Past of Glory: Нищо лично / Nothing Personal

Nothing really disappears. Everything continues in the world of humans.
от на 2018-11-09
 

nothing-personal-review-img03-002-2018-20181108

Нищо лично“ („Nothing Personal“) се намира на границата между претенциозното оригиналничене и умелото сурово представяне на екзистенциалната криза, настъпваща от принудителното и/или свободно избраното усамотяване, подсилено от разочарование и нараняване. Гледането на филма, копродукция между Нидерландия и Ирландия, навява онова нешлифовано и твърде реалистично депресивно усещане за живота, което носят и източноевропейските филми.

Героинята, изиграна от Лоте Вербек, напуска апартамента си поради случка, която така и не се изяснява напълно – и сваля пръстен от ръката си (несъмнено символен акт). Причината за раздялата остава в очите на гледащия. А и всъщност не е от значение, защото във филма не се търси кой кой е, а по-скоро се проследява развитието на самотата. Може би всъщност всеки е никой. Всеки е страдащ. Страданието е универсално. Нищо лично.

nothing-personal-review-img05-002-2018-20181108

Червенокоса, неопитомена Ане, смесица между мистериозната и трагична Офелия и обречената Лейди Шалът от картините на Уотърхаус отказва да бъде наричана по името си, заменя го с местоимението Ти и поема по пътя. А той я отвежда до фермата на Мартин (Стивън Риа) – вдовец, доброволно избрал да живее в самотно владение сред живописната и неопитомена Конемара. Красивите пейзажи бавно, плавно и някак тъжно разстилат пластове самота и отдалеченост.

Ане, или Ти, избира отчуждението. Защо? Защо така ревностно иска да не бъде в света на взаимоотношенията, познанствата, приетата интимност? Дали предпочита самотата, защото хората са… ужасни? Или всъщност дълбоко наранената й душа търси спасение чрез бягство и забрава. Светът на хората е маркиран чрез 3 сцени и трите груби и отблъскващи – първата още в началото на филма разкрива свирепостта и ненаситната жажда за придобиване – група хора грабят ожесточено изхвърлените й вещи на улицата, докато тя ги гледа през прозореца с изпитото си лице. Следващия път, когато отново изпитва върху себе си човешко недолюбие, макар че изглежда е добила резистентност и не й пука особено, е първата среща със семейство, спокойно хапващо сандвичи. В контраст Ане в същия момент изравя от кофата за боклук остатъци храна. Сцената продължава с кратък диалог – жената пита Ане трябва ли й помощ, тя отговаря, че й трябва превоз, но по лицето й се чете, че знае отговора – жената изрича „съжалявам, имаме деца“. Интересна сцена, но леко ми се струва, че не е развита в пълния потенциал на идеята; защо предлага помощ, а впоследствие отказва; а и отговорът не звучи убедителен, сякаш е просто плод на случайна хрумка;  дивашкото излъчване ли я разколебава? Или самата жена е попитала от любезност, а не с мотив да помогне наистина. Сцената поставя въпроса за престореността в света на хората – предлага се помощ, явно с надеждата за отказ. Тази случка води до другата й среща със света на хората, където героинята е в компанията на единствения, решил да я качи на стоп. Разбира се, това е тираджия. И разбира се, стереотипът е завършен с опит за сексуално посегателство. Героинята умело и смело запазва достойнството си. След последвало снебиване по пътищата на хоризонта се появява къщата на Мартин, която я съблазнява. Образът на Мартин може да се схване като среща с доброто. Той се оказва единственият, който е искрен и почтен с нея. Но това, очаквано, не трае задълго.

nothing-personal-review-img04-002-2018-20181108

Урсула Антоняк опитва да изгради една странна връзка-зависимост между две души, които са свързани от самотата. Мартин търси компания, Ане търси изолация и подслон. Младата девойка е бунар, цапната в устата, инатлива и заядлива, предпазваща се. Мартин се изявява като мъдър, ироничен и търпелив. Двамата сключват сделка – той ще я снабдява с храна, а тя ще работи за него. Условието е отношенията да си останат в рамките на границата на замяна труд-храна. Дали тя се страхува от възможността да бъде наранена (отново)? Поне в началото. Идентично противоречивите черти в характерите им създава взаимно допълване и хармония и те двамата постепенно изграждат емоционална връзка, видима чрез премерените им действия и внимателно избрани думи.

Доверието отстъпва пред съмнението и неверието. Той я кани в дома си, тя приема. Заживяват почти като семейство. Храната вече не е по заслуга – свободно достъпна е за жената и тя има отговорност да си я приготви. Свободата й е свободата на стопанка на дома. Къщата се превръща в дом постепенно, а храненето става иситнски семеен ритул. Детайлите по подготовката на вечерята разкриват дълбокото отношение на героинята към живота и предишната й болка. Виното е на масата, а виното е животът и води към инициацията на момичето в жена, която ще преодолее болката и ще укроти харакетра си, ще приеме живота в неговата трагичност и самотност.

Героите осъзнават, че „нищо не се губи истински. Всяко нещо си има продължение в света на хората.“ Загубили по неизяснен начин (което всъщност не е и от значение, да се акцентира отново) любими хора, а с тях и любовта, доверието, взаимността, хармонията, щастието, те отново ни намират, но и отново ги загубват впоследствие, можи би, за да ги намерят живите в други лица някога пак.

nothing-personal-review-img06-002-2018-20181108

Като всеки филм, изграден с минимален диалог, така и тук се разчита на актьорската игра и визуалния стил на разказване. Образите на героите остават докрай анонимни, което донякъде е пречка за изграждане на типичната симпатия или връзка с тях. Съзнателно решение, предполагам, търсещо алтернативни начини да свърже героите с публиката, но при някои зрители има опасноста и да се получи известно разводняване и изолиране. (На кого пък му пука за зрителя, де.) Алтернативно именно този подход приближава зрителя към историята, защото гледащият всъщност е Ти. Опърничавият характер на героинята на Лоте Вербек в определен момент леко изнервя и досажда. А въпросите, свързани с това какво я е накарало да напусне, каква е вътрешната й борба, защо интатът и борбеността й се проявяват (може би) на грешното място, не откриват своя отговор. Въпреки това филмът доставя странно задушаващо удоволствие да се гледа, защото докосва; лимитираният диалог се състои от остроумни изказвания; разказва за емоции без слово; красиво заснета и поетична история без необходимост от минало. Зрителят става Ти, усеща се всяко неспокойство, всеки студен повей на вятъра брули лицето през екрана.

Разделен тематично на части, „Нищо лично“ притежава и лесно смилаема структура с ясно изразено начало, среда и край – 1) Самота – след като е поела по пътя след напускането на своя апартамент в Холандия; 2) Краят на една връзка – в момента, в който влиза в дома на Мартин; 3) Брак – малко след като става ясно, че Мартин е болен; Бракът разкрива и слаботите на човека. Страхът от смъртта. Споделеното простронство и човешкото присъствие обаче спасяват човека от страховете му макар и временно. И интересно след, а не преди това идва 4) Началото на една връзка; 5) Сама(ота) – след смъртта на Мартин. Това накъсване и опит за изграждане на етапност на мотивите отчасти стои излишно, леко объркващо и би могло да бъде избегнато, а резултатът би останал същият. От друга страна обаче, проследено по този начин развитието на героинята помага да се види кръговратът и незибежността на самотата, както и да компенсира донякъде липсата на диалог и обяснения.

nothing-personal-review-img07-002-2018-20181108

Без прекомерно възхищение и гръмогласно възхваляване „Нищо лично“ е интересен и необичаен. Чувствителен, емоционален, откровен и изчистен. Без излишни обяснения и разяснения. Без излишни герои и истории. Личен филм за тези, искащи да останат безлични. Филм за поривите към бягство от живота, в който няма нищо сигурно. С множество възможни интерпретации. Казва достатъчно и спира на място.

коментари
 
Отговорете »

 
  • .
    2018-11-09 at 19:29

    Поздрав на един от безличните :).
    Ще му хвърля един поглед, премисът звучи интригуващо, пък после може да и да се включа, а може и да не се 😛 (четох мъничко за да избегна я спойлер, я нещо друго). Интересно че го поставяте/поставяш в Past of Glory, по-скоро звучи като недооценено филмче минало под радарите.

    Отговор

  • .
    2018-11-13 at 20:40

    Симпатично малко филмче.

    Има наистина частично изследване на самотата, но някак така и между другото минава за/в романтична драма. Ако трябва да призная навлизането в това познато лоно, донякъде намали сравнително положителното отношение което имах към филмът дотогава (в крайна сметка сме виждали подобен сюжетен ход и в други продукции).

    За сблъсъкът със „светът на хората“, имаме малко по-късно сцена в едно кръчме :) (която не е отблъскваща, а и защото е в друг етап на развитие на историята). Ако приемем, че в дадените „неприятни“ примери, героинята е в различен емоционален стадий, и те са донякъде нейно отражение (киното обича да ни манипулира така), може би това е била целта ти, и затова пропускаш една (ако е така исках само да отбележа, че можеше да я малко по ясно :), без да се губи смислово идеята, а може и просто да си я забравила :P).

    Според мен конфликтът със семейството се дължи на това, че майката вижда някой който прилича на просяк и автоматично си слага „ореолът на добротата“, като подхвърля въпросът има ли нужда от помощ. От една страна напълно нормално морално и социално тренирано чувство, в което има толкова лошо, колкото това да поздравиш непознат. От друга, самата мисъл, да допуснеш, че човекът всъщност се нуждае от помощта ти, и дали наистина я предлагащ, или просто лицемерничиш стоят насреща. „Тя“ правилно напипва ситуацията и затова игриво, след кратък размисъл решава да го играе „жертвата“ (според разбиранията и предварителната нагласа), с която разкрива/разрушава фалшът на госпожата (убеден съм че можех по правилно и кратко да го формулирам това :D).

    Аз също имах известен проблем със хапливостта и високомерието на „Тя“. Тъй като доста неща в „Нищо Лично“ се на база предполагам, нека предположим, че на нея и се е случило/преживяла е нещо ужасно/травмиращо (по-скоро второто). Тези нейни привички от първото изречение в този абзац, за съжаление много често отсъстват или ако ги има не са така буквалиситчни и крайни цинични в лицето, при хора сблъсквали се със подобен тип премеждие (не казвам, че те отсъстват напълно). Напомняха ми малко на изблици на тинейджър отколкото на зрял човек, особено като се вземе в предвид как „Тя“ е илюстрирана от началото – тиха и мълчалива, може би самовглъбена.

    А, също така, за някой който си дава вид на добре осведомен, образован, интелигентен (демонстрирано в предишни ситуации – примерът по-горе със семейството), някои от действията й са значително незрели. Това не е непременно лошо – човек цял живот се учи (нали :P?). И също така трябва да имам известен конфликт/контраст между нея и него (чисто филмово). Може да нарушава известни логически/смислови закони в полза на по-добър продукт и яснота, но отново навлиза в това „безопасно трасе“ на позната – младост срещу мъдрост. Като цяло се опитвам да кажа, че не ми беше толкова сполучливо реализирано на мен.

    Чисто технически имах един проблем, който може би трябва да препиша на мен… но. В началото когато посещава къщата аз лично останах с впечатление, че това е друга къща в последствие (въпреки, че имаше чисто визуални черти като структура на сграда, подобен интериор и така нататък), което беше малко объркващ и едва в последствие ми светна, че това е същото място. Нищо кой знае колко ужасно, ала с малко по-добър монтаж и ударение на кадри кореспондиращи по между си щеше да свърши страхотна работа. Отново казвам, вина винаги може да се хвърли върху гледащия, все пак, как си позволявам да не запомня пукнатините по стените и котлонът в кухнята :(.

    Това от мен :). Кежуълите могат да скипнат, определено няма да им допадне особено.

    п.с. Предполагам бунтар е била думата не бунар :P.

    Отговор

Коментирайте