Ако все още сте успели да не разберете, прочетете или чуете нищо за сюжета, или дори за първоначалната идея на „Тежки времена в „Ел Роял”, направете всичко по силите си да си запазите неинформираността и идете да го гледате възможно най-бързо. Това е един от филмите, за които дори и малкото е прекалено много. Първа ще си призная, че в последните месеци се скъсах да хваля маркетинга, че не издава много, a всъщност се оказа, че ми е показал твърде голяма част. Продукцията на филма и детайлите по сюжета бяха пословично държани в тайна до такава степен, че сценарият в началото е бил четен само и единствено от най-високопоставените шефове на холивудски студия, заинтересувани от разпространението му. Направете си услуга, ако има как – не гледайте даже трейлърите.

крис хемсуърт

Тежки времена в „Ел Роял” показва историите на случайно събраните гости на хотел „Ел Роял” в една паметна нощ, която ще изкара наяве всичките им тайни. Сегментиран между различните герои, показвайки паралелно развиващите се истории, заедно и с миналите им преживявания, той не е нещо нечувано и невиждано, но се възползва добре от избрания подход. Прекрасната актьорска игра и визуалната презентация са нещата, заради които в крайна сметка везните се накланят по-скоро към положителна оценка. Споменатите в началото детайли по сюжетната линия обаче са толкова незначителни и практически несъществуващи, че няма как да не се пооплача, но малко по-нататък.

Хотел „Ел Роял” е очевидно базиран на реално съществуващия „Кал-Нева резорт” – хотел на границата между щатите Калифорния и Невада, който някога е бил известен като свърталище на абсюлотния американски елит – от Джон Ф. Кенеди и Мерилин Монро, до реалния собственик Франк Синатра, това е било едно място, за което любопитните страни биха дали мило и драго да си имат как да подслушват и наблюдават. Филмовият „Ел Роял” обаче е изпаднал в немилост и е загубил известните си посетители заедно с хазартния си лиценз. Сега там остават разорени свещеници (Джеф Бриджес), неуспели певици (Синтия Ериво), продавачи на прахосмукачки с пренадуто его (Джон Хам) и раздразнени мистериозни мацки (Дакота Джонсън), всички които са напълно наясно защо остават в раздрънкан кичозен хотел и че трябва да внимават с останалите посетители. Най-малкият проблем обаче, е че рецепционистът/хигиенист/барман (Люис Пулман) не се появява дълго време на рецепция. Всяка стая пази своята тъмна тайна, а коридорът зад тях – всичките.

vad-times-at-el-royale-review-img06-20181012

Докато четеш завръзката и си казваш „Страхотно, звучи супер!” Проблемът е, че очакваш това да е само завръзката. В крайна сметка се оказва, че това е всичко. Кастът е великолепен и всички си изпълняват ролите безупречно. Това са първокласни актьори, на които им е дадено да играят еднопластови, непроменящи се герои – разбира се, че знаят как да го направят. Героите им каквито ги срещаш в началото, точно такива си остават и до края. Те не израстват, не научават нещо за себе си, не се разкайват и не помъдряват. Добрите са добри, а лошите са лоши. Малките изненади, които се разкриват с течението на действието, са единствено свързани с предисториите им, а повечето ги знаеш още от рекламите на филма.

Давам си сметка, че огромните ми очаквания може би нямаше как да бъдат покрити, а истината е, че само една трета не се сбъднаха. Наистина актьорите са чудесни: Синтия Ериво дебютира на киноекрана след дълга кариера на Бродуей и е невероятна. Нейната героиня Дарлийн Суийт е симпатичното присъствие, сурогатът за публиката в историята, а освен това рамкира филма с музикалните си изпълнения. Люис Пулман е много много добър, блести дори и в компанията на далеч по-опитните си колеги, имайки предимството на единствения сложен персонаж в целия филм. Джон Хам и Джеф Бриджес са предвидливо чаровни и дяволити. А Крис Хемсуърт очевидно се забавлява от дъното на душата си и се отдава изцяло на ролята си на садистичния Били Лий.

vad-times-at-el-royale-review-img08-20181012

Наистина визуално филмът е безупречен – оператор е Шеймъс Магарви, който се хвали в резюмето си с филми като „Изкупление”, „Хищници в мрака”, „Най-великият шоумен” и „Отмъстителите”. Пищните цветове, шейсеттарската стилистика и проливния дъжд са само част от многото козове в ръкава на Магарви, които той знае точно как да използва, за да придаде възможно най-подходящата атмосфера на случващото се. Подпомогнат е и от чудесен соул саундтрак и оригинална музика на Майкъл Джиакино.

С една дума – всичко върви прекрасно, стегнато предвождано от страстния и отдаден поглед на режисьор-сценаристът Дрю Годард. И ето тук е проблемът на големите очаквания. Шест години след „Хижа в гората”, през които Годард съвсем не си е клатил краката, аз очаквах нещо именно като режисьорския му дебют. Не защото „Хижа в гората” е перфектен филм, в никой случай. Той обаче е изключително изненадващ филм, който е отлично запознат с всяко едно очакване, предположение и клише, които публиката има в главата си за това какво ще види, взима ги и ги преобръща на 180 градуса. Това беше най-ценното в него – заиграването и подравянето на жанра си, видимото доказателство на един творец, че не просто разбира полето, в което играе, но знае и как да го манипулира.

джеф бриджис

Тежки времена в „Ел Роял” е един напълно компетентен и, през повечето време, сностно забавен филм, който даже има наченки на тематика и коментар за първичните човешки инстикти, за желанието ни за грижа, прошка и отмъщение, че даже и за социалните неравенства. Това са завидни качества за всеки филм, а той ги поддържа от началото почти до края. Но краят идва, а публиката, ако е очаквала нов мета-коментар на цял жанр, седи и казва „Само това ли е?”, оставена с един неприятен послевкус на посредственост в устата.

Similar Posts

Вашият отговор на Val Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

4 Comments

  1. Не беше хитър като Тарантино филм, но определено е по-стойностен от повечето буламачи напоследък. Синът на Бил Пулман кърти.

  2. Дано не се окаже от заглавията, чиито трейлъри са по-яки от самия филм…

  3. Последвах съвета от първото изречение на ревюто и отидох да го гледам неинформинар. За съжаление очакванията не ми се сбъднаха, че ще гледам нещо оригинално. Приличан филм, не съжалявам, че го гледах, но един от проблемите му е, че стъпва върху „Омразната Осморка“ на Тарантино и като правиш тази асоциация през цялото време и слушаш диалозите, в които нямаше никаква острота и гледаш почти очакваното развитие на сюжета, без много изненади, филмът е голямо разочарование. Но ако избегнем сравнението с Тарантино, съм напълно съгласен с твърдението, че „прекрасната актьорска игра и визуалната презентация са нещата, заради които в крайна сметка везните се накланят по-скоро към положителна оценка.“ Персонажът на Синтия Ериво според мен дърпа историята надолу. Беше безличен и не съм сигурен с какво толкова допринесе за разгръщането на историята, освен че прекали с пеенето и това нейно качество се изтъкваше твърде много.

    6,2/10

  4. Филмът е епик -култ ! Прекрасен Тарантино-братя Коен нео ноар хибрид който съдържа и емблематични препратки към огледалата на Хичкок и Орсън Уелс ! Лична оценка – някъде около 8!