа, „Mank“ не е това. В него напрежение, по онзи пулсиращ, задъхан начин, на който сме свикнали от Финчър, няма. Но нали постоянно говорим за разнообразие, за това как майсторите се познават по това, че не се ограничават в жанровете и способностите си – Дейвид Финчър, ако някой е имал съмнения, тук показва, че може да направи чудесен филм, в който да няма нито един гротескно убит човек.

MV5BMzhlYTU3M2UtOTJiNy00MjQxLTljYjQtMmVjNWRiMmI0MzhkXkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_FMjpg_UX1280_.jpg 1280w

Mank“ разказва историята на Хърман Манкевич, който пише сценария на „Гражданинът Кейн“, приеман за един от най-добрите филми, правени някога. Тъй като предполагам, че се чудите по същия начин, по който и аз се чудех, веднага ви казвам отговора на незададения въпрос – да, по-добре е да гледате (или да си припомните) „Гражданинът Кейн“ преди „Mank“. Не защото няма да разберете какво се случва – сюжетът на „Mank“ просто е рамкиран около писането на „Кейн“, но много от разговорите се въртят около него и контекстът е по-лесен за разбиране, когато класическият филм е пресен в съзнанието.

Всъщност „Mank” се развива в две паралелни последователности. От една страна, Манкевич лежи със счупен крак в леглото и диктува сценария на асистентката си, борейки се да го завърши за 60 дни – вундеркиндът Орсън Уелс седи и тръпне в очакване. От друга страна са флашбековете от последните 10 години от живота на Манк, които обясняват влиянията и музите, от които той черпи, за да напише възхвалявания сценарий. През двете времеви линии опознаваме Манк като герой, неговите проблеми с алкохола и залаганията, неговата любов към работата му и неговия цялостно отблъскващ характер, който кара хората да го понасят единствено заради гениалността му като писател.

MV5BN2E1MGQ2M2ItMTBkZS00MzM5LWIyMzMtYzYwNGJkNzI2ZjJkXkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_FMjpg_UX1280_.jpg 1280w

Гари Олдман е очаквано брилянтен в ролята на Манк. Свистящият по екрана диалог му дава възможността да покаже огромното си присъствие по един хем впечатляващ, хем напълно естествен начин – той доминира всяка сцена с присъствието си без всъщност да го налага, а защото сценарият го изисква от него. Невероятно приятната изненада за мен беше Аманда Сайфрид в ролята на Марион Дейвис – вдъхновението зад Сюзан Алекзандър в „Кейн“. Докато Сюзан е глуповатата и неталантлива жертва на Кейн, Марион е прикрито интелигентна и дълбоко симпатична, не винаги права в постъпките си, но винаги разбираема и опровергаема героиня, на чието място можем да се поставим.

Като цяло Дейвид Финчър, който (ще съм първа да призная) обикновено е слаб в изграждането на женските си персонажи, тук успява да покаже изненадваща нежност и внимание към дамите, обкръжаващи Манк. Имаме физиотерапевтка, асистентка, съпруга и муза, на всяка от които е отдадено достатъчно внимание, така че да ги опознаем, разберем и да можем да им съчувстваме. Наистина те са там, за да допринесат към развитието на главния герой, но не са принизени до декор – всяка от тях си има добре развит характер, предистория и дори арка, които са внимателно проследени.

MV5BYWJlY2ZjMDQtOThjYi00NGMxLTg0NmEtYWI4YTE0Y2I0MWY2XkEyXkFqcGdeQXVyNjU1NzU3MzE@._V1_FMjpg_UX1125_.jpg 1125w

И тук се връщам на темата за очакванията, с която започнах. Дейвид Финчър нямаше  пълнометражен филм от „Не казвай сбогом“, който излезе през 2014 г. Всичко, с което той се занимава като проект, е събитие и се гледа без пропуск, но друго е, когато прави пълнометражен филм. Заради това аз гледах всеки трейлър и прочетох всеки анонс за „Mank” – защото знам, че при Финчър самият филм е събитието, дори и трейлърът случайно да покаже прекалено много. Тук рекламите загатваха от една страна за личностните проблеми на Манк, от друга страна – за трудните му отношения с хората около него. Значи ясно – ще гледаме изследване на герой и то труден и граничещ с лош характер, който Финчър обожава.

Оказа се, че крайният продукт успя да ме изненада най-много с това, че беше каквото очаквах, но всъщност нещо съвсем друго. Да, Манк е алкохолизиран хазартен тип, който оправдава всяка постъпка с гения си. Той обаче съвсем не е долнопробният разгонен чичко, който е загатнат в трейлъра. Той обожава съпругата си и има интелектуални и пълноценни връзки с другите жени около себе си, без в никакъв момент да не прекрачва границите на приличието.

MV5BODE4ZDFmOTAtN2Y0Yi00M2MzLWEyNGYtM2IxM2U1MWQ5ZDMxXkEyXkFqcGdeQXVyNjU1NzU3MzE@._V1_FMjpg_UX1080_.jpg 1080w

Но най-важното от всичко за мен – „Mank” всъщност въобще не е тематично за написването на „Кейн“, това е просто рамката. „Mank” разглежда титулярния си герой в конкретния контекст на второстепенната сюжетна линия на изборите за губернатор на щата Калифорния. Докато изследването на характера на героя е повече от стойностно, смятам, че най-интересната част от целия филм е политическият наратив. Развива се една история, която е уж странична, а всъщност има значение за пътя на всеки един от героите – това как изкуството и медиите се използват за политически цели; каква безценна роля играе попкултурата и конкретно киното във формирането на идеалистичните нагласи на хората и как произвеждането на тази култура се отразява (или не) на тези, които я произвеждат.

Подозирам, че именно тази политическа страна на историята ще отчужди известно количество потенциални фенове. Друга част ще бъдат отблъснати от това, че голяма част от актьорския състав е мискастната чисто като възраст (всички обожаваме Гари Олдман, но моментът, в който казва репликата „На 43 години съм“, директно ме изкара от филма с презрителен смях). Най-вече очаквам да говорим за „Mank” в предстоящия награден сезон, защото той ще стане любим както на киноманите, така и на критиците. От години вече филми за Холивуд жънат голям успех около наградите, а всеки фен на киното ще иска да гледа нещо за създаването на „Гражданинът Кейн“. И после ще забравим за него, както забравихме за „Артистът“.

MV5BYzVmMDBkOWUtNWQ5OS00ZWQyLWE2YmUtOWQ1MmQ0NGM2MTQ2XkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_FMjpg_UX1280_.jpg 1280w

Дейвид Финчър реализира проекта, за който с баща му са работили десетки години наред и отново ни доказва какъв майстор на киното е. Всеки кадър е безупречно заснет, черно-белият стил не е просто за да напомня за централния сюжет, а за да изгради цялостната атмосфера. „Mank” е далеч от най-любимия ми Финчъров филм, но ми показа още една страна на обичания от мен режисьор, заради което винаги ще го оценявам. А ако накара и Холивуд да започне да му дава награди и следователно още повече пари да си прави нормалните извращения после – още по-добре!

Similar Posts

Вашият отговор на Иво Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

13 Comments

  1. Искрено завиждам на хората като Леда, които го харесаха. За мен, както „Кейн“, така и „Манк“, са чудесно направени, но не са моя тип филми и това си е. Олдман наистина беше чудесен!

  2. Филмът е страхотен като изработка, но и на мен ми беше трудно да си обясни подхода на Финчър, един по-принцип циничен режисьор, в най-добрия смисъл на думата (не изпада в сантименталности, показва нещата максимално честно, хапливо и остроумно, както впрочем е процедирал, доколкото ми е известно, и въпросния сценарист, за когото е филмът), който тук е доста по-… идеалистично настроен.

    Може би идеята е била да се направи 30-тарски филм за 30-те – както знаем, това е времето на онези остроумни комедии, които освен много хапливост и здравословен цинизъм, имат и голямо сърце. Но често казано, май бих предпочел Финчър като в „Социалната мрежа“ – по-студен, по-двусмислен, но също толкова остроумен, циничната спирачка пред на моменти твърде идеалистичния Соркин. Всъщност „Социалната мрежа“ – и разбира се, далеч не съм първият, който го забелязва – е „Гражданинът Кейн“ на нашето време. Не само като визуални препратки към филма на Уелс, но и сякаш в главната си идея: че колкото и да си голям на хартия, колкото и да изглежда, че контролираш реалността и собствения си публичен образ, в крайна сметка контролираният, победеният, винаги се оказваш самият ти. Както може би учи и една популярна басня/притча 🙂

    И след като прегледах прочутото есе-книга на Полин Кейл за , Гражданинът Кейн“, както и отговора на Питър Богданович (общо взето полемика около това какви са приносите на Уелс и Манкевич към филма), изгледах няколко филма, документални и художествени, за направата на „Кейн“, както и за Уилям Рандолф Хърст, който е „белият кит“ за талантливите до маниакалност хора, произвели „Кейн“, съм на мнение, че „Манк“ е страхотен филм, изпуснал чудесна възможност да бъде велик филм.

    1. Разбира се, „по принцип“, а не „по-принцип“ и „най-принцип“ 😀

      Иначе още нещо за филма – допускам, че и фактът, че покойният баща на Финчър е негов сценарист, е повлиял донякъде върху повишената доза идеализъм (въпреки че в едно интервю, което четох, Дейвид Финчър даже споменава, че се е наложило да ошлайфа сантименталностите от първоначалния сценарий на баща си)

    2. Със сигурсност ролята на баща му оказва сериозен художествен и емоционален ефект върху Финчър и филма му. За мен това е преди всичко филм ЗА Манкевич, а не ПРОТИВ Уелс и аз останах адски доволен. 🙂

    3. Безспорно, филмът и според мен е супер. Сцената към края около масата и aftermath-a е феноменална от всяка гледна точка. Просто нетипичен, по мое мнение, Финчър, в което няма лошо. Та и аз съм доста доволен, но сякаш можеше и още 🙂 Доколкото разбрах, Манк е бил чест сътрапезник на Хърст и очаквах още повече в тази посока – има нещо привлекателно в идеята, че двамата (тримата, ако включим Уелс) всъщност не са били много различни като характер, до голяма степен грандомански задници (като и при тримата надуването на егото все пак донякъде се покрива от огромните им възможности, които обаче не са безкрайни), и образът на Кейн е нещо като колаж между тях. Покрай подготовката за гледането на филма (че това определено си е от тези филми, за които си трябва подготовка 🙂 ) попаднах на един телевизионен филм с Джон Малкович като Манк, Лиев Шрайбър като Уелс и Джеймс Кромуел като Хърст (“RKO 281“ се казва филмът). Та въпреки че е трагичен като актьорска игра и като качество на продукцията, а и като сценарий, режисура… а бе, общо взето всичко 😀 филмът поне обръща внимание на тази прилика. Хареса ми препратката и към бикоборството, което се свързва с младостта на Уелс. „Гражданинът Кейн“ като една грандиозна корида за всички замесени, от която общо взето няма “оцелели“… Но да, пак да си кажа, това не означава, че “Манк“ не е страхотен филм във всяко едно отношение.

    4. Знам го „RKO-281“, даже онзи ден снимахме подкаст и там го споменаваме, та тия дни ще гледаме да пуснем епизода. Определено е полезно да се види като подгрявка за „Манк“… абе съгласен съм с всичко написано горе. 🙂

  3. С тази черно-бяла боза няма да си губя времето изобщо! Финчър е свършен като режисьор! Жалко!

  4. Здравейте, драги кинаджии,

    обръщам се към вас с критичния поглед на един пишещ човек. С огромно уважение към това, че следите новините за кино и се опитвате да пишете за тях. Моля, ако имате главен редактор, тъй като претендирате, че отбягвате „академичното разтягане на локуми“, нека главният ви редактор да погледне първия абзац на текста. Помогнете ми да разбера това банално встъпление. Това е най-малкият проблем на „текста“. Намерете си професионалисти за автори, отстоявайте позиции с грамотно писане на ниво. Тук това липсва! Изказът е катастрофално нелеп. Наподобява неграмотно преведен чужд текст. Нелепо е това писане да представя един от претендентите за голямата награда.

    С най-добри чувства! КЛАПА!

    п. п. „пали джапанките“ седи много добре отдолу под такъв тип текстове – запалвам ги и едва ли ще се върна в платформата ви отново 🙂

    1. Хората, които седяха зад качествените ревюта в зората на сайта вече не пишат – Влади за най-голяма жалост от години, Дринов също, Оги спорадично. Логично, платформата също позамря. Разбираемо е, защото все пак всеки си има личен живот, а това е място, което се поддържа на доброволни начала, до колкото ми е известно.

    2. Полезна обратна връзка. Бихте ли могъл да сте по-подробен? Какво точно прави изказа „нелеп“, дотолкова, че думата „текст“ я слагате в кавички? Неграмотен ли е? Имам се за грамотна, бих се радвала да посочите примери. Скучен ли е? Донякъде това е въпрос на лична гледна точка, но съм съгласна, че например имаше едно време един сайт Cracked, в който пишеха разни гениални хора, аз определено не съм никъде близо до тяхното ниво, не претендирам и да бъда. „Нелепо е това писане да представя един от претендентите за голямата награда“ – това за момента е спекулация, ако не стане претендент за „голямата награда“, по-малко ли ще ви е обиден текстът ми? А, извинявам се, „текстът“.
      В крайна сметка само ще кажа, че тук в Операция Кино съвсем нарочно стилово разграничаваме новините от ревютата, ревютата винаги са в първо лице, защото все пак представят лично мнение. Нямам никакъв проблем с градивната критика, напротив, ще се радвам да обсъдим недостатъците на текста, които виждате, но ако проблема е просто, че не съм Дринов или Владо – да, не съм. Наистина ли една платформа е добра само когато представя мнения, които съвпадат с личните ни?

  5. Маска, това което казваш е страшно неуважително към тези, които продължават да пишат и да се опитват…

    How do you become sustainable is one question that we are really bad at answering. Why is that ?

    Влади е неук и неинформиран локален тиквеник, който използва сайта за бугаристански културни войни – сигурен съм, че никой няма да плати и 5 лева годишен абонамент да чете нелепите му теории за умиращата западна цивилизация. Малкото, което съм виждал в един вестник е в стил ‘булеварден фарфарон’ – да не цитирам тук, че е прекалено лесно. Its an embarrassment.

    Иначе, между синонимите на използваната от теб дума ‘замирам’ може да се намерят заглъхвам, утихвам, затихвам, чезна, загубвам се, смълчавам се, немея. Последната дума – немея – ми се вижда удачна. Светът се търкаля – и аз тук седя и немея, защото си спомням нещо, което е било, но вече го няма.

  6. Всичките коментари над мен са прави – сайта запада, замира и отива в дъното. Едно време спорехме и коментирахме ожесточено за кино, а сега е просто булеварден епитаф, пускаш някакви си подбрани новинки от някой си тук решил да ни занимава с неговите нелепи интенции за нещата, които той харесва. Много тесногръдо и локално, а толкова важни неща в киното се пропускат да се отразят тук.
    Влади беше едно от смрадливите лайна пишещи тук, но бе в пъти по-всезнаещ от останалата клика тук драскачи за киното, което не разбират. Дринов като го гледам явно е деградирал и хич го няма… в нищо. Оня Благой си се кланя на собствената си икона в дома и се надява да се възнесе някой ден, като кино-гуро.
    Абе, общо взето тегава работа е тук… и затова спрях да пиша и чета тук. Не ме кефи вече!

  7. Наистина много слабо ревю, прилича на изповедта на една разочарована фенка, която не може да преживее, че не и харесва филмът на нейния идол, затова се опитва да се самоубеди, че всъщност и харесва. По пътя, пропуска да каже каквото и да било фактуално или интересно за филма.

    Финчър прави този филм с идеята да изкопира Oscar winning формулата на Алфонсо Куарон с Рома, но успява да изкопира само претенциозността, емоцията, която Рома имаше, тук липсва. Финчър съзнателно прави негледаем филм за масовата публика. Не само заради спорни естетически решения като това да бъде чернобял (нещо все по-често срещано последните години и вече превърнало се в клише), но и защото е направен да звучи звуково като филм правен през 1930 година (шокиращ пропуск в ревюто). Актьорите също говорят с диалект и акцент типичен за тези години (шокиращ пропуск в ревюто), а диалозите са трудно разбираеми за хора, които не са холивудска енциклопедия, тъй като са изпълнени с препратки към тези години (и не, да си гледал Кейн не е достатъчно).

    Ако всичко горепосочено не е достатъчно да отблъсне публиката, която обича кино без да се интересува живо от него, филмът е и муден, и неясен, разбираш какво иска да ти разкаже чак в последния половин час, но не в типично мистериозен стил като Memento на Нолан например, защото тук няма нито мистерии, нито напрежение, говорим за драматичен биопик. Малцина зрители ще стигнат до финала. А много от тези, които ще стигнат, ще трябва да го изгледат втори път за да го разберат изцяло (шокиращ пропуск в ревюто, особено като се има предвид, че този сайт не е за киномани като мен, а за масовата публика).

    Признавам, че филмът беше сложен дори за мен, но му се насладих и наистина много го харесах като разбрах пълния му смисъл. Говори по дълбок и интересен начин за много теми актуални и днес – авторското право, фалшивите новини и пропаганда, политическото разделение, мръсните схеми в шоубизнеса. Но въпреки това, намирам егоцентризма на Финчър за отблъскващ, тъй като не смятам, че е оправдано един филм да е толкова недостъпен за да бъде категоризиран като произведение на изкуството. Препоръчвам го на хора, които имат реални познания за историята на киното и за златните години на Холивуд. За всички останали ще бъде непоносимо начинание.

    Колкото до Гари Олдман, той няма нужната харизма за да направи Манк фигурата, която филмът се опитва да го изкара, ролята щеше да бъде перфектна за първоначалния избор на Финчър – Кевин Спейси (но той официално уби кариерата си). Вие от своя страна, нямаше нужната култура и познания за да го отбележите. Филмът е добре заснет, но е за кино екран, а не за Нетфликс.

    И не, филмът не спечели специализираната критика, няма да спечели и кино индустрията. Убеден съм, че няма да спечели нито един Оскар (има малък шанс единствено за фотография и за декори). Съвсем възможно е да пропусне и важни номинации, към момента не го виждам като сигурен в нито една от големите категории освен поддържаща роля за Аманда Сайфрид. Олдман не заслужава да бъде номиниран и едва ли ще бъде, заслужено ще повтори съдбата на ДеНиро за The Irishman, тъй като само до момента съм гледал 7 много по-добри пърформанса – Делрой Линдо, Чадуик Боузман, Кингсли Бен Адир, Риз Ахмед, Стивън Йън, Антъни Хопкинс и Мадс Микълсън. А чувам много добри отзиви и за Тахар Рахим, и за Лакийт Станфийлд. Естествено, в този сайт ще кажете, че само Хопкинс и Микълсън са на нивото на Олдман, както и че всичко други са номинирани преди него заради света на кожата им или заради религията им, като няма да си направите труда дори да ги гледате. Но едва ли някой се вълнува, точно затова, както са посочили и други хора, сайтът ви заслужено умря.