Какво е то жанра в изкуството? За какво ни служи в момента, когато възприемаме изкуство? По-скоро за нищо – жанровата рамка е нещо, което впоследствие придаваме на готовия продукт, за да го вкараме в контекст, за да го оприличим с нещо или отдалечим от друго. Едва ли много художници например са сядали пред платното и са си казвали „Сега ще правя експресионизъм“. В киното жанрът може да послужи на автора с това, че има някакви вече установени правила, прийоми, клишета, които са обичайни за определен жанр, но те са само съвети – авторът вече си избира дали да ги следва или не.

И всъщност точно в това решение сякаш стои разковничето на това дали крайният продукт ще бъде нещо стандартно или нещо различно и изненадващо. Ако някой следва всички правила на жанра стриктно, се получава например поредната еднаква романтична комедия, същата като предишната. Когато пък един автор реши да използва правилата на жанра, но да ги изкриви, или пък да ги коментира, се получават много интересни и изненадващи резултати, които обикновено си струват гледането, дори и да не са перфектни. А има явно и трети вариант, в който авторът прочита правилата, разбира ги и решава, че те са всичко, което филмът му трябва да съдържа през цялото време – например „в романтичните комедии трябва да има любовна история“, значи правим филм с 10 любовни истории вътре и абсолютно нищо друго.

devil-all-the-time-i0-20200921

The Devil All The Time” е американска готика. Той разказва за няколко различни комбинации от герои, чиито животи са обвързани и се срещат и разделят през 60те години в Охайо и Западна Вирджиния. Следим главният герой Арвин в два периода от живота му – като дете, когато се ражда на щастливата млада двойка Уилърд и Шарлот и израства с набожното възпитание на баща си и след това като завършващ гимназията млад човек, който трябва да се грижи за семейството си емоционално и физически. Междувременно Карл и Санди се запознават в същия ден и на същото място, в който Уилърд и Шарлот се срещат, те също се влюбват и женят, но стават доста по-различна двойка, които ще срещнат Арвин в по-късен етап от живота му, а големият брат на Санди – Лий, развива кариера като полицай и шериф на малко градче.

Трудно се проследява така разказано, но във филма не е. Той прави доста подробен и интересен разказ за това как се развиват животите на тези хора, как се засичат и разделят. Наративът е ангажиращ, интересуваш се какво се случва с тези герои, как точно се сблъскват и разделят, въпреки че не ти пука особено за тях самите след един момент нататък. И всъщност това е големият проблем и това е причината да започна с разговор за жанра. Този филм (и съответно вероятно оригиналният роман) решава, че щом е готика, значи ще се случват само и единствено гадории през цялото време. Абсолютно всяка една сюжетна линия започва, преминава и завършва с трагедия. На всеки един от героите му се случват множество ужасяващи неща. Докато става ясно, че това е целта и иска да покаже колко труден е животът на тези хора и как тези трагедии им се отразяват на всеки от тях, в един момент зрителят се пренасища, даже бих казала, че се отегчава от постоянната мъка и ужас, които се преследват една друга през екрана.

MV5BNWM0OWNlYWYtMzI5Yy00NzU3LTg5NjQtMTAwZDI3OWFlZDA0XkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_SY1000_SX1500_AL_

Ефективната трагедия работи по два начина – първо, трябва да ти пука за героите, на които  се случва трагичното нещо и второ, трябва да има някакъв контраст, трябва да има нещо хубаво, което виждаме, че се е случило в животите на тези герои, за да ни е тъжно после, когато го изгубят. Докато в „The Devil All The Time” такова нещо няма – гледаш просто как по екрана минават една, след втора, след десета мизерия, всички са безобразно нещастни и потъпкани от живота и им се случват само гнусотии и въпреки, че в началото си се опитвал от чисто човешка емпатия да съчувстваш на първите герои, на които виждаш трагедиите, до края вече си толкова изморен и претръпнал, че просто апатично отбелязваш и поредната гадост, на която ставаш свидетел.

Актьорския екип, който разиграва цялата тази мизерия, е повече от страхотен. Те не просто дават всичко от себе си, а без съмнение ако бяха единственият герой, всеки един от тях щеше да ни скъса сърцето с историята си. Робърт Патинсън особено нямам думи да опиша колко е добър, напълно трансформиран и неузнавам, само чрез глас акцент и маниери. Всички отдавна вече знаем, че той е впечатляващо талантлив актьор, без съмнение един от най-добрите от поколението си, но тук е наистина съвършен – точно толкова безапелационно отвратителен и вбесяващ, че искаш да се пресегнеш през екрана и да го смачкаш от бой. Том Холанд също е много впечатляващ, до голяма степен може би защото това е един от първите пъти, в които го гледаме в по-сериозна и драматична роля след Спайдърмен. Той е перфектният Спайдърмен, нека бъда ясна, и с удоволствие ще го гледам в тази роля още години наред, но е приятно да се види, че има и доста по-различна страна на таланта си – може да бъде и мрачен, свъсен и вбесен, но въпреки това да запази лекия отенък на невинност, от който ролята му имаше нужда.

MV5BNGZkYjg3ZGEtNWQ4YS00N2U3LWFlMTItMWQyZDAxMjY1MDY2XkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_SY1000_SX1500_AL_

Като цяло наистина целият каст е страхотен. Всеки един от тях блести и заслужава вниманието ни. Дори бих казала, че ако бяха наполовината героите и можехме да проследим историите им с повече внимание и по-подробно, така че да видим и как поне едно хубаво нещо им се случва в този живот, филмът щеше да бъде далеч по-ефективен – щеше да ни накара истински да симпатизираме и да страдаме, заради страданието на героите. Вместо това обаче сме оставени да драпаме повече от два часа из мрачната, тежка и опресивна жега на американските забутани градчета, които между другото Антонио Кампос и операторът му Лол Кроули снимат много ефективно. Няма съмнение, че филмът изглежда добре и по-важно – успява визуално да ти предаде цялостната атмосфера на околната среда, така че да се почувстваш, че си там. Затова пък има глас зад кадър на разказвач, който не просто е напълно ненужен и досаден, ами очевидно показва всякаква липса на опит да ни се покаже какво мислят героите, как се чувстват, да опознаем вътрешният им свят – за какво, като може някой просто да каже „той си мислеше това“.

Devil-All-the-Time-first-look-3

Не казвам в крайна сметка, че няма смисъл да се гледа „The Devil All The Time”. Особено за фенове на актьорите не е излишно, защото те успяват да покажат класна игра. Но то е като да гледаш нещо напълно емоционално дистанциран, сякаш някой вика зад звукоизолирана среда. Защото на екрана просто неспирно се изреждат мизерия след мизерия без никаква друга ясна цел, освен „ето, гледай, още мизерия.“

Similar Posts

Вашият отговор на fishek Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

4 Comments

  1. Снощи го гледах. Хареса ми като цяло. Съгласен съм с много от нещата, които Леда отбелязва в ревюто – страхотна актьорска игра и режисура. Патинсън успя за 10-15 минути екранно време да изгради по-добър и запомнящ се образ, отколкото за 1 час в Тенет. Макар Холанд да се справя добре, не спирах да имам чувството, че е тотално miscast-нат и лицето му е клибейт за повече очи пред екраните. Можеха да изберат друг актьор, но все тая – беше ок. Бил Скарсгард и Джейсън Кларк също бяха страхотни. Съгласен съм и с най-голямата критика относно апатията, която в един момент зрителят започва да изпитва – да бяха дали малко повече резони за действията на героите, а не безцелно да извършват гадории и обяснението винаги да е „защото Дяволът е във всеки един от нас“. И все пак филми като този са мираж в пустиня и се радвам, че все още се правят. Давам му щедро 7/10, макар реално да е 6/10.

    П.С. Разказвачът всъщност е авторът на романа, по който е базиран филма. Да – можеха да минат и без него, но не ми пречеше толкова много.

  2. Приказка за злото и лицемерието. Като цяло ми хареса, но не бих го гледала пак. Разказвачът беше ужасен turn-off. Скарсгард е съвършен.

  3. Никак не беше лош филма. Историята на моменти се губеше през цялото това лутане насам-натам, но в крайна сметка свърши работа. Две момента ми се набиха в главата, след като го изгледах.
    СПОЙЛЕР :

    Когато Ървин се завърна при кръста и „осъзна“ защо баща му се е самоубил /проработи идеално тоя момент/ и когато филма приключи – „сега.. сега беше изморен и просто му се спеше“.