Все още помня, сякаш се е случило вчера, първата ми среща със „Завръщане в бъдещето“. Денят е събота, годината е 1995-а, лято е. Аз съм рошаво, некоординирано същество навлизащо в пубертета, вече развило почти маниакален навик да взима касети от съседната видеотека – всеки уикенд поне по два-три филма. Благодарение на тези мои ежеседмични трипове се запознах с Робокоп и Терминатор, получих сътресение и цицина от едно кофти падане, гледах „Пясъчния човек“, „Извънземното“ и се срещнах с Марти Макфлай. Случиха се много други неща от това лято насам, но любовта ми към Марти Макфлай, Док Браун, оня нещастен Делориан, за който вярвах, че е най-яката кола на света и един ден ще имам, ама точно такъв, и тяхното приключение из времевия континиум остана в мен и кинаджийското ми сърце завинаги.

Робърт Земекис и Боб Гейл създават тази неостаряваща трилогия за пътуване във времето, като отчаян опит за завръщане към боксофиса, след като „Коли на старо“ и „Искам да държа ръката ти“ – другите им два проекта, са приети хладно по цял свят. В крайна сметка Стивън Спилбърг, който е приятел и на двамата и продуцира и предишните им филми, решава да даде рамо на „Завръщане в бъдещето“, като им казва, че това е последния път и дано да е успешен. В едни свои интервюта от 2010 година, когато трилогията празнува 25 години, Земекис и Гейл си припомнят тези случки през смях, както и хилядите проблеми, които „Завръщане в бъдещето“ има от самото си начало, но нещо ми подсказва, че в оная далечна 80-та до 85-та не им е било особено смешно. Сценарият, който двамата пишат, по изначална идея на Гейл, е върнат близо 50 пъти за поправка, докато накрая Universal казват „да“ на проекта. Оттам насетне проблемите за „Завръщане в бъдещето“ тепърва започват.

back-to-the-future-01-20201031

Участието на Майкъл Джей Фокс е отказано категорично от NBC, заради работата му в сериала Family Ties, а Кристофър Лойд първоначално отхвърля предложението за ролята на Док Браун. Приема го след съвет от съпругата му, като по онова време Док Браун е с името Професор Брун. California Raisins, които трябва да бъдат един от спонсорите на продукцията, си взимат парите обратно, когато научават, че техният продукт ще изглежда като пръст – по думите на Боб Гейл. Ерик Столц, който е взет първоначално за ролята на Марти Макфлай, се държи ужасно с екипа и отказва да се обръща на собственото си име, като настоява всички да го наричат Марти, а Криспин Глоувър губи гласа си и трябва да запише част от репликите по-късно в студио. Продукцията се забавя и оскъпява с 3 милиона долара, заради замяната на Столц с Майкъл Джей Фокс, като всички са принудени да снимат между 6 вечерта и 6 сутринта, именно заради договора на Фокс с Family Ties. Дневните сцени във филма са снимани само през уикендите, като на Майкъл Джей Фокс не му е позволено да участва в никакви промоционални турнета за филма. Сигурно днес е ироничен фактът, че когато някой го види все така подвиква след него „Марти Макфлай“, но никой не помни кой, по дяволите, е играл във Family Ties. „Дисни“ отказват да застанат зад продукцията, заради противоречивия й характер по техни думи – майка се влюбва в собствения си син – а други студиа го смятат за не толкова радикален, спрямо други тийн филми от 80-те. Стивън Спилбърг успява да убеди Universal и накрая те казват  „да“. Проблемите обаче продължават. От студиото се притеснява, че Роналд Рейгън ще се обиди на репликата на Док Браун, че не може актьор да е президент през 1985-а и настояват тази част първо да бъде одобрена от него. Един от изпълнителните продуценти пък настоява филмът да смени името си и да се казва Spaceman from Pluto, като наименованието трябва да бъде споменато поне няколко пъти във филма. Според него, филм в чието заглавие има думата „бъдеще“ няма да бъде гледан.

back-to-the-future-04-20201031

Списъкът е дълъг и примерите могат да продължат до безкрай. Тези може би са най-ярките. Важното е, че след три почти потрошени Делориана, изкълчената ръка на Томас Ф. Уилсън, петчасов състаряващ грим за Леа Томпсън и бележката, която тя получава от агент, че в кариера си до момента играе само „девственица, курва или майка“, без идеи за продължения и с триумфалната реплика: „Пътища? Там, където отиваме не ни трябват пътища!“, „Завръщане в бъдещето“ каца в боксофиса на 3 юли 1985-а и се задържа на върха му три месеца. Между последното „стоп“ на снимачната площадка и първата прожекция има само 9 седмици и половина. Когато хората започват да питат кога се очаква продължението, Гейл и Земекис не са мислили за такова, а Майкъл Джей Фокс се намира някъде на майната си и все още се разправя с глупаците от NBC.

С днешна дата „Завръщане в бъдещето“ е поп културно богатство. Не го казвам аз, а Националният филмов регистър. За мен е ясно, че е. „Завръщане в бъдещето“ е оформило вкуса и афинитета ми към истории, в които времето е важен участник и е повлияло на страста ми към гледане на филми, така както Агата Кристи е повлияла на желанието ми да чета за убийства. „Завръщане в бъдещето“ е като странен компот от почти детски приумици и силното желание те да се осъществят. Случил се от простичката идея на Боб Гейл, какво би станало, ако се срещне с баща си в гимназията и дали двамата биха били приятели, филмът няма за цел да обясни как пътуването във времето реално би било възможно или да спазва някакви закони на астрофизиката. Той е кватново-физичен парадокс, в който има доста гафове, няколко сюжетни дупки и спорен морален казус.

back-to-the-future-03-20201031

Когато втората част е на ход Гейл и Земекис имат още една торба с проблеми. Те са имали неблагоразумието да оставят Дженифър – приятелката на Марти Макфлай, в колата с Док и Марти на финала, скарали са се с Криспин Глоувър, а репликата, че в бъдещето летят коли им изяжда голяма част от бюджета. Простичката идея, че момче среща родителите си в гимназията вече не работи, не може и не трябва да бъде повторена. Всички актьори трябва да бъдат състарени, защото Гейл и Земекис са се отправили към бъдещето, Кристофър Лойд пък трябва да бъде подмладен, заради напредването на пластичната хирургия, а Майкъл Джей Фокс има удоволствието да изиграе цели няколко персонажа – две версии на себе си, дъщеря си и сина си.

back-to-the-future-06-20201031

Завръщане в бъдещето II“ е моята любима част. Знам, че повечето хора й се мръщят, така както дете се мръщи на супа, в която плуват неща. Но „Завръщане в бъдещето II“ дава още от същото в двойни дози. Той успява по доста приятен начин, без това да е натрапено, да се отърве от Дженифър, която неприятно се е озовала в колата с Марти и Док, като Земекис и Гейл са принудени да сменят Клаудия Уелс с Елизабет Шу. Във втората част Боб и Боб доразработват идеята за миналото, бъдещето и как тези два елемента влияят на настоящето, искаме ли го или не. Успяват да вкарат кримка, измама, да разширят вселената на малкия Хил Вали, да ни покажат едно доста по-яко бъдеще, в което „Челюсти“ има поне десет продължения и да приложат само облизаната в първата част теория за паралелната вселена. „Завръщане в бъдещето II“ се опитва да е много по-сложно продължение на детинската и забавна идея да се върнеш назад, за да поиграеш на топка с баща си. От сантимента към дребните неща той успява да извади сюжет, в който времето все пак е най-важният участник. Освен това по един наивен, но много приятен начин ни показва нагледно твърдението, че „ние сме само на едно решение от съвсем различен живот“. От това да докарат своите персонажи до абсолютното дъно, оставяйки ги да си оправят сами кашата, забъркана заради голямо его, през това да ги пратят обратно там, от където те смятат, че вече са се върнали и повече няма да стъпят, до това да отидат там, където никога не са вярвали, че ще бъдат, „Завръщане в бъдещето II“ е като готина игра с кукли, където няма правила.

back-to-the-future-05-20201031

И най-якото – продължението предлага едно доста по-готино бъдеще, пълно с всевъзможни изобретения. Част от тях са:

  • Ховърборда, който още чакам и държа да притежавам. Модерните технологии имат някаква наченка на ховърборд в лабораториите си, но истината е, че това не е ховърбордът, който Марти взима от малко момиченце и с който реално спасява бъдещето от злия Биф. През 2015-а хлапетата не карат ролери или скейтбордове, те карат летящи дъски. Които са, нека си признаем, мега яки.
  • Летящите коли, защото „Пътища? Там, където отиваме не ни трябват пътища“, е сигурно най-култовата реплика от цялата трилогия. Най-голямото разочарование на феновете и досега си остава фактът, че автомобилната индустрия все още не е измислила начин да вдигне кола във въздуха. Или може би го е измислила, но да го крие в тайна? Но едно е факт – там, където се намираме все още ни трябват пътища.
  • Самозавръзващите се маратонки Nike, за които Nike се съгласяват да направят, за да бъдат обувките на Марти Макфлай, без изобщо да предполагат колко култов ще стане този модел. И за разлика от California Raisins, които все още си бият главата в стената от яд, Nike се възползват от успеха. През 2015-а те пускат модел, който имитира обувките на Марти.
  • Самоизсушаващо се яке, което през 2015-а Марти облича и то се оказва адски голямо. Но с натискането на едно копче якето става нужния размер и му пасва като ръкавица. Освен това се самоизсушава минути, след като е било подгизнало, а по този начин изсушава и собственика си. Кой не би мечтал за дрехи, чийто размери пасват на всеки и не се цапат или мокрят.
  • Точното време е моето любимо изобретение. „Но, Док, какво ще правим, тук вали като из ведро!“, казва Марти, когато каца в 2015-а. „Спокойно. Слънцето ще изгрее след 5, 4, 3, 2, 1…“, казва Док и дъждът изведнъж спира. Метереолозите са новите рок-звезди и времето се познава и контролира до секунди. Готино ли е това или какво?
  • И последно, но не на последно място е генератора Fusion. В първата част на „Завръщане в бъдещето“, за да може колата да пренесе някой напред или назад във времето й е нужен плутоний – скъпо и опасно удоволствие. През 2015-а обаче са й необходими само купчина органични боклуци. Според Док Браун през 2015-а няма гориво, защото всичко се рециклира и хората взимат енергията от там. От собствения си боклук. По повод 21 октомври 2015-а – денят, в който Марти пристига в бъдещето, Toyota направиха реклама с Майкъл Джей Фокс и Кристофър Лойд, според която са създали такава кола… Но ние още чакаме масовото производство.

back-to-the-future-07-20201031

Третата част на „Завръщане в бъдещето“ е лебедовата песен на поредицата. Гейл и Земекис мечтаят да направят още няколко филма, но Майкъл Джей Фокс е диагностициран с Паркинсон и отказва да участва, а те не искат друг актьор. Затова решават да направят финала в жанра, който и двамата харесват, но не биха посмели да снимат при други обстоятелства – уестърн. „Завръщане в бъдещето III“ е като детска игра, на която вече си й изпуснал края. В добрия смисъл на думата. Има каубои, има конфликти, има двубой, няма бензин и има любов. Единствената целувка на голям екран за Кристофър Лойд е именно в този филм, а Майкъл Джей Фокс може да изиграе своя версия на Клинт Истууд, който е поласкан, че е изолзван като име във филма, защото първо му е искано разрешение за това. Nike са наречени „нике“, почетен е Жул Верн, а Марти и Док могат да видят пускането на железниците и строенето на часовниковата кула на града. Та кой не би искал да се върне в зората на създаването на нещо, което познава, за да проследи процеса? Всеки човек мечтае за това някога, а всяко дете мечтае да бъде каубой. Само Марти и Док, Гейл и Земекис успяват реално да случат тези мечти поне на голям екран.

Правата за „Завръщане в бъдещето“ и до днес се държат от Боб Гейл и Робърт Земекис и те не планират да ги дават за ребуути, римейки и други страшни думи с Р. Което за мен и феновете на трилогията е повече от облекчение. Не искам Марти Макфлай да бъде жена, не искам Делориана да бъде Порше или пък Тесла, не искам кучето Айнщайн да се казва Нийл Деграс Тайсън (колкото и да го обичам), не искам да получавам урок по физика как се пътува във времето и грам не ме интересуват ужасно новите специални ефекти.

back-to-the-future-08-20201031

35 години по-късно „Завръщане в бъдещето“ ме вълнува така, както ме развълнува първия път, в който го гледах. За мен това е филм, който не остарява и борави умело с теми, които са общовалидни и релевантни и до днес. В своя наивно детски прочит за пътуването във времето той успява да визуализира идеята за приключение, мистерия и  игра. Успява по лековат и непретенциозен начин да изпълни отколешната мечта на хиляди хора да видят миналото и бъдещето, и дори да си поиграят на каубои. „Завръщане в бъдещето“ може и да не е най-добрият филм за пътуване във времето, но е онзи, който ме накара да се влюбя в Марти Макфлай и до днес се изчервявам като говоря за Майкъл Джей Фокс, да искам да притежавам Делориан и това да е една от причините да изкарам книжка, да се науча да карам скейтборд, да внимавам какви решения взимам и да обичам магията на киното. И до днес го гледам в захлас и със зяпнала уста и още задържам дъха си, когато Марти скача от сградата на Биф във втората част. „Завръщане в бъдещето“ е доказателство, че независимо, колко е трудно едно нещо, ако го искаш и то е добро, рано или късно се случва, че е хубаво да си сантиментален и в най-трудните моменти да се радваш на дребните неща, да не подхождаш с его, а с разум и да вярваш, че нещата се случват по най-добрия възможен начин.

back-to-the-future-09-20201031

Този текст нямаше за цел да бъде дълъг или информативен, а просто обяснение в любов. Но ако дори един от вас си пусне „Завръщане в бъдещето“ след него и се опитва да издебне кадъра с Ерик Столц в колата (той се намира в първата част), смее се на наивните глупости и пусне една сантиментална сълза, когато Марти и Док се разделят завинаги на финала, значи всичко е наред. Защото както казва Док Браун: „Начинът, по който аз виждам нещата, ако ще правиш машина на времето, защо поне да не е със стил.“

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

7 Comments

    1. 4K/Bluray боксета по случай годишнината е вече в ръцете ми и нямам търпение да изплакна очите по него.

      Ревюто ме накара да потъна в носталгия и да искам машина на времето за Коледа под формата на Делориан.

  1. Прекрасно ревю! Много обичам да се пише страстно за нещата. „Безпристрастното“ писане е напълно безинтересно.