Грета Гарбо – иконата, която никога не оставихме сама

„Don’t step on Greta Garbo as you walk down the Boulevard
She looks so weak and fragile that’s why she tried to be so hard
But they turned her into a princess
And they sat her on a throne
But she turned her back on stardom
Because she wanted to be alone.”
Тhe Kinks, “Celluloid Heroes”

Манхатън. Неопределен ден, някога през 70-те или 80-те. Ню Йорк гъмжи от коли, автобуси, милиони пешеходци и никой не се интересува какво се случва наоколо. Кошер, в който човек не спира дори за секунда. В този момент на улицата излиза тя. Всеки следобед се разхожда по улиците града. Освен ако не е на почивка на Френската ривиера или Карибите. Не можете да я познаете по дрехите – светлокафяв тренчкот до коленете, черен панталон и блуза, пастелни тонове – нищо, което да привлича погледа. В прическата няма и помен от оформените накъдрени краища преди 40 години. Косите й отдавна са загубили русия си цвят. Сега са сиви, оредели, спускат се покрай страните й или са прибрани на тънка опашка. Лицето е почти неузнаваемо. Времето го е белязало безпощадно. Няма ги високите скули, острата челюст и носа. Има бръчки, старчески петна и отпусната кожа. Бихте могли да я познаете само по очите. Но не можете. Защото те винаги са скрити зад огромни черни слънчеви очила.

Докато върви по улиците на Ню Йорк, около нея винаги има някой. Дебне и снима. Папараците го правят толкова често, че дори слагат име  на действието – Garbo Watching. През годините десетки фотографи, стари и нови фенове, неизвестни нюйоркчани, ще я разпознават по улиците, някои ще навлизат безпардонно в личното й пространство. Един от тях (Тед Лийсън) прекарва 12 години от живота си в преследване. На 9 април 1990 г. тя излиза от сградата. Отива към болницата и той я снима за последен път. 6 дни по-късно, на 84 години Грета Гарбо напуска този свят. През 1932 г. произнася култовата реплика във филма “Grand Hotel”: „I want to be alone”. Самата тя прекарва живота си под енергията на тези думи, които обаче никога не успяват да се превърнат в реалност. Защото Грета Гарбо никога не остава сама. Дори днес, 113 години след рождението си, не е сама. И едва ли някога ще остане. Едва ли и трябва да остане напълно сама. Защо? Ето защо…

„Откакто се помня, съм мечтала за портокали.”*

На 18 септември 1905 г. семейството на Карл и Ана-Ловиса Густафсон се сдобива с третата си и последна рожба – Грета-Ловиса. Нищо не подсказва, че бебето на улица Блекингегатан 32 един ден ще бъде на банкнотите от 100 крони и по пощенските марки. Действителността е повече от брутална. Кварталът е един от най-мизерните в Стокхолм, дните са сиви от климата, къщите са сиви от мизерия, а хората са сиви от къртовския труд, с който изкарват прехраната си. Бащата е пияница, който обича децата си точно толкова, колкото и своята brännvin (от шв. ракия). Потиснат от безсилието си, той опитва да даде на Свен, Алва и Грета-Ловиса грижа, но не може да избяга от бездната на алкохола. Майката, Ана, затъва заедно с него. Неспособна да се справи с положението, агресията става неин постоянен спътник. Тя бие мъжа си, когато той се прибере пиян, крещи, буйства. Изблиците й не подминават и децата. Освен че ги обижда и наранява физически, им прехвърля собственото си кредо – „От всичко, най-важни са парите. Кроните! Източникът на щастие са парите!”**. В същото време ежедневието на бащата се върти между поредното работно място, задължителната кръчма вечер, семейния скандал, няколко откраднати мига с Грета и съня. Понякога кара дъщеря си да му чете книги на Селма Лагерльоф. Карл Густафсон се разболява тежко през зимата на 1920 г. До последния му дъх, Ана не спира да го обвинява за всичко лошо, сполетяло семейството. Той умира същата зима на 48 години.

В детството й, един ярък сън постоянно преследва малката Грета. Портокалите. Обожава портокали. Сънува ги, купува си ги, понякога ги краде. Казва, че в кората и в плода вижда мечтите си – баща си, Сара Бернар, други известни личности, непознати мъже и  жени, които в бъдеще ще лягат до нея. Портокалите са символ на богатия и охолен живот, за който от малка копнее. Стремежът за слава е в нея, а оранжевото кълбо е символ на света, в който всичко е възможно. Как да избяга от действителността? Училището не е вариант, защото я ограничава, децата й се подиграват заради външния вид и славата на бащата. Бягството е в киното и театъра. Там е светът от портокалите. На екрана и на сцената мъжете са красиви, жените още повече, има страст, любов, слава. Според собствените й думи, като малка мечтае да стане кралица. А ако това не е възможно, то тогава актриса…

Пътят към Моше

Скоро след смъртта на Карл, Грета е принудена да си намери работа. За момиче от нейния произход основното образование е напълно достатъчно, а и вече мрази майка си и иска да бъде независима. Първата й работа е в бръснарница на приятел на баща й. Приготвя пяната за бръснене и сапунисва лицата на клиентите. По това време вече е редовна посетителка в няколко театъра, аплодира най-силно от първия ред, чака любимите си актьори на задния вход и опитва да се докосне до света зад кулисите. Притеснена от зачестилите контакти на дъщеря си с театралите, майката решава да я прати при най-ефикасния „доктор” – пастора. Вместо да я вкара в „правия път”, той решава да помогне – намира й работа като продавачка в голям универсален магазин в Стокхолм.

Не след дълго в магазина пристига Ларш Ринг, известен режисьор, който трябва да заснеме реклама. Грета успява да си уреди първата поява на екран. Задачата й е да облича различни тоалети пред камерата, показвайки съвременните тенденции в женската мода. Ринг я взима за още рекламни клипове, а паралелно с това тя започва ежедневно да посещава Театралната академия в Стокхолм след работа. Прекарва часове там, гледа репетиции и постепенно големите творци, минаващи по коридорите, я забелязват. Един от тях е директорът на Академията – Франс Енвал, който я вика на прослушване. След кратък кастинг й предрича голямо бъдеще, в което иска да участва. В последствие той и съпругата му, Сигне (преподавател по актьорско майсторство), се заемат да дават безплатни частни уроци на момичето. Реч, жест, правилните книги, основи в драматургията и то е готово за изпитите в Академията. Преди тях обаче се случва нещо друго.

Чрез препоръките на познаващи я вече театрали, с нея се свързва режисьорът Ерик Печлер, който иска да я вземе във филма си „Петер скитникът”. След няколко роли на статистка в киното, това е първото й голямо участие. Филмът излиза през 1922 г., критиците са доволни от изпълнението й и тя постепенно влиза в артистичните среди на Стокхолм.

Същата година са изпитите в Театралната академия. Единственият й шанс да учи там е, ако й отпуснат пълна стипендия. Приемат я. Но този изпит е съдбовен за 17-годишното момиче поради друга причина. Сред шестимата членове на комисията е един мъж, който ще остави незаличими следи, ще отвори дълбоки рани и ще я дари с може би най-голямото щастие – Моше.

Раждането на Гарбо

Мориц Стилер, за приятелите Моше, е известен режисьор, прочут покорител на женски сърца и безскрупулен евреин, който знае как да извлече максимума от всяка ситуация. Още на изпита в Академията, той кани Грета в „Шведско киностудио”, където работи. По това време той е 40-годишен, тя още няма 18.

Срещата с Моше е раждането на иконата Грета Гарбо. Мъжът съзнава, че пред него стои истинска звезда. Грета Густафсон става негово протеже. Тя е непохватна в жестовете и говора си, не умее да се облича, прическата й е небрежна, красивите й черти се губят под влияние на големия нос, издадените предни зъби и гъстите вежди. А краката й са толкова големи, че всички режисьори в киното са забранявали да бъдат показвани. Моше е решен да промени всичко това. Зад грижата за бъдещата звезда, се крият по-дълбоки мотиви – той обича Грета. Постепенно тя намира в негово лице покровителя, който винаги е отсъствал от живота й. Този мъж наистина й помага и тя отвръща на чувствата му. Стилер й купува нови тоалети, научава я как да общува, води я на светски събития, запознава я с хора… и измисля ново име за нея. В Швеция фамилията Густафсон е много популярна. От днес нататък тя ще бъде Гарбо. Грета Гарбо. И до днес не е ясно как се появява името.

Първата й роля във филм на Моше е тази на графиня Елизабет Дуна в „Сага за Йоста Берлинг” – адаптация на едноименната книга на Селма Лагерльоф. Грета си партнира с известния тогава актьор Ларс Хансон. Филмът не се харесва на критиците, но изпълнението на актрисата в главната роля е посрещнато с възторг. Приходите от билетите са повече от добри. Моше и Грета вече неофициално са двойка. Тя приема неговите наставления и става известна. Той се грижи за момичето си и я превръща в машина за правене на пари. След премиерата на „Сага за Йоста Берлинг” двамата отиват в Берлин. Участва в още един филм, на режисьора Г. В. Пабст, с което приключва кариерата й в Европа. Моше има по-големи планове и за двамата.

„Метро-Голдуин-Мейър”

Престоят на Грета и Моше в Берлин съвпада с този на един от най-влиятелните мъже в Холивуд по това време – Луис Б. Мейър. Той е в Европа на лов за бъдещи звезди. По това време чуждестранните актриси се приемат с отворени обятия от лишената от въображение американска публика. Тя иска чужди образи, които да обикне – Хеди Ламар, по-късно Рита Хейуърт, след нея Ингрид Бергман. Тук версиите на историците и биографите се различават. Според някои Мейър гледа филм на Моше и настоява да го наеме в Холивуд само него, без Грета. Според други, Мейър е готов на всичко, дори да наеме Моше, само за да има Грета. Трети твърдят, че дори не знаел коя е Грета, когато наема партньора й. Фактите, за които сме сигурни са следните: Мейър гледа „Сага за Йоста Берлинг” и настоява единият от двамата да дойде незабавно в Холивуд. Този някой пък настоява другият да дойде с него, иначе се оттегля от сделката. Мейър се съгласява на така поставените условия и в началото на юли 1925 г. Грета Гарбо и Моше Стилер акостират на нюйоркския бряг. Планът е двамата да започнат работа по нов филм заедно и да се издигнат един друг в САЩ. Нов филм така и не се появява и след няколко месеца без нито следа от Мейър и заплаха, че ще двойката ще се върне в Швеция, Гарбо получава първата си роля. Филмът „Torrent”  е касов успех, най-добрият възможен дебют.

За всяка актриса кариера в Холивуд през онези години означава на първо време вкарване в „Системата на звездата”. А Грета Гарбо има отчайваща нужда от това. Моше я е шлифовал достатъчно за европейската публика, но американската никога не е искала от жената да изглежда като една жена – тя (както казва Едит Хед) иска жената да изглежда като две жени. Как се постига това? При Грета с помощта на строга диета, коригиране на зъбите, оформяне на веждите, прическата, тоалетите, и разбира се,  подходящ ъгъл на заснемане. За кратко време се създава образът, който ще омагьоса публиката. Никой не е виждал подобно лице до този момент. Достатъчен е само един поглед и зрителите настръхват. Очите се открояват дори на черно-бялата лента. Сладникавите и крехки образи на Норма Шиърър, Глория Суансън и Лилиан Гиш са влиятелни, но вече има нова звезда – студената, недостъпна, мистериозна Грета Гарбо.

На върха на славата

Вторият й филм в Холивуд, „The Temptress” (1926), трайно я поставя сред най-талантливите и най-доходоносните имена в киното. Критиците и публиката вече я обичат. Зад фасадата обаче се крият други фактори. Тя е костелив орех. Моше я е обучил да се защитава. Самият той я защитава до последно. Тя отказва да дава интервюта, да се показва на публични места, да се вижда с фенове. Рекламният отдел на MGM обаче е танк, който би минал през всичко. Гарбо желае уединение извън снимачната площадка, иска да бъде само актриса. Пиарите рисуват от това образа на недостъпната, студена, затворена в себе си звезда. Превръщат я в нещо като митологична героиня. Към това разпространяват из цял Холивуд слухове за нейни любовни връзки (голяма част несъществуващи) с екранни партньори, режисьори, сценаристи. Интересът към нея не закъснява.

На този фон Моше все повече избледнява, не се чувства добре, знае, че дните му в Холивуд са преброени. Скоро след пристигането им си дава сметка, че никой не иска него – Грета е интересната. Той е уморен, омерзен от Холивуд, на нея й предстои бляскаво бъдеще. Последните си месеци в САЩ отдава на Грета, за да може тя да се справи и след заминаването му. Здравето му се влошава и през 1927 г. двамата нарушават обещанието си да останат завинаги заедно. Година по-късно Мориц Стилер умира в Стокхолм. Мнозина биографи и до днес твърдят, че той е най-голямата любов в живота на Грета, а самата тя е цитирана да казва, че „с него изпитах най-голямото щастие.”

Гарбо говори и се смее       

Грета Гарбо е „златната кокошка” на MGM и единствената, която успява да се наложи над безскрупулния Мейър. След изтичане на първоначалния й договор, тя настоява за прекалено голямо заплащане, което той отказва. Непреклонна в исканията си, тя заявява, че ще се върне в Швеция и минават 6 месеца, преди Мейър да се съгласи на условията й. Това е първата звезда, която има такъв ефект над него. Другата ще бъде Катрин Хепбърн.

Ролите идват една след друга. И почти всяка е успешна. Често филмите не са добри, но критиците винаги възхваляват изпълненията на Гарбо. Близките планове, ъглите… тя знае как трябва да бъде снимана и това понякога е по-важно дори от избора на режисьор и сценарист. В началото на 30-те години обаче, в Холивуд вече има нови правила. Немите филми са в историята, а с тях си отиват и някои от най-известните звезди на онзи период. MGM отлага вкарването на Гарбо в новите филми. Чужденците са най-застрашени, защото повечето (включително и тя) не могат да играят на английски.

Първият й говорещ филм се появява чак през 1931 г. „Гарбо говори” – това гласи рекламният лозунг на „Ана Кристи”, по едноименната пиеса на Юджийн О’Нийл. Никой не знае как ще се приеме дебютът на актрисата в говорещото кино. Касов успех, още аплодисменти и успешен преход към новите филми – това е равносметката. Същата година тя получава първата си номинация за „Оскар”, за „Ана Кристи” и „Романс”. По това време актрисите получавали една номинация за всичките си филми през изминалата година.   След този филм следват най-добрите роли на Гарбо според критиците. Първо се появява „Мата Хари” (1931), където тя играе известната жена шпионин, а след нея идва „Гранд хотел” (1932) – филмът печели награда за „Най-добър филм”. Според критиците обаче, най-добрата й роля идва 4 години по-късно, в класиката на Джордж Кюкор, „Дамата с камелиите” (1936). Това е втората й номинация за „Оскар”.

Следва спад в кариерата. Публиката изглежда се е уморила от студенината й, от образа  на  недостъпна богиня, неуязвима за човешките усещания. Стига се до там, че я обявяват за box-office poison. Нещо трябва да се направи с Гарбо. Например да я разсмеем? „Гарбо се смее”. Подобно на „Ана Кристи”, лозунгът на първата комедия на Гарбо е достатъчно грабващ. „Ниночка” (1939) е сатира за Русия на прага на Втората световна война под управлението на Сталин и там за първи път публиката вижда една нова Грета – забавна, иронична, една идея по-близо до хората в салона. Пореден касов и художествен хит, филмът на Ернст Лубич й донася трета и последна номинация за „Оскар”. За добро или лошо това е трудна година – „Отнесени от вихъра” е непобедима конкуренция, а в категорията за най-добра актриса Гарбо е редом до Вивиан Лий като Скарлет О’Хара („Отнесени от вихъра„) и Бети Дейвис в „Dark Victory” (1939), друг прекрасен филм. Наградата отива при Лий (съвсем заслужено), но „Ниночка” показва, че Грета може да бъде продавана и като комедийна актриса

Последната роля

В началото на 40-те години Грета Гарбо е на 35 години. Прекарала е последните 15 години в Холивуд, била е на върха, обявявана е за box-office poison, имала е множество връзки с мъже и жени, загубила е любовта на живота си, станала е част от машината на киноиндустрията и се е превърнала в икона. Изморена е да играе играта. Подтикнати от успеха на „Ниночка”, от студиото я ангажират за още една комедия – „Two-Faced Woman”, чийто режисьор е Джордж Кюкор. Звезди, режисьор, сценарий – проектът сякаш има всичко. Но операторът е друг. В почти всички свои филми (със сигурност във всички най-известни) Гарбо е заснемана от Уилям Даниълс. Очевидно той знае къде, какво и кога да покаже. Този път обаче Джоузеф Рътънбърг застава зад камерата. Дали заради това, заради Кюкор, слаб сценарий, лошо изпълнение или обикновен малшанс, „Two-Faced Woman” е провал. Критиците не харесват нито филма, нито изпълнението на Гарбо.

Тук версиите за мотивите се разклоняват. Провалът на филма? Изтощението? Предателствата? Депресията? Финансовите трудности на войната? И до днес и най-опитните хроникьори гадаят. Гарбо се оттегля. Обръща гръб на града, публиката и страната, които й слагат прякора „Божествената”. Годината е 1941 г. Тя е на 36 г. “Two-Faced Woman” е последният й филм.

49 години

Трудно е да се опише животът на Гарбо след оттеглянето от киното. Това, което знаем, са само цитати, споделяни с близки приятели, прислужници, любовници, и които като по развален телефон достигат до нас. Близкият й приятел и по-късно неин биограф, Антони Гронович, казва, че се оттеглила, защото е била крайно изтощена и омерзена от Холивуд. Знаем малко за този период, а той е най-дългият й – 49 години.

На практика с оттеглянето си, Грета Гарбо създава своята собствена легенда. За 16 години се снима  в 28 филма, повечето от които успешни. Създава си образ на недостъпната звезда. Публиката и пресата винаги са искали да бъдат в дома й. Колкото повече тя се крие, толкова по-яростно другите навлизат в него. Мистериозно изчезване е последното необходимо. Гарбо става образ. Недостижим, непознат, следователно желан. В очите на настоящото и всички идни поколения тя ще остане винаги такава, каквато е на екрана – млада. Фактор, който почти винаги превръща личността в икона, а най-добрите в легенди. Гарбо е от най-добрите.

Остатъкът от живота си прекарва главно в пътувания и усамотение. Когато пътува, го прави като за последно. Скъпи дестинации, скъпи хотели, скъпи компании. Само влиятелни и отбрани личности я придружават. Има няколко връзки с известни личности. Списъкът с любовни истории е прекалено голям и всяка една е достойна за сюжет на роман – от страната на мъжете най-известните са Моше, Джон Гилбърт, Ерих Мария Ремарк, бисексуалният фотограф Сесил Бийтън, а сред жените са Мерседес де Акоста, Луиз Брукс, Мими Полак, Марлене Дитрих и други.

Много източници твърдят, че е искала да се завърне на екрана, но проектите или са се проваляли, или тя самата, при най-малката спънка, се е оттегляла. Получава множество предложения, включително от влиятелни режисьори, но нищо не се осъществява. Още докато работи в киното, инвестира състоянието си разумно и към края на живота си разполага с милиони. През 1954 г., когато е само на на 49 години, й връчват „прощалния подарък” – „Оскар” за цялостно творчество. Разбира се, не отива на церемонията, както не е ходила на предишните, дори когато е била номинирана. Остава в апартамента си на 52-ра улица в Манхатън.

Грета Гарбо на 18 септември 2018 г.

Какво може да е заключението на такъв текст днес, 113 години след рождението й? Че е легенда? Това е ясно и клиширано заключение. Че е „Божествената”? Че е една от най-известните Femmes fatales в историята? Че е жива и днес? Че очите й още омагьосват? Че славата й днес далеч не се крепи само на талант, а и на отлично изиграна игра, в която да, тя е вкарана против волята си, но и която се съгласява да играе до края? Всичко това е вярно. И недостатъчно. Няма как да сложиш заключение на Гарбо. Самата тя не слага такова. Книгата остава винаги отворена. Грета Гарбо отказва да напише края. Защото е противоречива. Иска да я оставим на спокойствие, но обожава и славата. Харесва й да я обожаваме, но не и да я докосваме. Вероятно го е съзнавала. Вероятно би се радвала, тайно в себе си, че и до днес не я оставихме „сама”… и продължаваме да пишем книгата.

*Антони Гронович, „Грета Гарбо. Романът на един живот”

** Пак там