Чернобил / Chernobyl

 

Бях се зарекъл да напиша текст за „Чернобил“ още в мига, щом видях първия трейлър в ефира на HBO. Наистина не можете да си представите колко бях развълнуван от възможността да разкостя сериала на съставните му части, предвид абсолютно сигурните ми очаквания за грубо и целенасочено разминаване с действителността. И тук не говоря единствено за силно преекспонираната в отрицателен оттенък роля, която очаквах да бъде наложена на руснаците, а имам предвид и за отношението към атомната енергетика въобще. Случи се обаче така, че нищо от това, което прогнозирах, не се реализира.

Създателите демонстрираха изключителна балансираност и още с първия си епизод „Чернобил“ зададе посока и стандарт, която, сигурен съм, никой не очакваше. След още два излъчени епизода, бутиковият минисериал не само изпревари по рейтинг флагмана „Игра на тронове“, но и се превърна в най-високо оценения сериал в IMDB изобщо. И докато интернет и социалните мрежи буквално експлодираха от мнения, коментари и анализи по темата (някои от тях наистина прекрасни), аз направих грубата грешка да изчакам края на сериала, преди да почна да съставям собствения си текст, което ме вкара в не особено приятната ситуация да избирам – или да изплагиатствам всички чудесно аргументирани суперлативи, които сериалът предизвика до този момент и които в огромна степен изразяваха това, което имах да кажа по темата, или да поразчупя малко стереотипите и да предоставя един малко по-нестандартен и донякъде личен анализ. Е, избрах втория подход и затова в редовете по-долу няма да откриете чак толкова много от познатата вече информация за великолепната работа на Крейг Мейзин, Стака Бо и компания, а по-скоро моя лична интерпретация…

пожара в чернобил

Всички, които са си направили удоволствието да изгледат сериала до този момент, знаят много добре, че е изключително трудно да се опише чувството, което причинява „Чернобил“. Самият аз не съм сигурен, че съм гледал друг филм, който толкова брутално, методично и безмилостно да изтезава сетивата на своята аудитория. Един популярен блогър много находчиво нарече ефекта на сериала „сетивно-емоционален ступор“ и може би това е най-доброто възможно определение на тези пет часа пулсиращ съспенс, които HBO ни причиниха.

Замисляли ли сте се обаче защо точно „Чернобил“ предизвика този ефект и прикова вниманието ни по толкова смразяващ кръвта начин? Защо в обект на подобна високо-качествена кинематографична дисекция не стана например някоя от множеството други техногенни катастрофи, които човечеството е преболедувало и продължава да преболедува в процеса си на технологично и научно усъвършенстване? Уверявам ви, че списъкът на подобни провали с апокалиптичен оттенък е доста сериозен, истината е обаче, че нито едно друго бедствие от изкуствен характер не може да се сравни с аварията в Чернобилската АЕЦ като драматичен потенциал. И причините за това са няколко, но основният и най-значим фактор според мен се корени в съдържанието на една-единствена дума, притежаваща сякаш своя собствена гравитация и привличаща към себе си и абсорбираща всеки един цветен нюанс в съществуващите към момента настроения. Дума, която сякаш има своя собствена форма – остра, ръбата и пронизваща, и чието бегло споменаване моментално активира позаспалия към момента инстинкт за самосъхранение – радиацията!

ликвидатор

Мнозинството от читателите най-вероятно са слабо запознати с историята, предшестваща зараждането и разцвета на атомната енергетика, и в това, разбира се, няма нищо укорително. В днешния свръхзабързан и разтърсван от противоречия свят почти всеки научен триумф от близкото минало се приема като даденост и поради тази причина аз много се изкушавам, ако не да разкажа изцяло, то поне бегло да щриховам тази кратка, но наистина изключително поучителна история. За съжаление обаче съвсем бих се отклонил от същинската причина, мотивирала написването на този текст, затова ще се наложи да пропусна да разкажа за фундаменталните научни постижения и цената, която е платена за тях от широката плеяда учени. Ще си позволя обаче да маркирам набързо заблудите, защото те са важни за тезата, която искам да развия.

В момента звучи наистина кошмарно, но трябва да се знае, че малко след откриването на радиацията, хората до такава степен били очаровани от лъчението, което предизвиква разпадането на нестабилни атомни ядра, че започнали да приписват на радиацията всякакви чудодейни лечителни свойства. Само преди стотина години една от най-популярните „здравословни“ практики в западната цивилизация било обогатяването на питейната вода и на водата за къпане с радиация. За целта дори били продавани специални керамични съдове, както и „еманатори”, отделящи радиоактивни изотопи във водата. Но това не било всичко – на сериозен интерес се е радвала и радиоактивната козметика, включително червила, пудри, пасти за зъби, детски играчки, лекарства срещу простуда, артрит, че дори и такива срещу рак. Не мисля, че е трудно да бъде обяснен характерът на тази ирационална истерия.

Човечеството винаги е имало слабост към новите технологии и иновациите, а ако се добави и дълбоко вкорененото атавистично влечение към неща, които фосфоресцират в тъмното, може донякъде да се обясни и ефектът, който откриването на радиацията в началото на миналия век е имало върху колективното съзнание. Нужно е било да минат години, преди да бъде осъзнат реалният смъртоносен ефект на радиацията върху човешкиятю организъм и еуфорията бързо да бъде заменена от истеричната радиофобия, подсилена своевременно и от наченките на ядрената надпревара между великите сили.

chernobyl-review-img03-20190626

Но защо споменавам всичко това, поне привидно измествайки фокуса от основната тема? Ами, защото смятам, че до голяма степен точно в този аспект се корени и огромният интерес, който подобен род продукции предизвикват. От психологическа гледна точка, страхът извира предимно от неизвестността, а радиацията за повечето обикновени хора продължава да е непозната тема, нещо екзотично и извън този свят – невидима, нематериална, без вкус, мирис или цвят, а в същото време плашещо смъртоносна. И забележете само колко умело създателите на „Чернобил“ експлоатират зловещия ореол на това явление. Първите три епизода на сериала са така структурирани, че освен да се концентрират върху реалните мащаби на катастрофата, целенасочено акцентират и върху разрушителните последствия, които радиацията причинява на човешкия организъм. Дозирано ни биват показвани видимите симптоми на лъчевата болест и радиационното отравяне – гаденето, повръщането, специфичното зачервяване на откритите зони и кървящите лезии. Най-страшното, разбира се, е това, което остава невидимо и което създателите на сериала предвидливо оставят на въображението – пораженията на клетъчно ниво, поставящи под директен риск всички попаднали в зоната на замърсяване.

Вътрешният дискомфорт, който тези три епизода причиняват, е наистина зашеметяващ и тук ще отворя една скоба, защото искам да отбележа един изключително тънък момент, който страшно много ме впечатли. Когато се работи на сценарно ниво за създаване, поддържане и градация на напрежението, защото все пак точно това е целта на сценаристите, много прецизно трябва да се проследят и предвидят пиковите моменти, в които това напрежение трябва да надделее. Не само на микро ниво в отделните епизоди, но и от гледна точка на целия сериал. Ако сценаристите си позволят да изгубят баланса, те рискуват да се получи известно пренасищане, което би имало по-скоро отрицателен ефект за аудиторията.

Аз мисля, че в това отношение сценаристите на минисериала са свършили невероятна работа, защото обърнете внимание – както написах по-горе, първите три епизода се концентрират основно върху мащаба на бедствието, намирането на противодействие срещу катастрофалните последици и върху ефекта, който причинява радиацията върху човешкия организъм. Пикът в разнищването на тези елементи се достига в трети епизод, когато вече става ясно, че рискът от повторна детонация е овладян, а смъртта на полуразложените Топтунов, Акимов и Игнатиенко затваря трагичната им арка и въпроса с последствията от радиацията. Оттук нататък става ясно, че четвъртият епизод трябва да въведе в центъра съвсем друг елемент за въздействие и едновременно с това да осъществи плавния преход за финала. Може би затова и четвъртият епизод е малко по-емоционален в сравнение с останалите (или поне аз така го усетих), като едновременно с това въвежда и основната фабула, която ще намери развитие в последния епизод.

Отделно от това, епизодите много находчиво пресъздават хронологията на събитията. Първият епизод показва едва няколко часа от нощта на катастрофата, вторият – няколко дни след инцидента, третият – няколко седмици, а четвъртият – няколко месеца. Нещо повече, single-shot сцената на покрива на реакторния блок продължава точно 90 секунди, точно толкова време, колкото е било позволено на биороботите да се опитат да изхвърлят радиоактивните отломки графит в реактора. От гледна точка на ритъм и умение ефектно да се дозира напрежението, мисля, че работата на сценаристите, работили над телевизионната адаптация, е просто безупречна.

легасов

Друг съвършено разработен инструмент е базираната върху трансформацията на персонажите драматургия. В случая с аварията в Чернобил широките познания на зрителската аудитория за инцидента не само, че не пречат, но играят и ключова роля в пресъздаването на драмата. Хичкок дефинира концепцията за „напрежение“ като ситуация, в която зрителят знае, че предстои да се случи нещо важно, докато героите продължават да тънат в неведение. В този смисъл преживяването на зрителя в „Чернобил“ произлиза от обратния съспенс. Основното, ключово събитие, върху което е базиран сериалът, се случва още в откриващите минути и от този момент нататък за зрителите вече няма въпросителни относно смъртоносната опасност, което то води след себе си. За основните персонажи обаче реалните измерения на катастрофата дълго време остават в сферата на догадките, затова и драматургичното ядро на сериала се концентрира в поетапното им осъзнаване на ситуацията, предизвиканата от обстоятелствата вътрешна борба и необходимостта да