I Lost My Body”, „Honey Boy“, „The Dead Don’t Die“, „Little Monsters”, „Ready or Not”, „Les Miserables”, „Donnybrook”, „The Beach Bum”

Надявам се, че си стоите вкъщи и практикувате социално дистанциране. Знам, че не е весело, но нека го направим за всеобщото благо. За да минава по-лесно времето, подготвих кратък списък с филмите от изминалата година, за които сме споменавали, но не стигнахме до това да обсъждаме подробно. Някои от тях наредих сред любимите си филми за годината, някои се радвам, че успях да видя по разни кино фестивали, а за някои бях просто любопитна и не съжалявам, че ги гледах, дори и да не са огромни шедьоври.

Ще започна с това, че не мисля да се спирам на „Болка и величие”,  „Uncut Gems” и „Паразит” – всички знаете за тях и ако до сега не сте ги гледали, сигурно е по собствен избор и няма нужда да ви ги препоръчваме. Ако не сте ги гледали просто от липса на време – сега е моментът, задължително започнете с тях, защото наистина са толкова добри, колкото сте чули.

I LOST MY BODY

Френският анимационен филм, който беше номиниран за „Оскар” е точно обратното на „Играта на играчките 4”, от който загуби на Наградите на академията. „I Lost My Body” е невероятно прочувствен и тъжен филм, за една отсечена ръка, която бяга от лаборатория и се опитва да се върне при тялото си. Тялото принадлежи на Нофел, млад самотник с тежко детство, който се опитва да завърже връзка с енигматичната Габриел, но е толкова тъжен и самотен, че сам си пречи да постигне искането.

Не обаче историята е впечатляващото на „I Lost My Body”, даже бих казала, че тя е на моменти задушаващо депресираща. Само че анимацията е толкова невероятна, фокусирана толкова много върху детайла, че омайва зрителя и го вкарва по уникален начин в историята. Бих я нарекла „тактилна” – особено в сцените на самотната ръка, можеш почти да усетиш допира на всяка една повърхност, всяка едно движение, което ръката прави. Хипнотизира те по такъв начин, че влизаш в тези усещания и дори, когато не е ръката, а например над Нофел вали дъжд, ти почти усещаш капките върху собственото си лице.

HONEY BOY

Полубиографичният разказ, който Шая Лебоф пише за отношенията му с баща му и се каства сам себе си в бащината роля, е филм, който трябва да бъде гледан, за да си припомним колко всъщност безобразно талантлив е Лебоф. Да, разбира се, че е пълна откачалка, безспорно е, но сценарият е толкова открит и искрен, че е невъзможно да не му симпатизираш. Лебоф не оправдава бащата (до каква степен това е истинският му баща не бих искала да спекулирам), но и не го превръща в някаква карикатурно злодейска фигура. Показва го като човек с изключително силен характер, който прави много грешки и като цяло е доста кофти тип, но очевидно обича сина си и се опитва да го отгледа по свой си начин правилно. Самият Лебоф е наистина прекрасен в ролята и само е издигнат на още по-високо ниво от Ноа Джуп и Лукас Хеджис, който играят ролята на сина в два различни периода от живота му.

THE DEAD DON’T DIE

Зомби-комедията на Джим Джармуш не е това, което бих описала като особено успешен филм. Той е странна смеска от стила на Джармуш, но сякаш притъпен за по-широка аудитория и мета-комедия, която в крайна сметка не изглежда да има особено много причина да е била мета. В същото време обаче проблясва измежду жанровата рамка типичният гений на Джармуш, особено в диалога и държанието на героите, че да има достатъчно смисъл да се гледа. Който не е запознат със стила му, това определено не е филмът, който ще го представи в най-добрата му светлина. Но все пак е филм на Джармуш и си струва гледането дори и само заради това.

А всъщност въобще не е само заради това. Динамиката между Адам Драйвър и Бил Мъри е страшно забавна, Том Уейтс е типичното за себе си изчанчено присъствие, но филмът определено принадлежи на Тилда Суинтън. Тя е толкова добра, толкова badass и странна, истински ураган от присъствие, каквато е винаги, но тук особено й е дадена възможност да всява страхопочитание и го прави безупречно.

LITTLE MONSTERS

Ако ви се гледа зомби-комедия, която е стереотипна комедия, а не странното нещо на Джармуш, тогава „Little Monsters” е далеч по-добрият вариант. Филмът не е гениален в никой случай, но е забавен и толкова добросърдечен, че няма как да не ви усмихне. Лупита Нионго играе детска учителка в Австралия, която завежда класа си на екскурзия до зоопарк, когато от американска военна база изпълзяват зомбита и нахлуват в зоопарка. Нионг’о е лъч слънчева светлина с гръбнак от стомана, която ще направи всичко възможно не просто да спаси дребосъците, но и да не позволи да им бъде създадена някоя кофти ментална травма. Тя трябва да се оправя без особено да разчита на помощта на инфантилния Дейв, който е на екскурзията само, за да я сваля и алкохолизирания Теди Макгигъл (Джош Гад), който е извора на най-много забавление във филма. Гад играе нещастен и егоистичен водещ на детско телевизионно предаване, който мрази деца и ще направи всичко възможно да оцелее, без значение дали някой друг ще оцелее с него.

READY OR NOT

Ready or Not” e истинско удоволствие за гледане, няма как да преувелича с описанието на това колко прекрасно настроение доставя. За разлика от “Little Monsters” например, той е ненормалщина с пълна газ, няма малки дечица, чиито деликатни чувства трябва да бъдат пазени, заради което е свободен да отива на далеч по-насилствени и груби места. Той освен това е с доста по-стегнат сценарий, който няма място къде да се изгуби сам по пътя си с излишни прочувствени диалози. Целият филм е практически историята, която се вижда в трейлъра – млада жена се жени за богаташче, чието откачено семейство се опитва да я убие в игра на криеница в първата брачна нощ. Грейс (Самара Уийвинг) обаче не мисли да се даде лесно, тя сменя сватбените обувки за чифт Конвърс и започва да бяга, когато се налага колейки семейството по все по-креативни и забавни начини. Кръвта се лее, шегите и недоразбиранията допринасят за лекия и забавен тон и цялото изживяване носи чиста и неподправена радост. Определено не е за хората, които не харесват кървища, но пък за всеки, който е фен на жанровото кино и например хареса колкото мен “Cabin In The Woods” го препоръчвам горещо.

LES MISERABLES

Няма тук песни и Гаврош, обещавам. Рязка смяна на настроението с предишния филм е, обаче със сигурност трябва да бъде споменат. Новият „Les Miserables” е тежка полицейска драма, която разказва за отношенията на група полицаи с жителите на квартала, който те патрулират. Главните герои са специален полицейски отряд, който се грижи за спазването на реда в парижкия квартал Монфермей, където напрежението е обтегнато между различните етнически и религиозни групи, населяващи квартала. Отрядът има ново попълнение, който бързо трябва да бъден въведен, както в проблематиката, така и в методите на работа на по-опитните си колеги.

Драмата във филма е страхотно обтегната и държи зрителя на ръба на напрежението, като идеално изгражда трудностите в отношенията между полицията и граджаните, между различни етнически и религиозни групи. Напрежението се покачва все повече и повече през целия филм, но никога не оставя назад сложното и многопластово изследване на характерите, които гради и противопоставя един на друг през цялото време, без да ги осъжда и без да дава на публиката наклон на чия страна трябва да бъде. Смятам, че е един от най-човечните и чувствителни филми, които гледах през миналата година, заради това, че не подценява нито героите си, нито публиката си, а подхожда към тематиката си с рядка обективност, без да иска да показва някого като грешник или светец.

DONNYBROOK

Donnybrook” подхваща темата за най-маргинализираната част от обществото живеещо в южните американски щати. Филмът ни представя Джархед Ърл (Джейми Бел), бивш морски пехотинец, който се е завърнал от фронта и живее в пълна мизерия, опитвайки се да се грижи за двете си малки деца, докато жена му страда от наркотична зависимост. Той толкова няма избор, че се подготвя да се включи в легендарния бой „по кокалчета” Донибрук, защото може да му донесе голяма парична печалба. В същото време психопатът наркодилър Ангъс (Франк Грило) губи клиенти и дистрибутори, докато се опитва да контролира малката си сестра (Маргарет Куали), а ченгето Уейлън (Джеймс Бадж Дейл) се бори за бившата си жена и срещу собствената си наркотична зависимост.

Donnybrook” е много труден филм за гледане, защото неописуемото отчаяние на героите тежи като чувал с бетон над всеки един кадър, а в комбинация с неспирното насилие допринася за една неотпускащо опресивна атмосфера. Тук обаче, за разлика от „Les Miserables” героите практически нямат качества, които да оправдават действията им – те всичките са отвратителни нещастници, които вършат само гнусотии и по никакъв начин не заслужват симпатията на публиката. Разказът обаче работи като тягостно изследване на характери, в което няма победители, но това до някаква степен го кара да изглежда по-правдоподобен.

THE BEACH BUM

https://www.youtube.com/watch?v=SQWgZ1OXBzU

И за финал – „The Beach Bum”. Това е филм, който не може да бъде описан, езикът бледнее пред неговото съществуване. Това е поезия и халюциногенен трип в едно. Това е „По пътя” на Джак Керуак и „Трейнспотинг” на Ървин Уелш, сложени в блендер и омесени с мууншайн. Знам, че звучи безумно, но такъв е и филма. Той разказва за Муундог – Маконъхи, на върха на Маконъхиновстичността си, перманентно надрусан писател, който много се обича с жена си, прекрасно лудата Айла Фишър, която обаче едновременно спи с наркодилъра Lingerie – парагонът на cool Снууп Дог. “The Beach Bum” е филм, в който няма много смисъл, нито като замисъл, нито като краен резултат – не се чувстваш, все едно нещо си разбрал, след като свърши, нито дори, че нещо се е случило. Затова пък е безкрайно завладяващ, кара те да не откъсваш поглед и да наостряш уши за следващата инспирирана от наркотици проникновена гениалност, която ще излезе от устата на Муундог.

Similar Posts

Вашият отговор на UZUMAKI Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

6 Comments

  1. С изключение на Ready Or Not всички други заглавия в списъка се засилиха директно в „мех“ категорията. The Beach Bum беше WTF заглавието на годината.

    1. Май му е племенничка, да ти кажа.

    2. Права си, ама все е елф. 😀 Иначе от другите заглавия нищо не съм гледал, но „Honey Boy“ ми изглежда куул.

  2. The Dead Don’t Die беше голямото разочарование за мен, а Little Monsters ме отегчи по средата 😀 Ready or Not oбаче беше супер забавно и кърваво и много ми хареса 🙂 А и Самара Уийвинг доста избухва с подобни роли последните няколко години и добре ѝ се получават 🙂

  3. I Lost My Body е вълшебен…защото реалното се превръща в магия и магията става реалност … анимацията в такива филми няма граници …

    Les Miserables is the real thing … uncompromising on every level – this is why movies are made – this is why they make a difference…

    Дали A Portrait of a Lady on Fire заслужаваше повече да представя Франция на Оскарите е отворен въпрос… При всички положения могат да си избират хората ….