Гледна точка: „Студена война”, „Beast”, „Ingrid Goes West”

Велина Дерилова – „Ingrid Goes West”
Maybe she was born with it. Maybe it’s Instagram

О, инстаграм! Виртуалното островче, където всеки може да бъде звезда. Животът е прекрасен, филтрите са ярки, ъглите перфектни. Пространство за споделяне и… лъжи. Навремето си мислехме, че Фейсбук е голямо зло, краят на правата, свободите и личната ни неприкосновеност. Притеснявахме се, че е прекалено лесно да подбереш най-доброто от себе си и да го представиш за цялата си и неподправена същност. И, о, бяхме ли прави! Не знаехме обаче, че тенденцията на човечеството да overshare-ва ще излезе извън всякакви норми и ще бъде подпомагана от безброй еволюиращи платформи. Кой не поства е червен.

„Ингрид отива на запад” е филм за любовта. Не, бъзикам се. Ето какво гласи R-rating-а, любезно изготвен от американската филмова асоциация: Language throughout, drug use, some sexual content and disturbing behavior. Пригответе се за историята на един stalker. И не какъв да е, а професионален.

Ингрид (Обри Плаза) не е поканена на сватбата на Шарлот (Меридит Хегнър). Седи в колата си пред ресторанта, където е празненството разчорлена, обляна в сълзи и с разтекъл се грим. Разглежда инстаграм постовете от специалния ден и подсмърча. В очите ѝ се чете не просто обида, а кръвожадна ярост. Излиза от колата си и нахлува на празника в целия блясък на лудостта си. Проправила си път до булката, която в този момент седи на стол заобиколена от няколко шаферки, процежда през зъби: „Поздравления!“. След това насочва неидентифициран спрей в лицето на изненаданата младоженка и пръска нещо токсично право в очите ѝ. Оказва се, че двете дори не са приятелки. Единствената връзка между тях е… коментар под снимка.

Следва рехабилитационен център и, поне на пръв поглед, ново начало. Само че когато излиза, първото нещо, което прави Ингрид, е да включи телефона си. И отново e в играта. Лесно и бързо следващият обект на нездравите ѝ обсесии е открит – блогърката Тейлър Слоун (Елизабет Олсън), която живее в Лос Анджелис; с други думи, на запад. С шейсетте хиляди долара, наследени от наскоро починалата си майка, Ингрид се мести в града на ангелите, бързо изготвя план за действие и воала! Двете се сближават и инстаграмят приятелството си на воля. Но не за дълго. Ситуацията се преобръща, когато от Париж пристига братът на Тейлър – Ники (Били Магнусен), наркоман и доста противен тип, който разконспирира Ингрид.

Филмът е пълнометражен дебют за режисьора Мат Спайсър и балансира умело между комедията и драмата. Ситуациите, в които Ингрид се забърква, са абсурдни и следователно смешни, но от типа funny that hurts. Ако се дистанцираме от факта, че десетки хиляди хора страдат от болестта ѝ, бихме могли просто добродушно да се посмеем. Истината е обаче, че същите тези хора са около нас. Те са приятелката ви, която постоянно е в телефона си, сравнявайки се с другите. Те са приятелят ви, който следи бившите на жена си в социалните медии или момичетата, които гладуват, за да бъдат инстаграм модели. „Ингрид отива на запад“ е важен, защото обръща внимание на един от големите бичове на нашето съвремие и развенчава мита, че чуждата купичка винаги е по-пълна. Публикуваме снимки от уикенда, в който сме на разходка с каяк, но не и от следващия, когато ядем паста в леглото докато гледаме Netflix. А това, сами разбирате, е избирателна пропускливост. Трябва си и истина, не само #hashtags.

Велина Дерилова – „Beast”

Бесовете са в нас

Влюбването е най-големият опиат. Но дали е кратко бягство от реалността или трайно спасение от нея – не знам.  Нямам и намерение да навлизам в мисловни територии отвъд еластичността на сивите си клетки. Знам със сигурност обаче, че не само собственото влюбване е вълнуващ сърдечно-душевен трус: да наблюдаваш как другите ги сполита също гъделичка сетивата. Разбира се, на никого не са му интересни безоблачните истории за съвършената любов; хубаво е нещо да не е наред. А в любовта между Мол (Джеси Бъкли) и Паскал (Джони Флин) в „Звяр“ на британския режисьор Майкъл Пиърс проблеми не липсват.

На остров Джързи вилнее жесток убиец, чийто жертви са невинни момичета. В това време на несигурност и изпитания за местните загадъчен непознат се оказва на точното място в подходящия момент и става герой за червенокосата Мол. След като Паскал я спасява от изнасилване, тя се опълчва на семейството си, за да бъде с него и е неизбежно между двамата да пламне пожар. Мол е репресирана от силната си майка и не разбрана от останалите членове на семейството си. Той е чаровен, но и потаен – от него лъха на опасност. Макар че Паскал е един от основните заподозрени за хладнокръвните престъпления, избраницата му отказва да повярва на слуховете и се хвърля още по-решително в обятията на своя принц.

Приказките, както знаем, завършват в момент на преодолени препятствия и сюблимно щастие, героите заживяват в мир и удовлетворение. „Звяр“ категорично флиртува с тази фабула, но постепенно и деликатно обявява в несъстоятелност бляна по вълшебното безпроблемие. Приказките са красиви истории за триумфа на доброто, но и абсолютен булшит.

Всички имаме тайни. Някои от тях обаче са по-опасни от други. Филмът пита за какво можем да си затворим очите, когато обичаме; къде свършва компромисът и започва съпричастието в лудост. И ако тук ви се стори, че залитаме твърде усилено в (мело)драмата, нека поясня. „Звяр“ е психотрилър и притежава всички очарования, на които е способен този върховен жанр. А именно, и може би най-вече, изненади. Затова преди да отнеса вашия хейт, че съм подсказала твърде много какво се случва, споко – не съм.

Един от потенциалните проблеми на филма е, че първата половина е посветена на отношенията между Паскал и Мол преди окончателно да решат, че ще бъдат заедно и това отнема твърде много време. Истинският екшън започва някъде по средата. Не че до този момент Майкъл Пиърс не дава достатъчно знаци, че твърде хубаво не е на хубаво, но точно когато двамата млади изглежда са получили всичко, от което имат нужда, започват да се опознават истински.

„Звяр“ е заснет стилно, с много чувствителност и внимание към детайлите. Пиърс е родом от Джързи, където 60-те години са десетилетие, опръскано с кръвта на истински жертви на истински сериен убиец. Режисьорът напуска острова като тийнейджър, заради затвореното общество, лишено от динамиката, за която копнее, но израства с разказите за бруталния престъпник. Е, може да му е било малко скучно навремето, но определено животът там е помогнал да създаде един от добрите независими трилъри за 2017 г. Любов, смърт и всичко по средата. Какво повече му трябва на човек?

Мартин Касабов – „Студена война”

„Студена война” на Павел Павликовски беше показан у нас, благодарение на фестивала „Любовта е лудост”, където беше основен акцент. За много филми се употребява изразът, че трябва да бъдат видени на голям екран, но рядко става въпрос за полски черно-бял филм, който проследява болезнената любовна история между двама музиканти. В случай, че сте гледали наградения с „Оскар” и БАФТА за чуждоезичен филм „Ида” (2013) на Павликовски, знаете, че ви очаква стилизирана меланхолия и голямо кино.

„Студена война” сплита съдбите на талантливата, но непокорна ученичка Зула (Йоана Кулиг) и доста по-възрастният от нея пианист и композитор Виктор (Томаш Кот), който обикаля страната, за да събере фолклорен музикално-танцов състав, който да повдигне духът на нацията в трудните време от 50′-те години на миналия век, когато партията се опитва да вдъхнови любов към селския живот и страхопочитание от майка Русия. Зула произхожда от скромно семейство, докато Виктор е музикант, представител на градската интелигенция, подложен на превъзпитание чрез фолклорно изкуство от комунистическия режим. Двамата се влюбват, но не след дълго младият поляк иска да избяга и да се установи на Запад, за да стане джаз музикант. Влюбените са разкъсани между Париж и Полша, а историята прескача през годините, за да ни разкаже къде свършва една любов, ограничена от силите на властта.

Въпреки мащабния пейзаж на Европа, който Павликовски ни предлага и драматургичната предпоставка за една разтърсваща любовна история, филмът става учудващо вял във втората си половина. Разпокъсаните случки и прескачането през годините върши лоша услуга на героите и лека-полека дистанцира зрителя от случващото се. Въпреки великолепната музика и въздействащия финал, вдъхновен от Тарковски, емоцията вече се е разпръснала. От друга страна погледът към тези двама души, разхвърляни във времето и пространството, е многостранен и нюансиран – и двамата в даден момент са красиви и романтични, грозни и жестоки, суетни, ревниви и полудели до болка. Такъв е и самият филм – замръзнало във времето пътуване през емоциите, хванат като в ледено блокче артефакт от миналото, който трябва да изчакаме да се разтопи, за да го оценим напълно. „Студена война” спечели тазгодишната награда за режисура от Кан и се радва на добър критически отзвук, така че номинацията му за „Оскар” е сигурна, както и препоръката ни да го гледате.