Суспирия / Suspiria

All Floors Are Darkness
 

Новата „Суспирия“ разказва за световно известната школа по танци на Хелена Маркос, която е създадена от Майка Суспириорум в Берлин малко след Втората Световна Война. В момента на действието е 1977 година, месеците са кървави и изпълнени с насилие, политически бунтове и смърт. Обърканата и обезпокоена Патриция (в ролята Клоуи Грейс Морец) отива при психоаналитика си д-р Клемперер (Лутц Еберсдорф, т.е. Тилда Суинтън) и го предупреждава, че Матроните в школата замислят да използват тялото й за някакъв ритуал. Когато Патриция изчезва, той, самотен възрастен мъж, изгубил жена си във войната, започва свое собствено разследване, а в това време американката от Охайо Сузи Баниън (чудесната Дакота Джонсън) бяга от религиозното си селско семейство и се премества в далеч по-хаотичния, мрачен и алтернативен Берлин. След репетиция, в която Сузи се доказва като вече изграден професионален танцьор със свой уникален стил, ръководителката на школата Мадам Бланк (отново Тилда Суинтън) е пленена от нея и заявява, че всички в Академията са щастливи тя да е част от екипа им.

suspiria-review-img06-20190209

Да знаете, че в текста има МНОГО спойлери.

Лука Гуаданино гледа Арджентовата „Суспирия“, когато е 14-годишен, и резултатът е, че преживяването на филма го променя завинаги. Тогава, по негови думи, открива, че киното може телепатично да заразява с абсолютна творческа свобода. Дотогава Лука е познавал единственото интелектуалното или емоционално въздействие на добрата история. Но „Суспирия“ му дава нещо коренно различно – тя насилва сетивата му, вселява се под кожата му, с други думи: омагьоса цялото му тяло. Това е любов от пръв поглед, с цялата й разрушителна красота, и Гуаданино носи залепнало за себе си това чувствено вдъхновение оттогава насетне през целия си творчески път. Признава, че винаги е искал да бъде режисьор на хорър филми и че любимите му такива са всъщност често дълбоки и потресаващи драми, които ескалират бавно в нещо ужасяващо. (Можете да видите цялото интервю тук.)

Вкусът от кървавата целувка на „Суспирия“ пари точно толкова силно по устните на Лука през годините, както и в първият път. През 2007-ма година той се среща с Дарио Ардженто, който му дава зелена светлина да направи „римейк“ на филма.

suspiria-review-img04-20190209

(ГОЛЯМА NB!: „Суспирия“ не е точно римейк. Той е интерпретативен филм – на английски reimagining. Гуаданино си е мечтал да ползва чувствтото и вдъхновението, които са напоили оригинала и са възпламенили детското му въображение, но не и да разкаже същата история със същата визия и атмосфера. Както беше казал някой, великите крадат, а посредствените имитират. И Лука, като един достоен творец, си е откраднал точно това, което му върши работа и е оставил всичко останало настрани. Което ражда недоволството не само на  публика и много критици, но и на самия Дарио Ардженто. Въпреки че дава съгласието си за претворен филм, според него втора „Суспирия“ не трябва да има (цитирам почти точно от една статия: „защото какъв е смисълът да се прави копие, т.е. да се повтори същия филм наново, а ако пък не е копие, то ще е съвсем различен филм, който тогава не би следвало да се казва „Суспирия“). Подобни коментари са натъжаващи, защото говорят за две неща: или 1. Човекът е остарял, физически, и съответно изглупял или 2. Егото на гения може да е толкова голямо, че да не успее да разпознае гения у друг творец. Кое от двете е не се наемам да коментирам, но предпочитам да е първото.)

Редно е тук да отбележа, че съм огромен фен на оригинала и смятам, че е един от най-красивите и ужасяващи филми, поне от тези, които аз съм гледала. Сцената със слепия и кучето му водач е завинаги запечатана в съзнанието ми. Така че, когато казвам, че харесвам новия  филм, аз изобщо не си правя труда да намеквам дали го харесвам повече или по-малко. Гледам на тях като на два отделни филма, вдъхновени от сходни енергии, теми и образи.

suspiria-review-img10-20190209

Гледах Гуаданиновата „Суспирия“ вече два пъти и мога да ви кажа, че първият път ми отвинти главата. Едно от най-великолепните неща, които се случиха с мен е, че бях хипнотизирана от секунда 1 и въобще не усетих как минутите отлетяха, а когато всъщност филмът свърши, бях гладна за още и макар че слънцето навън вече изгряваше, аз не можех да заспя до ранен обяд, абсолютно бездиханна от това, което съм видяла. Предполагам, че ако някога ме отвлекат извънземни, чувството ще е подобно.

Филмът е разделен на шест части с епилог, които благодарение на чудесното темпо на разказа (и визуално, и сценарно) се преплитат помежду си точно както трябва във филм като този: като пръсти, лакти, колена, фрагменти на тяло, които изпълняват танц. Музиката на Том Йорк, която мнозина обвиниха за поредното „предателство“ спрямо оригинала (как не го е срам Том Йорк да не напиша същото като Гоблин!), определено е кръвта и на филма, и на Академията, (в случай, че Сузи Баниън е ръцете). Аз не съм от хората, които твърдят, че нещо е незаменимо и никой друг не би могъл да се справи, но нека кажа, че нямам нужда да си представям други мелодии и други звуци. Том Йорк е забъркал отчаяна, нежна до болка и мощна отвара с този филм, която освен това, слушана отделно от него, е напълно самостойна. (Разбира се, възможно е Тилда Суинтън да е изиграла и Том, знае ли човек, вижте ги колко си приличат!) Радва ме и фактът, че за втора поредна година и той, и Джони Грийнууд създават толкова уникални, различни и прекрасни саундтраци към равностойно силни филми.

suspiria-review-img01-20190209

Дакота Джонсън е друго съкровище. В моята глава тя е нещо като Робърт Патинсън – и двамата са свързвани с някакви ужасни франчайзи, но работата им по други проекти доказва безспорния им талант. Дакота работи с режисьора и по „A Bigger Splash” и той казва, че тя далеч не е като други актриси: „Тя е корава и е страшно смела в работата си“. Започнала е да ходи на уроци по танци още преди филмът да влезе в предпродукция и те заедно с Мия Гот (прекрасна в ролята на Сара) са единствените от трупата на Хелена Маркос, които не са истински танцьорки. Режисьорът е целял филмът да изглежда почти документално в своята автентичност – не само в арт дизайна, дрехите, мебелите и декорите като цяло, политическата ситуация, служеща за екстериор на филма, но и в движенията на танцьорите.

И след този по-скоро дълъг увод (съжалявам, ако съм ви отегчила, но не се извинявам), мисля да навляза в сърцето на „Суспирия“, така както аз съм го разбрала. И това включва малко митология.

През XIX век известният английски романтик Томас де Куинси написва серия от кратки прозаични фрагменти, – които виждам, че в източниците из интернет са популярно наричани есета, – едно от които се нарича „Levana and Our Ladies of Sorrow” (не откривам професионален превод, май този сборник не е издаван у нас). Именно това кратко произведение, което е нещо като разказ, роден от опиумно съновидение, вдъхновява Дарио Ардженто и тогавашната му съпруга Дария Николоди да претворят едната от трите древни Майки от въображението на де Куинси – Майка Суспириорум – във патрон на танцова школа.

suspiria-review-img07-20190209

Вижте как описва англичанинът своите Три Дами на Тъгите. Преводът си е мой, а аз не съм преводач, така че бъдете милостиви в жлъчта си, в случай на такава:

„Най-възрастната от трите, се казва Майка Лакримариум, нашата Дама на Сълзите. (…) Нейните очи са сладки, диви, изтънчени и сънени, когато ги върти; понякога се качват до облаците, друг път предизвикват небесата. Тя носи диадема на главата си. (..) Тази Сестра, най-възрастната, тя носи най-много ключове, и те могат да отворят както всяка селска къщичка, така и всеки дворец. (..) Със силата на именно тези ключове, тя се приплъзва, призрачен натрапник, в спалните на всеки мъж, жена и дете, които са безсънни нощем, от Ганг до Нил, от Нил до Мисисипи. (…)

Втората сестра се нарича Майка Суспириорум, нашата Дама на въздишките. Тя нито обикаля облаците, нито се разхожда по ветровете. Не носи диадема на главата си. Очите й, ако изобщо можеха да бъдат видени, нямаше да са нито сладки, нито префинени, щяха да са такива, че никой човек да не умее да разчетен историята им; те щяха да бъдат обитавани от изчезващи сънища и останки от изгубени наслади (..) Тя не плаче. Тя не пъшка. Но тя въздиша беззвучно през определено време. (..) Тя е скромна до крайност. Нейна е онази мекота, която принадлежи на безнадеждните. Ако промърмори, то ще е насън. Ако шепне, ще е на себе си, по здрач. (..) Тя също носи ключ, но го използва рядко. Нейното кралство е сред тентите на Сим и сред бездомниците, чийто дом е всеки климат. И все пак дори сред най-заможните, тя е построила своя параклис, и дори в бляскавата Англия има някои, които публично носят главата си вдигната, но все пак на челото си са белязани от нея.“

suspiria-review-img11-20190209

Третата сестра, описва де Куинси, е Майка Тенебрарум, най-страшната от всички, най-младата. Тя не носи никакви ключове, защото макар да се появява рядко, е разрушителна като буря и влиза навсякъде.

МАЙКИТЕ

Томас де Куинси нарича Майките и Богини – той ги сравнява с Ериниите от Древногръцката митология. Ериниите са богини на възмездието, според един мит произлезли от капките кръв, които се ръсели от скопения бог Уран, според друг мит – са дъщери на Нощта и на Ереб. Изобразявани са като старици със змии в косите и с бичове в ръцете. В по-късно време образите им са омекотени.

Сега, спорно е как ще изберете да виждате Майките – дали като древни богини, дали като също древни – но не толкова – вещици. Мисля, че тълкуванията и на Ардженто, и на Гуаданино се разминават и честно казано не съм сигурна кой е правилният начин (ако въобще има такъв) да се дефинират те, но едно е сигурно – това са мощни и хтонични енергии, които просъществуват през вековете, използвайки тела-приемници. Те могат да творят, рушат и да въздействат на събития и в непосредствена близост, и в по-широк мащаб.

suspiria-review-img05-20190209

Аз ги виждам като също толкова опостушителни, колкото и вдъхновяващи, и енергията им като толкова огромна и всеобхватна, че тя не би могла да твори само зло и само добро, тя задължително се докосва до всичко, защото само „всичко“ може да побере подобна мощ.

В този ред на мисли финалът на филма – и великолепната подземна червена сцена, и посещението на Сузи при психоаналитика, вече поела в себе си Майка Суспириорум, –  си имат своето обяснение именно в описанието на Майка Суспириорум на де Куинси. Защо Сузи избира да бъде мека и нежна, защо избира да даде на Д-р Клемперер истината за жена му, която преди 30 години е умряла в концентрационен лагер? Защото именно тя, Майка Суспириорум, е тази, която присяда на леглото и изважда само една въздишка. Тя е най-меката, описана е буквално като нежна (gentle) и тя е тази, която въпреки своя мрачен генезис, е и милостива.

suspiria-review-img03-20190209

ТАНЦЪТ

Езикът, чрез който Майките творят, е танцът. Движението е мощно пренасяне на енергии в пространството. Освен че танцът е едно от древните изкуства, предимно практикувано от жени, той е изначално свързан и с музиката, и с езика. Мадам Бланк нарича движенията изречения, а Сузи съвсем удачно, вече осъзнала ролята си, стига още по-далече и ги нарича заклинания. Олга е убита с танц, но танцът може и да бъде използван за ново начало – в случая за превръщането на смъртното тяло на Сузи в приемник на Майка Суспириорум. Ако излезем малко извън контекста на филма и погледнем по-универсално на идеята, то човек, отдал себе си на изкуството, се превръща в повече от просто тялото си – в нещо, което първоначално не е бил. Именно това Гуаданино посочва като една от основните теми на филма: за себереализацията и за трансформацията. Дали пишейки, композирайки, танцувайки, рисувайки – творейки човек се разпростира далеч и се превръща в повече. Тази идея за творчеството е по същество романтична. „Суспирия“ играе толкова умело с нея, че я представя по абсолютно неромантичен начин. Както казва Мадам Бланк – изважда цялата красота от нея и я превръща в чист, примитивен ужас. Отново – противоположности, които не се изключват.

ЗАГУБЕНАТА НЕВИННОСТ

В оригиналния филм на Ардженто Сузи (Джесика Харпър) е крехко момиче, което заедно със зрителите (едва накрая) открива истината за балното училище, в което е постъпило. За разлика от него, в тази претворена вселена, Сузи е невинна точно за секунди в началото на филма, по-точно в сцената, в която виждаме родния й дом в Охайо, и болната й майка около която се суетят разни гледачки и роднини. Сузи е облечена в розово, косата й е руса, и е бременна. Ако сте изпуснали да забележите този дейтал, върнете се в началото и наблюдавайте как отива да затвори прозореца срещу леглото на болната си майка. Сузи се придвижва на заден фон и силуетът й не е на фокус, но въпреки това си личи набъбналия под роклята й корем, който тя придържа с ръце.

suspiria-review-img02-20190209

В последваща ретроспективна сцена, в която отново виждаме майка й, жената казва, че дъщеря й е най-големият й грях. Друга сцена от детството на Сузи ни разкрива, че момиченцето е било обсебено още от съвсем малко от Берлин.

Когато Сузи постъпва в Академията, невинността вече я е напуснала. Косата й е рижава, което е очевидна препратка към вещерство и към това, че тя вероятно вече е приела Майка Суспириорум в себе си. Това разкритие не е направено чак до края на филма, но  ако съм права и Сузи е бременна, е фино и ефектно форшадоунато в самото му начало. (Вероятно, използвайки я за свое тяло, Майка Суспириорум е премахнала бебето в нея, за да настани мрака, който виждаме, когато тя разкъсва гърдите си. От майка на едно дете, тя се превръща в Майката на много.)

През цялото време Сузи приема с почти еднозначно равнодушие целия хаос, който се случва видимо около нея. Тя нито чува предупрежденията на Сара, нито подлага на съмнение кошмарите си, нито се пита защо им е на Матроните да събират урината й. Това да ви изглеждат като действия на невинен човек? Разбира се, когато успява да подскочи най-накрая нагоре, – вероятно отлично разбирайки, че успява да го направи само защото Бланк й помага, –  тя само се усмихва с уж невинна, но зловеща усмивка: „Понякога се нуждая просто да ми бъде повторено.“

suspiria-1-20190213.jpg

Още първият танц на Сузи хипнотизира всички вещици, а Мадам Бланк усеща присъствието й през стените, което е първата индикация за връзката между двете. По-късно, в прекрасна сцена, случваща се в огледалната зала, Мадам Бланк казва на Сузи, че трябва да реши каква е нейната роля в колектива им, и Сузи казва, че иска да бъде ръцете. Ръцете са тези, които ръководят, и ръцете са тези, чрез които вещиците упражняват своите способности, така че това е втори много стабилен форшадоуинг за това, което ще се случи накрая.

Абсолютно блестящ slow burn.

Какво означава за смисъла на филма тази пълна противоположност в протагониста? От една страна – динамиката на ужаса е обърната наобратно – докато в оригиналната „Суспирия“ ние се притесняваме със и за Сузи, то тук по-скоро трябва да се притесняваме за Сара, за д-р Клемперер и като цяло, за всички останали. Според мен да дадеш такава власт на протагониста си, и то на място, където може да я използва с разрушителен ефект, е изключително мощен и ефектен наративен похват – бидейки застрашителна, но може би застрашена от самото начало, Сузи е и добрата, и лошата. Гуаданино казва, че е искал да направи филм, в който типичната приказна динамика лошо-зло (в която оперира оригинала) е заменена от по-реалистичен морален компас.

suspiria-review-img09-20190209

И именно защото този филм е по-психологически балансиран и неприказен, избира да не следва вибриращата от цветове психеделична Арджентова атмосфера, а да я притъпи в пастелено-убити цветове и по-естествена светлина.

МРАКЪТ ОТВЪН, МРАКЪТ ОТВЪТРЕ

Докато в първата „Суспирия“ иконичният дъдж трака и тиктака  навсякъде по капака на таксито на Сузи Баниън, новата Сузи пристъпва в бял, стерилен сняг по пътя си към Академията, на чиято сграда пише семпло Tanz. (В стария и новияБлейд Рънър” разликата с дъжда и снега е аналогична, което споменавам просто като любопитен факт.)

Има един момент, който според мен може да обясни достатъчно добре защо изобщо им е било на сценариста Дейвид Кажганич (който заслужава похвала и за чудесния „The Terror”) и на Гуаданино политическата обстановка, която ползва като фон за случващото се. Замислете се, кое от двете е по-ужасно: да сте затворник в мазе в продължение на 20 години и когато най-накрая излезете отвън да видите, че светът е преживял Апокалипсис, или след като излезете да откриете, че слънцето свети точно както е светело, птичките пеят и всичко си е по старому? Мисля, че е очевидно кое е по-ужасно. Докато все още има къде да се избяга, има надежда. Докато има надежда, кошмарът не е пълен. В този ред на мисли – дори и някой да успее да избяга от танцовото училище – например Патриция, Сара или Олга – къде биха отишли и какво биха намерили по улиците на размирен Берлин? Според мен Гуаданино тук е изградил магически добре връзката между историческия кошмар – този, който наистина се е случил, и художествения – този, чийто генезис е на хартия, но после е плъзнал по подовете, коридорите и залите на танцовата Академия.

Моят любим филм за 2018 г. е жесток, нежен, поетичен и най-силно от всичко… вдъхновяващ. Оставям ви в прегръдката на нечовешкия му глас:

Unmade, unmade
I swear that there’s nothing up my sleeves
And then back again
I swear there’s nothing
Unmade

There’s no faces
Won’t grow back again
Broken pieces
Unmade

I swear there’s nothing

коментари
 
Отговорете »

 
  • Pixelander
    2019-02-14 at 12:57

    „За разлика от него, в тази претворена вселена, Сузи е невинна точно за секунди в началото на филма, по-точно в сцената, в която виждаме родния й дом в Охайо, и болната й майка около която се суетят разни гледачки и роднини. Сузи е облечена в розово, косата й е руса, и е бременна.“

    Гуаданиньо, обаче, потвърждава, че това е друг персонаж – сестрата-близначка Наоми – https://www.vulture.com/2018/10/luca-guadagnino-suspiria-interview.html

    Доста авторска и бягаща от рециклирането интерпретация се е получил филмът, но в същото време на места му липсваше драматургичен вискозитет, за да се усети по-страховито и зрелищно. Например, финалът в подземието ми стоеше колкото величествено ghastly, толкова и беззъбо и неефективно с тия нелепи операторски решения ала тв постановка по БНТ circa ’98 и конкретния подбор на иначе качествената музика.

    Отговор

    • христиана
      2019-02-15 at 05:46

      надявах се някой да коментира нещото с бременността, благодаря ти много за тоя линк! (макар че съм разочарована, пасваше си супер да е сузи). :д


  • UZUMAKI
    2019-02-14 at 13:10

    Абе хареса ми, доста даже, но и аз имам лек проблем с финала.

    Отговор

  • rodd1ck
    2019-02-14 at 16:28

    Не ми хареса, монотонен и дълъг, ужасно осветен и монтиран, не-трипи, не-страшен.
    И оригиналът на Ардженто не ми хареса на първо гледане, но след това развих усет за тоя тип кино и го смятам за един от най-добрите хоръри.
    Не бих го заклеймил напълно като претенциозен псевдо-арт, но остави такова усещане и ако заслужава ново гледане, няма да е скоро.

    Отговор

  • X-Force
    2019-02-14 at 18:14

    Честно казано, беше ми по-приятно да чета ревюто отколкото да гледам филма. Похвала за текста и се радвам, че ти е харесал, но за мен беше огромно разочарование. Цяла година го чакам, бях хайп-нат на макс и имаше неща, които са неоспоримо добри, но като цяло за мен лично филмът е епичен драг фест – 150 минути, които за авторката са минали неусетно, за мен бяха изтезание. В един момент буквално трябваше да си залепя клепачите с тиксо за челото, за да не заспя. Гуаданино се е олял в излишни удължени сцени, лошо осветление, доста претенциозни моменти и финалът бе колкото интересно заснет, толкова хаотичен и мътен. Присъединявам се към коментара на rodd1ck – накрая останах с горчивия вкус, че съм гледал някакъв псевдо-арт и може би някой ден ще му дам втори шанс, но определено няма да е в близките години.

    Отговор

  • Dredd
    2019-02-15 at 04:06

    Споделям коментарите на rodd1ck и X-Force.

    Отговор

Коментирайте