Има нещо особено в желанието да се завреш в нечия глава и да ровиш ли, ровиш, да търсиш, да бърникаш, да се разпореждаш, да разхвърляш и да душиш, все едно се намираш в огромен шкаф с бельо. Някак е грешно и същевременно толкова приятно. Всички някога, някъде, с някого сме искали да го направим. Но само и единствено Чарли Кауфман решава, че това би било чудесна идея за филм.

Да влезеш в нечия глава, да се разположиш из мислите му като сред разстлани рокли, гащи и комбинезони. Да поканиш и други, да си намислиш случки, да си играеш на преобличане, да пипаш с мръсните си ръце нечия душа, а накрая да си тръгнеш все едно нищо не е било, е толкова грешно и правилно едновременно.

Ако се върнем назад във филмовото време ще видим, че Чарли Кауфман обича да прави именно това. Човешката душа не е свято място, към което трябва да се подходи деликатно – то е къща, замък, шкаф, мазе, помещение, в което трябва да се влезе и да се бърника на най-неприятните места. Като дете, което са оставили само и се е наяло с шоколад. То лепкаво се придвижва и опипва всичко, което може. Разглежда го, побута го и минава нататък.

im-thinking-of-ending-things-review 00

Темите за остаряването, срама, страха, желанията, неосъществяването на нуждите, осъществяването им в неправилните моменти, замяната на хубавото с полезното, лошото, грозното, красивото… са все теми, които вълнуват Кауфман от старта на неговата кариера и е хубаво човек да знае, че толкова години по-късно, това все още е така. Това важи многократно за последния му филм, който казано с думи прости е историята на мъж, който знае какво иска, но не знае как да го получи. Съответно не го получава. Край и точка. Тъга на финала и пускане на сълза от страна на публиката за всички изгубени мечти, макар и простички, които не са ни се случили, само защото не сме имали достатъчно топки за тях. Това е историята на почти всеки човек, особено на онзи, който някога, някъде е бил нещастно влюбен. А не сме ли били всички ние такива?

За „I’m Thinking of Ending Things“ се заговори още преди две години, когато беше обявено, че Кауфман започва работа по проекта. Сценарият, писан от него, е базиран на книга със същото име, която излиза две години преди това и става хит. Кауфман очевидно открива много от себе си и темите, които го вълнуват в съдържанието на романа и решава да пресъздаде това чувство на филм. Година по-късно, когато снимките започват се оказва, че Бри Ларсън – отначало избрана за една от главните роли – се отказва от проекта, за да бъде заменена от доста по-добрия избор – Джеси Бъкли. И така, в началото на септември 2020-а зрителите от цял свят могат да видят резултата благодарение на Netflix.

netflix-september-2020-im-thinking-of-ending-things

I’m Thinking of Ending Things“ е като тръпчиво уиски, което някой е излял в гърлото ви на екс. Уж знаете какъв трябва да е вкусът, но всичко се случва толкова бързо, че на финала човек има чувството, че се дави в дъх от ечемик, ръж и собствени сосове. Има шанс това да ви хареса и да пробвате по-късно пак, този път подготвени и на малки дози, но има и шанс да не помиришете никога повече уиски в живота си.

Смисъл да се разказва сюжетът на „I’m Thinking of Ending Things“ е нулев. Той е като хаотична и объркана метафора на живота по принцип, като математическо уравнение, за което не сте учили и дори не знаете от къде да препишете. Той е комплексен разказ за любовта и човека в нея, за плановете и скучните неща, които ни се случват между тях, примесен с философия и сентенции за същестуването. Сложна работа. Квантова физика за напреднали, в която котката на Шрьодингер е хем жива, хим мъртва и всичко това се случва, докато някой на заден план танцува ламбада. Между другото танц във филма има и той е илюстративна алегория, която има за цел да отговори на важния въпрос: Какво по дяволите се случва?

I’m Thinking of Ending Things“ е кубчето на Рубик за напреднали. Той е паяжина от ситуации и грозни моменти, които човек вижда малко преди да отиде там, откъдето никой не се е върнал. Той е спомен за спомени, които никога не са се случили. Той е тъжната история за нещата, за които съжаляваме накрая, но няма как да върнем. Той е философски разказ за живота, наместен в неудобни стаи, набутани с хора в неудобни дрехи, които пият от горчивото уиски и говорят за времето, вместо да си кажат защо, да му се не види, са се озовали в тая калпава ситуация.

im-thinking-of-ending-things-review

Ние сами избираме в какво безвремие да затънем и в този смисъл Чарли Кауфман посредством „I’m Thinking of Ending Things“  дава една алтернатива за свят, който изглежда окъпан в жълто и кафяво, но в който никой не иска да остава за дълго. Животът, за който мечтаем, но някак не искаме да ни се случва.

Историята проследява запознанството на млада двойка – Джейк и момичето, с неговите родители. Ако човек гледа внимателно филма, то още в началото ще разбере, че нещо не е наред. Чарли Кауфман оставя малки трохички и следи, за да може зрителят сам да се досети за финалния отговор, а да не трябва той да му го пльосва като пиле на тезгях. Кауфман избира визуален пъзел, а не обяснителен такъв, за да илюстрира на кино сложната история от книгата на Иън Рийд. Вечерята на Джейк и неговото момиче тече неочаквано напрегнато и от един момент нататък се превръща във влакче на ужасите, което скача във времето, но обитава едно и също пространство – неприятната студена къща на семейството на Джейк. Тя напомня на миниатюра, а цялото поведение на родителите му напомня на лоша театрална постановка. И ако всеки зрител приеме този филм именно като такъв – лош театър, то нещата биха били много по-логични и обясними.

20200913

Докато безумната вечеря тече и сцените се сменят една след друга, то и зрителят, подобно на момичето, скача от разговори за изкуство през различни моменти от живота. Всичко това е заклещено в неудобното пространство на четирите стени, а един роботски глас прекъсва целия този хаос и вътрешния момичешки монолог с постоянни обаждания, за да каже нещо важно – просто задай въпроса! Въпросът така и не бива зададен, макар да съществува в книгата, но отговорът му е много по-същестен и зрителят го има от самото начало. А кой задава въпроси, чиито отговори вече знае? Никой. В този смисъл Чарли Кауфман оставя зрителите сами да се досетят за питанката, тъй като вече им е дал отговора. Спокойно, няма да ви го кажа. Сетете се сами.

Хаосът и лутането между злощастната семейна среща и желанието на момичето да си тръгне възможно най-бързо, биват прекъсвани от кратки и тъжни сцени на мъж на средна възраст, който до безкрай търка подовете на едно забравено от Бога училище. И така до самия финал, когато двете времеви линии се срещат, за да избухнат в танц, скандал и Нобелова награда. Да, в този ред. И нищо до самия финал няма смисъл, подобно на ужасния монотонен глас, който постоянно и настойчиво напомня да се зададе въпросът.

I’m Thinking of Ending Things“ не е чашата уиски на всеки, ако изобщо е чаша с уиски, защото за мен той е смесица от няколко съставки, които или допадат на този, който избере да го консумира, или не. Но не е ли така с всичко в този живот? От соления карамел, през високите токчета, които правят мазоли, до ризите в розово – не всяко тотално непрактично нещо е за всеки. Има хора, които харесват този филм – като мен, има и такива, които не го – като 90% от останалите зрители. Това важи за много по-простички неща в живота от този филм, така че всеки преценява за себе си. Все пак сме виждали хора, които пият доста по-ужасни неща от уиски с примеси и всички те са оцелели.

I'm Thinking of Ending Things. Jessie Buckley as Young Woman in I'm Thinking of Ending Things. Cr. Mary Cybulski/NETFLIX © 2020

Чарли Кауфман създава хаос от историята на един човек и пуска центрофугата, а вътре, докато всичко се върти на бързо обороти, той поставя още някой, който да наблюдава от първи ред и включва воайорски камерата. За да може всички вие да гледате.

I’m Thinking of Ending Things“ не е страшен, а тъжен филм. Той е филм за нещата, които искаме, но никога няма да получим. Като онова Барби, за което аз мечтаех. За фантазиите и собствения ни ум, който се изправя срещу нас. За привидното щастие в началото и абсолютния крах на финала. За строенето на въздушни кули. За историите, които разказваме сами на себе си, глупаво вярвайки, че щом представяме нещо по определен начин, може би то рано или късно ще се превърне в истина. За лъжите, които продаваме на хората. За лъжите, които продаваме на себе си. И за любовта. Защото всяка история е измислена, дори истинската, както пише Иън Рийд в книгата си. А тази тук е толкова измислена, че е скрита под тонове и тонове философски съждения.

Но вие все пак гледайте. И после ми кажете какъв е отговорът на въпроса.

Similar Posts

Вашият отговор на UZUMAKI Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

5 Comments

  1. опитах се да го изгледам сериозно, но това нещо е негледаемо
    Не знам защо продължавам да си причинявам филмите на този човек, всеки път се надявам, че филмът ще става. Но всеки път в последните години се оказва претенциозна депресираща боза

  2. Много бях надъхан да го гледам и някакви хора, с които споделяме доста сходен вкус, останаха бая разочаровани, та засега ще го скипна май…