На 31.05.2020 г. Клинт Истууд навърши 90 г. Стивън Кинг нарича Джон Кенеди в една от книгите си „последният стрелец“. Едва ли може да намерим по-добро определение за живата легенда на Холивуд. 71 роли в киното. Емблематични остават превъплъщенията му като Мръсния Хари в едноименния филм на Дон Сийгъл и Мъжa без име – суровия каубой с пурета в уста от филмите на ментора му Серджо Леоне. Впоследствие се заема с режисура и вече има 41 филма с две статуетки за най-добър режисьор. Присъствието му в киното и въобще в попкултурата е толкова мащабно, че продължава да оказва сериозно влияние и днес.

За Клинт Истууд можем да пишем и говорим до утре и пак няма да сме обхванали и малка част от кинематографичното му наследство. Не по-малко трудно е, но можем да опитаме да напишем няколко думи за шедьовъра му, за личната му епитафия, изсечена собственоръчно върху фасадата на най-американския жанр – уестърна, а именно филма му „Непростимо“.

Истууд винаги е отхвърлял автобиографична връзка между собствената му кариера и „Непростимо“, но няма как да отречем, че актьорският му и режисьорски път водят неотклонно към драматичните събития в малкото градче Биг Уиски.

inforgive-img00-20200621

Иконичните му роли в култови уестърни са толкова много, че името и образа на Клинт Истууд се превръщат в квинтесенция на американския каубой, алфата и омегата на легендарния самотен герой.

Клинт Истууд продължава да търси американската мечта из селенията на Дивия запад и като режисьор. Камерата му броди по трънливия път на Обетованата земя и ражда уестърни като „High Plains Drifter” (1973), „Джоузи Уелс извън закона” (1976) и „Бледият ездач” (1985) – филми, които той режисира, но и в които той неизменно изпълнява главната роля.

Джоузи Уелс извън закона“ разказва за човек, който отмъщава за убийството на семейството си. Опозицията „престъпление – отмъщение“, която Истууд ще развие до неподозирани висоти в „Непростимо“, е налице и тук. „Джоузи Уелс“ е най-майсторската работа на Истууд до появата на „Непростимо“ и с право се счита за негов предвестник. Не случайно Орсън Уелс споделя, че това е един от най-добре режисираните филми, които е гледал.

Всички пътища водят към Рим, а творческите търсения на Истууд водят до сценария на Дейвид Пийпълс – „Убийствата на Уилям Мъни“ (първоначално озаглавен „Закланите проститутки“), завършен през 1976 г. В началото на осемдесетте Копола купува правата върху сценария, но никое студио не проявява интерес да го реализира на екран. Уестърнът вече е залязващ жанр и никой не иска да инвестира в него. Правят се все по-малко филми на тази тематика, а тези, които все пак се случват, са боксофис провали. Още тогава Клинт е чел историята и е заинтригуван от нея, но знае, че е твърде млад за ролята на Уилям Мъни.

inforgive-img01-20200621

Клинт, предусещайки огромния потенциал на историята, купува правата от Копола през 1986 г. Смята обаче, че текстът има нужда от редакция и първоначално го дава на сценариста на „Джоузи Уелс“ – Филип Кауфман. Нещата не се получават както Клинт иска и текстът стига до сценариста Дейвид Уеб („Блейд Рънър“), който го финализира. Трябва да минат още шест години преди „Непростимо“ да види бял свят.

Непростимо“ излиза на екран на 07.08.1992 г. Уилям Мъни (Истууд), бивш крадец и убиец, е станал фермер. Гледа свине в опит да осигури препитание на двете си деца. Съпругата, която го е променила, е мъртва, а той се нуждае от пари за децата си. В същото време двама каубои обезобразяват с нож проститутката Далайла в малкото градче Биг Уиски. Шерифът Малкия Бил (Джийн Хекман) пуска каубоите срещу отплата от шест коня. Проститутките обаче не са доволни да ги сравняват с някакви си коне и решават да вземат нещата в свои ръце. Събират сумата от 1 000 долара и обявяват награда за главата на двамата насилници. Хлапето Скофийлд (Джеймс Улвет) предлага на Мъни да разделят парите, а той включва в отбора и стария си приятел Нед Логан (Морган Фрийман). В същото време в Биг Уиски, привлечен от наградата, пристига Англичанина Боб (Ричард Харис), следван от неговия биограф У. У. Бошамп (Саул Рубинек). Това са основните действащи лица, които ще претърпят сериозни метаморфози и превъплъщения, ще ни покажат богатство от емоции, дълбочината на характерите си с разиграващите се в самите тях вътрешни борби, които в края на краищата ще получат своята кулминация в реалните битки, пресъздадени на киноекрана.

inforgive-img03-20200621

Останалото, както се казва, е история: „Оскар“ за най-добър филм, режисьор, монтаж и второстепенна роля на Хекман. Възторжени отзиви от публика и критика.

Клинт Истууд снима филма в Канада, близо до Калгари. В екипа му са „обичайните заподозрени“ – операторът Джак Грийн и монтажистът Джоел Кокс. И двамата са неизменна част от филмографията му. Музиката е аранжирана от композитора Лени Нийхаус (починал 28.05, т.г.) – също любимец на Клинт, с когото работят в десетки филми. Това е запазена марка на Истууд – обграден е от хора, на които има доверие. И те не го предават и тук. Интересно е да се отбележи обаче, че основната тема е написана от самия Клинт, който притежава и този талант – да композира. По този начин той е внесъл частица от своя мироглед дори в този детайл от филма – музикалното му въздействие.

Грийн от своя страна залага на любимия си широкообхватен обектив и създава меланхолично усещане и автентичност с широките, отворени пространства които снима, без обаче да търси типичните за уестърна красиви, понякога самоцелни, природни картини. Широкоекранните му композиции показват и изразяват самотата и празнотата на Дивия Запад. Каубоят, яздещ към залеза, тук липсва. Тонът на филма е мрачен и камерата на Грийн е отговорна за това.

inforgive-img06-20200621

Всъщност визуалният стил на Клинт Истууд – изчистен, стандартен, дори обикновен, помага много за това филмът да се „капсулира“, да пребори времето и да изглежда перфектно и днес. Истууд оставя историята да работи сама за себе си, без да я украсява със специфични ракурси или изкуствена стилизация. Историята и персонажите са важните за Истууд. Той е известен с това, че работи бързо и прави малко дубли. Филмите му почти нямат „отпаднали сцени“. Така е и тук.

Монтажът, за който Джоел Кокс взема „Оскар“, е в същата тоналност – изчистен, класически стил, без излишни мамбо-джамбо ефекти. Всичко е в услуга на историята. Основното кредо на Истууд.

В едно от редките си интервюта Кормак Маккарти казва, че го интересуват само сюжети, които третират въпроса за живота и смъртта. Това е центърът на вселената и на „Непростимо“. Животът и смъртта, гледани през сложна морално-етична оптика. Животът и смъртта в оголен, суров наратив, лишени от романтизъм, митове и легенди. Наратив, в който ще видим насилие, отмъщение и изкупление.

Демитологизирането на романтичния уестърн не е патент на Истууд, разбира се. В преоценката на класическия холивудски уестърн своя дан са дали филми като „Човек от Запада“ (1958) на Антъни Ман, „Човекът, който застреля Либърти Валънс“ (1962) на Дж. Форд, „Доларовата“ трилогия на Серджо Леоне…

inforgive-img04-20200621

Нито един от изброените филми обаче не е толкова жесток и безкомпромисен в рушенето на илюзиите и митовете за Дивия запад. Истууд взема всички познати ни жанрови тропи и ги обръща с главата надолу.

Опозицията „закон – справедливост“, на която се крепи уестърнът на Форд, тук придобива друго измерение. Представителят на реда – Малкия Бил, въздава собствена „справедливост“ на върха на бича си. Малкият Бил също е защитник на закона и реда, но не и по начина, по който го разбираха героите на Джон Уейн или Гари Купър.

Справедлив и честен герой няма. Герои няма. Героизъм няма. Борците за справедливост са уморени от живота бивши крадци и убийци. С разгръщането на историята се променят и възприятията ни за добро и зло, правилно и грешно, моралните категории се размиват.

Да убиеш човек не е героично и не е лесно. Да яздиш в дъжда и да спиш на твърда земя не е „куул“. Дивият Запад на Форд и Хоукс е заменен от действителността. Смъртта е грозна и безславна. Легендарните истории за героични престрелки са пресъздадени от летописци като У.У. Бошамп и съответно доукрасени в книгите им. Неговият образ добавя щипката сарказъм и ирония във филма.

inforgive-img08-20200621

Насилието винаги е съпътствало историите за Дивия Запад. Обикновено в класическия уестърн то е било спектакъл, а престрелките са ни показвани стилизирано-митологични. В уестърна насилието ражда герои. В „Непростимо“ насилието ражда ужас. От насилието не може да се роди нищо добро и това, струва ми се, е едно от най-силните послания на филма. Ако има уестърн, който бичува насилието, това е „Непростимо“.

Другото, с което „Непростимо“ е различен уестърн, е протагонистът. Уилям Мъни е персонаж, какъвто жанрът до този момент не познава. Може да видим в образа му препратки към героя на Гари Купър в „Човекът от Запада“. Връзка можем да намерим и с образите на Алън Лад и Ван Хефлин в „Шейн“ (1953) на Джон Стивънс, но кардинално това е коренно различен главен герой. Справедливият, честен, благороден и добър герой, стоящ в основата на класическия холивудски уестърн, липсва.

Уилям Мъни е антигерой. Разбира се, изигран от Клинт Истууд, предисторията му натежава от безбройните филмови превъплъщения на Клинт и придобива „мета“ оттенък.

Колкото и Истууд да бяга от „мета“ коментарите и сравненията с екраните му превъплъщения от миналото, интертекстуалният анализ на образа му е неизбежен. Човекът, изиграл безброй мачо герои, сега е грохнал стар мъж, който не може да се качи на коня си. Филмовото му минало е поставено в нова, критична и морална перспектива, която развенчава митове и легенди и поставя въпроси. И ражда нова легенда.

inforgive-img07-20200621

„Мъжът без име“ е остарял. Истууд предефинира и ревизионира собствената си екранна персона. А по този начин развенчава и архетипния образ на мъжествения герой в Американския Запад.

Уилям Мъни е персонаж, търсещ изкупление. Язденето му към Биг Уиски е както пътуване в пространството, така и психологическо пътуване към самия себе си, следван от призраците на миналото. Морална дилема, която ще резонира в бравурно суровата финалната сцена. Едва ли ще е пресилено, ако там привидим един събирателен образ, амалгама на всички жестоки, отмъстителни герои, които Истууд ни е показвал в миналото. Те са тук. Търсят възмездие и изкупление. И може би, изживяват своя катарзис…

От излизането на „Непростимо“ минаха 28 г. Времето винаги е било най-добрият съдник на всяко произведение на изкуството. Да, „Непростимо“ предизвика фурор с излизането си и обра множество награди, но има не един и два примера за влезли ударно филми, които са отдавна забравени. Е, с „Непростимо“ не стана така. Дори напротив. С времето легендарният му статут сякаш се засилва.

В излязлата наскоро книга на Дъглас Томпсън „Клинт Истууд“ четем следното мнение на Истууд за „Непростимо“: „И ако някога това се окаже последният ми уестърн, то той ще е съвършеният“.

inforgive-img05-20200621

Клинт се оказа прав за всичко. „Непростимо“ е съвършен филм. И е последният му уестърн. С влиянието и резонанса си върху жанра се оказа, че Истууд е направил и последният велик класически уестърн въобще. Клинт сложи разделителна линия, маркира епоха – уестърнът преди и след „Непростимо“.

Клинт Истууд „уби“ уестърна, като каза всичко за Американския запад. 30 г. по-късно никой не е направил в жанра нещо на подобно ниво.

От друга страна „Непростимо“ възкреси и регенерира жанра, карайки творците да търсят нови и разнообразни теми в тази изчерпана и уморена от експлоатиране тематика. Проправи път на нелоши филми като „Тумбстоун“ (1993) и „Уайът Ърп“ (1994), които обаче не бяха финансово успешни, а и далеч от класата на „Непростимо“. Това доведе до търсения, родили различни поджанрови вариации – алтернативни уестърни, ревизионистични уестърни, нови уестърни, ърбан уестърни, дарк уестърни… Доколко са успешни е тема на друг, дълъг разговор…

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

9 Comments

  1. Браво на Станислав Стефанов 👏! Интересен и задълбочен анализ, които ми разкри толкова неща за този филм, жанра уестърн, както и за самият Клинт Истууд. Текста и снимките към него ме накараха да потърся филма и да го изгледам при първа възможност. Поздравления и продължавай и с други филми!

    1. Тумбстоун е абсолютен жанров и изобщо филмов шедьовър. За разлика от гавъра на Костнър от по-късно.

  2. За убийството на най-великия филмов жанр (лично мнение! 🙂 ) се заговаря още през 60-те с филмите както на Леоне, така и на Пекинпа („Буч Касиди и Сънданс Кид“ също е повратен за жанра)! Но да, наистина най-справедливо би било да се приеме, че окончателно точката бива поставена именно с този шедьовър.

    P.S. „Шейн“ (1953) реж. – ДЖОРДЖ Стивънс 😉

  3. Хубаво ревю, с две грешки:

    Едно от ранните заглавия на сценария е The Cut-Whore Killings. Преводът му като „Закланите проститутки“ е крайно неточен.

    Дейвид Уеб Пийпълс не е „финализирал“ вече написан сценарий. От идеята до снимачният вариант сценарият е само и единствено негово дело.

    1. Да, относно сценария грешката е моя. Неправилно съм се изразил. Сценария си е оригинално негов 🙂

  4. ,,Да убиеш човек не е героично и не е лесно. Да яздиш в дъжда и да спиш на твърда земя не е „куул“. Дивият Запад на Форд и Хоукс е заменен от действителността.“…И това да го пресъздадеш във филм, без да го натовариш с изкуствения реализъм, който НАТФИЗ в последните 20 години налага във филмите,сериалите и всичко, което играят е наистина уникално…