Tales from the Loop

 

Преди малко повече от пет години един млад художник на име Саймън Сталенхаг решава да даде воля на своето въображение и започва да експериментира с дигиталните си четки, вдъхновен от трудовете на своя сънародник, популярния шведски орнитолог Ларс Джонсън, дизайнера на „Междузвездни войни“ Ралф Маккуори и починалия съвсем наскоро легендарен неофутурист Сид Мийд („Блейд Рънър”, „Пришълецът” и „Трон“). Комбинацията, която се получава от любимите на младия художник пасторални пейзажи на провинциална Швеция и спорадично вплетените в тях футуристични елементи, характерни за творчеството на легендарните концептуални артисти, е просто зашеметяваща. Причудливи архитектурни мегаструктури и замръзнали във времето останки от древни машини със загадъчна функция, гигантски роботи, скитащи се по обрасъл с гъста растителност ландшафт, левитиращи насред полетата комбайни и тумби с деца, безгрижно играещи насред странни руини. Въпреки силния си контраст, всички тези елементи биват съчетани по изключително органичен начин с характерната за втората половина на миналия век атмосфера, благодарение на тук-таме вмъкнатите като акцент семпли селски къщи, хамбари и ръбовати автомобили, издържани в скандално неугледния стил на шведските автомобилни дизайнери от вече не чак толкова близкото минало. Сталенхаг буквално вплита несъвместими времеви и пространствени реалности и точно в този аспект на вплитане на футуризма на алтернативното бъдеще, носталгията по отминалите десетилетия и отпечатъка от тривиалното човешко ежедневие се създава това толкова специфично меланхолично настроение, което бележи всичките му картини.

tales-from-the-loop-season-1-rerview-i6-20200505

Както може да се очаква, неповторимият стил на Сталенхаг предизвиква почти моментален интерес. В рамките на само няколко години художникът успява да издаде цели три сборника със своите визии – „Tales from the Loop“ (2014), „Things from the Flood“ (2016) и „The Electric State“ (2018), които пък от своя страна го правят световно известен и се превръщат във вдъхновение за сценариста Натаниел Халпърн. Те предизвикват Халпърн да състави истории по илюстрациите на Сталенхаг, които на по-късен етап да реализира на малък екран. Забележете, че тук става въпрос не за екранизация на графичен роман, където визиите следват някакъв предварително изграден наратив, а за обратния процес – изграждането на история около несвързани помежду си изображения, което лично според мен е доста по-трудно за изпълнение.

Специално внимание трябва да бъде отделено на структурата на сериала, която според мен е много любопитна. Понеже сюжетите на епизодите почти не се припокриват, „Tales from the Loop“ съвсем спокойно може да бъде определен като сериал-антология. Всеки нов епизод развива своя собствена история, притежава свой собствен тематичен фокус и поставя в центъра на събитията второстепенен или едва уловим герой от периферията на предишния. Този гъвкав подход е изключително удобен за независимо и далеч по-многопластово изследване на заложените в сериала теми, както и за осигуряване на творческа свобода при формирането на послания. Същевременно предоставя и прекрасна възможност плавно да бъдат комбинирани всички изложени до този момент тези в заключителния лайтмотив на финала.

tales-from-the-loop-season-1-rerview-i5-20200505

А концепцията на „Tales from the Loop“ е следната: сериалът разказва историите на няколко семейства, живеещи в местност, разположена в близост до гигантски ускорител на частици, захранван от  гигантска сфера със загадъчни свойства. Експериментите, които учените извършват в подземния научен комплекс, предизвикват появата на странни обекти и аномалии, рефлектиращи по крайно необичаен начин върху живота и бита на местните жители. Нямам представа до каква степен Натаниел Халпърн е заимствал от братя Стругацки, но сюжетната конструкция наистина страшно много напомня на тяхното класическо произведение „Пикник край пътя“, където се наблюдава почти идентично развитие. Описаните елементи на бъдещето обаче не ни показват свят, в който реалността и животът на хората са се променили из основи. Този свят не е потиснат от аморална бюрокрация, нито пък е доминиран от бездушен AI алгоритъм или манипулативна система за контрол.

Създателите на „Tales from the Loop“ възприемат и препредават технологичния прогрес по същия романтичен начин, който е характерен за авторите на класическата научна фантастика на ХХ век – като нещо позитивно и неизбежно, което неминуемо ще промени ежедневието, но ще остави човека и неговите стремежи в центъра. Затова акцентът в сериала попада не толкова върху загадъчните и мистериозни аномалии и времеви парадокси, колкото върху неотменимия кръговрат на живота, където фантастичният елемент бива използван просто като фон и катализатор за размишление по фундаменталните общочовешки теми. Хората продължават да търсят своето място в света, да се вълнуват от въпросите за живота и смъртта, да страдат и да се радват, да се борят за любовта си и да се боят от самотата. До какво води завистта и желанието да размениш живота си с този на някой друг, по какъв начин ни се отразява безмилостната преходност на времето и колко смазваща е празнотата, съпътстваща неизбежната загуба на най-близките ни. Въпроси, изследващи безвъзвратната мимолетност на чувствата, самотата и в какво се състои разликата между истинските хора и чудовищата. Прости, тривиални теми, но същевременно с това и най-сложните изобщо, елегантно подчинени на идеята, че човек е способен да опознае себе си във всяка една среда и условия. Идея, гравитираща около тезата, че пътят е не по-малко ценен от крайната дестинация.

tales-from-the-loop-season-1-rerview-i4-20200505

За да няма разочаровани, може би е редно отново да подчертая, че в по-голямата си част сериалът развива много прости ежедневни сюжети, към които фантастичните елементи са просто фонов придатък. В този ред на мисли, трябва да призная, че не вярвам „Tales from the Loop“ да бъде единодушно възнаграден с положителни оценки, защото това е много повече артхаус сериал, отколкото типичен мейнстрийм телевизионен продукт. Както стана дума малко по-горе, сериалът сякаш не се ръководи от някакъв общ съгласуван сюжет. Развитието на действието в епизодите е изключително бавно, което предполагам, че ще подразни мнозина, тъй като са нужни прекалено много сцени и кадри, за да бъде регистриран някакъв съществен напредък в историите. Но не се заблуждавайте – всичко това е търсен ефект и смея да твърдя, че е обмислено в много прецизни детайли. Излишно разтегнатите на пръв поглед сцени и сравнително монотонният повествователен ритъм имат функцията да служат не толкова на сюжетното развитие, колкото да играят чисто естетическа роля в опитите на създателите да въвлекат зрителя в дълбоко емоционалната атмосфера на сериала.

Както може да се очаква, визията на сериала плътно следва зададения от Сталенхаг ретро-футуристичен мотив. Създателите на „Tales from the Loop“ цитират почти всеки един от характерните елементи от картините на художника и за да бъде синхронизацията напълно автентична, привличат художника като консултант и дори му предоставят възможност да се изяви в ролята на съсценарист на някои от епизодите. Много филми и сериали, които използват ретро тематиката или развиват сюжетите си в миналото, рядко правят интересни архитектурни акценти. Не така обаче стоят нещата в „Tales from the Loop“, където забелязах нещо много любопитно. Самата геометрия на причудливите архитектурни монументи, внушителният им мащаб, необработеният мръсносив бетон на подземния научен комплекс, че дори и семплият вътрешен дизайн на някои от къщите в сериала ми напомняха по много странен начин за миналогодишния „Чернобил“ и неговата архитектурна и интериорна соц-стилистика. Не съм сигурен дали този подход е бил случаен или е бил част от стратегията на създателите на сериала, но по-скоро съм склонен да повярвам във второто, защото обърнете внимание върху визията на стенния барелеф, на чийто фон се развива един от ключовите диалози в трети епизод. Ако тази визия смътно ви напомня на нещо, то няма да сгрешите, тъй като барелефът е почти идентично копие на стенната мозайкаКовачите на нашето време“ в Института за ядрени изследвания в Киев.

Episode 3 / „Stasis“

Episode 3 / „Stasis“

Друг любопитен факт, свързан със сериала, е, че режисурата и на 8-те епизода на „Tales from the Loop“ е поверена на 8 различни режисьора, сред които няма как да не изпъкнат имената на двукратния носител на „Оскар“ Андрю Стантън („Finding Nemo“ и „WALL·E“), който е отговорен за може би най-емоционалния епизод от сериала („Echo Sphere“) и Джоди Фостър, която режисира последният епизод („Home“). По принцип това носи известен риск, защото всеки режисьор има свой собствен стил и предпочитан инструментариум, което от своя страна би могло да развали ритъма на сериала, но на практика не се забелязва нищо подобно. Режисьорите толкова стриктно се подчиняват на идейната концепция, че нито за миг не се наблюдава каквото и да е отклонение от заложената в първия епизод рамка. Няма как да не спомена и няколко добри думи за актьорите, въпреки че в подобен тип сериали актьорската игра винаги е поддържала висок стандарт. В „Tales from the Loop“ аплодисментите трябва да бъдат насочени по-скоро към хората, които са били отговорни за кастинга, защото актьорите са просто великолепни. Може би трябва да се отбележи все пак могъщото актьорско присъствие на Джонатан Прайс, но това едва ли ще изненада някого.

Не споменах нищо за музиката, но това е защото съм леко раздвоен. Наситеният с нежно пиано саундтрак на Филип Глас и Пол Ленърд Морган е наистина много емоционален и със сигурност е един от най-важните инструменти за въвеждане в меланхоличната атмосфера на сериала, но ми се стори, че прекалено често бяха използвани едни и същи музикални теми, което в даден момент започва да товари. Допускам обаче, че грешката може да е единствено моя, защото изгледах сериала почти на един дъх и е напълно възможно да съм се пренаситил от повторяемостта на иначе прекрасните музикални фрагменти.

tales-from-the-loop-season-1-rerview-i2-20200505

Още много неща могат да се кажат за „Tales from the Loop“. Заложените в сериала теми са толкова дълбоки и всеобхватни, че е практически невъзможно да бъдат изложени в рамките на няколко абзаца, а се боя, че стигнах до момента. в който всеки допълнителен коментар би ме принудил да разкрия основни фрагменти от сюжета. В заключение ми идва да споделя удивлението си, че този сериал изобщо съществува, защото предвид агресивната конкуренция на стрийминг платформите, бълващи ежемесечно ново и ново телевизионно забавление, появата на толкова личен и интимен в посланията си сериал е истинска аномалия. И колкото и да е меланхолично настроението, което сериалът предизвиква, крайният резултат всъщност е една изключително мила и красива приказка за човека и живота, оставяща след себе си много приятен послевкус. Точно какъвто ефект предизвикват старите истории на великия Рей Бредбъри.

коментари
 
Отговорете »

 
  • UZUMAKI
    2020-05-06 at 14:26

    Топ ревю за топ сериал :)

    Отговор

  • 2020-05-06 at 14:42

    Ога, прекрасен текст!
    Поредицата ми беше убягнала от полезрението, благодаря!
    (пиши, бре, момко!)

    Отговор

  • Станислав Стефанов
    2020-05-06 at 21:14

    Супер сериал. Като атмосфера и ритъм много ми биеше на Arrival на Вилньов. Всъщност някъде в сериала казва ли се, че това е бъдещето?

    Отговор

  • Бойко Борисов
    2020-05-06 at 21:50

    2Loop

    Отговор

  • Milbo
    2020-05-08 at 20:15

    Това за музиката е вярно – защо са направили така с чудния и неповторим Филип Глас …
    Аз съм на No 2 и трябва да се настроя да го приема – сигурно ако си помисля, че слушам музика И паралелно гледам филм… It is as if they are equally important …
    Филип Глас в ‘Елена’ на Звягинцев е контрастът за който се сещам … И без него Елена ще е същия филм….

    Отговор

  • GRAMMARNAZI
    2020-05-29 at 16:06

    Ревю тук няма, имаме един претенциозен и натоварващ текст. Авторчето е дало воля на клоаката си.

    За сериала – пълно е с дупки в сторилиниите; псевдонауката го прави негледаем; липса на въображение; разчита на няколко стари и изтъркани трика, които работеха в „Lost“ навремето;

    Overall: 4.5/10.

    Отговор

  • Milbo
    2020-05-29 at 19:07

    Съгласен с GRAMMARNAZI – относно това, че този сериал в крайна сметка не става.
    Не може да има интерес от публиката когато няма сюжет и герои за които да ти пука … Избраното темпо на практика забива напълно цялото нещо – сякаш имаме филм, който илюстрира музиката…
    На No 3 спрях по средата, защото иначе любимия ми Филип Глас започна да ми лази по нервите …Но не той не е виновен за това, а тези, които са го използвали …. С две думи – иде реч за неуспял проект.

    Не съм съгласен с GRAMMARNAZI отн. начина по който е написано това. Написано е много добре.
    Обаче има следния проблем – оказва се, че и добре написано ревю може да резултира в оценка, която просто не е вярна.

    Така бе (по спомени) и с ревюто за Чернобил (който не бе за ‘саможертвата’ на незнайните герои, а за невинните жертви на една обречена, нечовешка политическа система) и с това за Darkest Hour (който бе провален с Брекзит пропагандата в сцената с метрото, въпреки изпълнението на Гари Олдман).
    Така е и с това ревю.

    Написаното за Out of the Furnace от друга страна ставаше – тогава моето възприятие за филма съвпадна с крайната оценка. Сигурен съм, че има и други, които са не просто амбициозно написани…

    В крайна сметка – its a good thing to have reviews, which are well written. В идеалният случай, ще ти помогнат да се ориентираш дали нещо става или не …Even when they do not – it is an honest effort.

    Отговор

Коментирайте