Hereditary / Наследствено

Mother, will she tear your little boy apart?
от на 2018-08-31
 

40359254_239001750144177_6075238056305098752_n

Има брутална сцена с обезглавяване на дете в „Hereditary”, която искрено ме разсмя и малко след това изпитах емоционална връзка и съчувствие към героите във филма. Ако това не е достатъчно, за да гледате най-добрия хорър на годината, не знам какво би ви убедило.

Филмът тръгна по щатските кина юни месец, след доста ефективна рекламна кампания, която веднага грабна вниманието ни, но въпреки чудесните отзиви на критиката и финансовия си успех (10 милиона бюджет срещу 80 милиона приходи в световен мащаб), остави доста зрители разочаровани. С типична английска прозорливост Марк Кермоуд посочва една от водещите причини – именно суперлативите на критиката, които го обявиха за „Заклинателят“ на нашето поколение. Което ме подсеща за чудесния коментар на Джери Зайнфелд, който скастри Джими Фалън, по време на едно свое гостуване във вечерното предаване, след като беше представен като един от най-великите живи комици – никога не казваш нещо такова предварително, защото вдигаш очакванията и унищожаваш цялото шоу. Същото важи и за „Hereditary” (преведен от руснаците като „Реинкарнация!“) – нека го сложим в топ 200 хоръри на всички времена, да си отдъхнем и продължим спокойно обсъждането му.

Hereditary” е филм на дебютиращия като режисьор и сценарист Ари Астър и разказва семплата история на семейство, което отива по дяволите (преносно и буквално). След като 78-годишната Елън Тейлър Лей почива, в следствие на „продължително заболяване“, нейната дъщеря Ани (Тони Колет), съпругът й (Гейбриъл Бърн) и двете им деца – Питър (Алекс Улф) и Чарли (Мили Шапиро) се опитват да продължат животите си, въпреки сянката, която ги стяга все по-силно в хватката си.

Семейство Греъм си има доста сериозни проблеми.

Семейство Греъм си има доста сериозни проблеми.

Това чувство на клаустрофобия е внушено още от първата сцена, в която камерата приближава към дървен макет на къща, в който ясно се вижда миниатурна спалня. В нея изведнъж влиза бащата (Бърн) и събужда сина Питър за погребението. От този превъзходен начален кадър нататък няма как на филма да се гледа с просто око. Всъщност, излъгах, първият кадър е на скованата къща на дърво, в която ще се развихри кулминацията на филма, хваната в рамката на прозорец. В тези начални секунди Ари Астър улавя есенцията на „Hereditary” – това ще е история за наложени ограничения, за клетки, хора в капан с предопределена съдба, за корени, които не могат да се изтръгнат и за дом, който няма господар. Всичко това ще бъде обсъдено в настоящото ревю, пълно със спойлери, така че нататък четете на ваша отговорност.

Една от най-подходящите истории в Библията, която касае обладаване, е притчата за онзи човек, който изгонил злия дух от дома си, но не взел нужните мерки и скоро демонът се върнал със седем по-зли, за да извършат още по-непоправима разруха. „Hereditary” е две неща едновременно – психологическа драма за разпада на едно семейство, което се справя с преживяната травма и стандартен хорър за обладаване от гледната точка на жертвените агнета. Първата част предлага емоционалния заряд и сложните портрети на героите, докато втората добавя великолепно зрелище, от което могат да ви настръхнат ушите и да ви паднат главите (прощавайте за pun-чето).

Hereditary” започва бавно, като студен и меланхоличен филм, по близък до нещо скандинавско, снимано от Йоаким Триер (например чудесния „Телма“), отколкото американско хорър клише, наблъскано с jump scares. Въпреки погребението, семейството изглежда нормално, всеки се справя със загубата по свой начин, предимно спокойно. Живеят в изолация, по-голямата част от действието се развива в дома им, някъде в гората, обграден от високи дървета – чудесно място за развихрянето на свръхестествените сили, които ще се появят във втората половина. Атмосферата е наситена с тревожна потайност. Когато Ани открива сандъчето с книги на майка й, където се записани тайните на  възрастната жена, нищо прекалено не се случва. Ани затваря сандъка и продължава с живота си.

Изгубила контрол над дома си, Ани създава макети, които може да управлява лесно.

Изгубила контрол над дома си, Ани създава макети, които може да управлява лесно.

Подобно на древногръцкия мит за смъртта на Херакъл, който малко по-късно се обсъжда в класната стая, героите не обръщат внимание на знаците, които съпътстват съществуването им. Питър е твърде зает да се напушва с приятели и да гледа дупето на съученичка, докато баща му чете книги и се опитва да задържи семейството заедно. Никой не подозира кървавата трагедия, която ще се разгърне в дома им. Урокът, предаден по „Трахинянките“ на Софокъл за високомерието на Херакъл и манипулиращата му съпруга Деянира остава ненаучен. Трагедията, както става в най-добрите истории, е комбинация от съдбовност и лични недостатъци.

Разбира се, зрителят не е в тотално неведение относно мрачния облак, който се задава. Катализатор за тези смущаващи чувства е дъщерята Чарли, която обича да похапва шоколадови десертчета и да създава причудливи кукли, които по някакъв особен начин семейството приема. Дали са разбрали, че отрязва с ножица главата на мъртва птица, за да я използва по-късно в творчеството си? Много са подсказките за неизбежното падение на дома на Греъм, няма да ги изреждам, но още на самото погребение, където има „толкова много нови хора“, както забелязва Ани, един русоляв младеж, който ще видим по-късно изразява видимо удоволствието да наблюдава приемника на любимия си бог Пеймон. Да кажем няколко думи за него!

Старата госпожа знае как да привлече богатства и блаополучие.

Старата госпожа Греъм със символа на бог Пеймон. Кралицата знае как да привлече богатства и блаополучие.

След кратка справка в сайтове със съмнителни заглавия научих, че бог Пеймон е един от владетелите на ада, който командва войска с впечатляващата бройка от 200 легиона, като половината от тях са от ангелския орден, а другата половина от ордена на силите (каквото и да означава това). Появява се в образа на мъж с женско лице, язди едногърба камила и носи корона от скъпоценни камъни. Има вероятност името да произлиза от еврейското POMN, което означава звук от малко звънче (това се връзва със звука, който Чарли прави през половината филм и който по-късно се чува от новия приемник – Питър). Защо са избрали точно този демон/бог? Причината е доста проста – дяволът се изтърка вече и режисьорите имат нужда от непознати имена на зли сили, които да примамват публиката в митологични спорове. Ако искате наистина да разгадаете мистерията зад един от най-значимите богове на ада, натистете тук.

Ани лъже съпруга си, че ходи на кино и през това време започва да посещава срещи на хора, които са изгубили скъп човек. Камерата бавно се приближава към лицето й, докато тя разтоварва години потиснати мисли и чувства за отношенията с майка й и тези с децата й. Тогава именно с пълна мощ започва да изпъква основната тема на филма, отпечатала се и като заглавие – наследствеността на психическите проблеми. Бащата на Ани е страдал от депресия и е умрял от глад, докато жена му е имала личностно разстройство. Големият брат имал шизофрения и се обесил на 16 г. в спалнята на майка си, обвинявайки я, че „слагала хора в главата му“. Какво великолепно семейство наистина!

Ани пресъздава сцена от миналото си, в която майка й иска да храни малката Чарли.

Ани пресъздава сцена от миналото си, в която майка й иска да храни малката Чарли.

До този момент и малко по-нататък „Hereditary” се движи по оста на психологическата драма. С бавното си темпо и липсата на каквито и да са свръхестествени събития, човек може да се зачуди дали това е същият хорър филм, за който толкова много се е изговорило. Именно това напластяване на съспенс е едно от интелигентните решения, които Ари Астър и екипът му решават да следват. Класният подход към историята отличава филма от повечето жанрови представители. Разбира се, психологическата драма ще трябва да отстъпи.

Това се случва след шокиращата смърт на Чарли. В, може би любимата ми сцена от филма, момичето получава пристъп на анафилаксия от тортата, която лакомо е изяла на партито, където (колкото и да е странно) майка й я принуди да отиде. Самата сцена започва с рязането на ядки, за които по-рано сме научили, че са основният виновник за тези опасни пристъпи. Докато сестра му се задушава в колата, на път за дома, брат й Чарли се опитва да я успокои, но мъртво животно го кара да завие рязко, което… води до нелепата смърт на сестра му. В началото на текста написах, че във филма има сцена, на която се изсмях с глас, след което почувствах силна съпричастност с героя. Именно в там най-силно се усеща потенциала на Ари Астър да съчетава на теория тонално несъвместими емоции. Обезглавяването е почти комично и е неподправен WTF момент, но силната реакция, изведена благодарение на великолепната игра на Алекс Улф напомня, че това са истински хора, или поне добре изградени герои, които разбираме и с които можем да съчувстваме. Не искам да се повтарям, но отново – рядкост в хорър жанра

Време е да отбележа и появята и великолепния в своята противна дружелюбност персонаж на Джоун (Ан Дауд), която, за съжаление обаче, от самото начало предусетих, че ще бъде нещо като героинята на Рут Гордън в „Бебето на Розмари“ – манипулативна стара вещица, която ще оркестрира последвалите демонични събития. Комично е, когато казва на Ани, че синът й бил умрял. Нещо в самото изстрелване на репликата бие на кухо, сякаш или лъже, или нещата не са баш толкова неочаквано трагични, колкото ги представя. Така семейството на Ани, подобно на героите в „Бебето на Розмари“ и „Wicker Man”, са озовава по средата на сложна схема на сатанински култ. Страданието пуска демоните на свобода и може да се каже, че във втората половина се разгръща истинското значение на определението „haunted house”.

Welcome!

Welcome!

За съжаление точно по това време филмът постепенно се превръща в стандартен хорър, в който злото се отприщва, а героите ще бъдат подмятани от свръхестествени сили до самия край. Макар че финалът предполага известна доза полемичност, „Hereditary” със сигурност заема категорична позиция относно фантастичния елемент. Много трудно могат да се извинят всички събития в него с някакво психическо заболяване на героите, макар че има ентусиасти, които застъпват тази теория. Разбира се, вода може да се носи от девет кладенеца, за да се открие някакво скрито значение, но в случая наистина не мисля, че филмът се опитва да е повече от това, което е представено на екран. А то никак не е малко.

Проблемни могат да се окажат за някого планът и действията на сатанинския култ, който очевидно е бил оглавяван (хе-хе) от починалата баба (страхотна беше снимката, на която веселите членове хвърлят златни монети по нея), но след смъртта й конците е започнала да дърпа предимно Джоун. Но какъв в крайна сметка е мотивът им да призоват Пеймон в Чарли, след това да убият детето по особено труден начин (крайпътният стълб имаше знаците на бога) и да подготвят Питър за нов приемник. Филмът се оказва обикновено логистично преместване на зъл дух от едно тяло в друго, като надеждите са за някакви несметни богатства и благополучие, което, честно казано, звучи малко наивно. Наясно съм, че в жанра има случаи, в които няма нужда от каквато и да е по-дълбока мотивация – просто някакви хора са обсебени от идеята да призоват зъл демон, дори в „Бебето на Розмари“ е така. Но качеството на филма изискваше малко по-доизмислена конспирация, а и мащабът й изглежда твърде невероятен..

Великолепното изпълнение на Алекс Уолф и режисурата на Ари Астер са основните причини за великолепната сцена в колата.

Великолепното изпълнение на Алекс Улф и режисурата на Ари Астер са основните причини за въздействащата сцена в колата.

Филмът е продукция на великаните от A24, които продължават да бдят като стожери над съвременното кино, предлагайки ни едни от най-добрите филми на новото време. Малко по-рано тази година успях да гледам чудесния „First Reformed” на Пол Шрейдър, с който „Hereditary” споделя сценограф и костюмен дизайнер. И в двата филма се забелязва бавното темпо, което сякаш от компанията налагат като антидот за френетичните монтаж и екшън на блокбастърите. За разлика от „First Reformed”, който е светъл, минималистичен и чист филм, „Hereditary” е почти бароков във визията си. Операторът Павел Погорзелски използва палитра от естествени земни цветове – кафяво и кадифено-зелено, кадрите са заснети предимно натуралистично, в мрачна, но ясна среда, липсва онова досадно криене на страшното, което изведнъж изскача от сенките. Погорзелски осветява добре героите, много често ги рамкира в центъра на картината, по  почти кубрикова симетричност. Усеща се педантично внимание към детайла, а музиката на Колин Стетсън допълнително нагнетява атмосферата с прескачащи като сърдечен ритъм композиции.

За разлика от баналните кукли, които виждаме в повечето хоръри – Анабели и тем подобни, „Hereditary” залага на истински класно изработени макети и хардкор играчки, дело на Чарли, която нищо чудно да има родствена връзка с Дейвид Линч (повече за това в „The Art Life”). Порових се и открих, че миниатурните макети са дело на канадеца Стив Нюбърн, който е работил по „The Dark Knight Rises“ и „Inception“ (спомняте си, вярвам, превиващия се град). За „Hereditary” с екипа му изграждат погребална зала, училище, хоспис и сцената на нещастния случай, като най-големият макет е този на самата къща, конструиран като гигантски пъзел, за да могат да снимат отделни стаи. Нюбърн споделя, че с колегите му не съжаляват, че Тони Колет в крайна сметка унищожава всичко, защото така или иначе макетите затова се правят – в повечето случаи да се пръснат в следствие на експлозия. И все пак… жалко за похабения материал.

Бог Пеймон ви очаква за следващото богослужение!

Господарят Пеймон ви очаква за следващото богослужение!

Цялата тази игра с миниатурите е едно от нещата, които ще ми останат като силно впечатление от филма. Напомни ми на Чарли Кауфман и неговата „Нюйоркска пиеса“, в която героят на Филип Сиймор Хофман, подобно на Тони Колет създаваше реалности, базирани на силно въздействащи събития от неговия живот. Имайки предвид, че „Пиесата“ е един от най-комплексните филми като структура, бих казал, че представлява най-точното описание на фракталното разказваческо изкуство и желанието на създателя да въведе контрол, да манипулира една изкуствена реплика на реалността, която все повече му се изплъзва.

Hereditary” е впечатляващ дебют за режисьора и сценарист Ари Астър. Веднага го слагам до другите чудесни примери от изминалите няколко години – „Вещицата“ на Робърт Егърс и „Детството на един водач“ на Брейди Корбет. И в трите филма се забелязва голямо майсторство в разгръщането на мрачните теми, както и познаване на богатата традиция от миналото. Ари Астър говори на много места за вдъхновенията, които е имал за филма, но още един плюс е, че те остават предимно като насоки, а не буквални препратки за феновете (макар че се намират и няколко такива). В „Hereditary” лесно могат да се открият следните качества – от подхода на Роман Полански към сатанизма  („Бебето на Розмари“), образа на детето-демон („Поличбата“), обладаването („Заклинателят“) и неговите проявления („Ringu”), до психологическата травма от загубата на дете („Don’t Look Now“), формалистичния подход към материала („Сиянието“) и желанието да се създаде оригинален съвременен поглед към жанра („The Wailing“).

Цялата тази кинокултура би била безполезна обаче, без правилните актьори, но Ари Астър е случил на няколко чудесни попадения. Най-силно, разбира се, изпъква Тони Колет, която сякаш е излязла от хорър от 70‘-те. Въпреки че не отива в натрапчива крайност, а и психологическата разруха се случва постепенно, давайки необходимото време героинята да се развие, забелязах някои сходства с Шели Дювал от „Сиянието“ и Мия Фароу в „Бебето на Розмари“. Странно е, че Колет споделя, че не харесва хоръри, защото изглежда си е свършила работата. Дебютантката Мили Шапиро е лицето, което най-вероятно ще запомните, а Гейбриъл Бърн и Алекс Улф трябва да продължават да се снимат заедно, защото химията между баща и син им се получава (двамата играят в сериала „In Treatment”).

Богослужението започва.

Богослужението започва.

Въпреки всички качества на филма все още се питам дали финалът е достатъчно интересен, имайки предвид градацията, която предлага първата половина. Със сигурност почитателите на жанра ще останат доволни, защото филмът е достатъчно компетентно направен, за да удовлетвори естетическите изисквания, но не съм сигурен, че всички ще бъдат доволни от завършек, който слугува единствено на митологията, изградена в тези два часа. Първо – това не е силна митология (отново – за сравнение „Вещицата“) и второ – едно толкова рязко отклоняване от психологизма непременно ще се отчете като подвеждане без добра отплата. За мен, в крайна сметка, беше достатъчно, защото имаше достатъчно умели похвати, които да предизвикат желание за повторно гледане. Освен кинематографичното удоволствие, в „Hereditary” откривам и една интересна симбиоза между алегоричното и чистото фабулно развитие.

Както самият режисьор признава, някои неща са доста буквални. Да вземем например Ани, която си причинява точно това, което се случва с дъщеря й – отрязва си главата. Има обаче интересна комбинация от свръхестествената загуба на воля (заради демона) и потиснатите ужасни мисли. В повечето случаи, когато се разгръща подобна история (не гледам към Стивън Кинг, но там съм го виждал най-често) свръхестественото е метафора е обикновена метафора за това, което остава в сянката на човешкото подсъзнание. Тук обаче двете се съчетават – демонът отприщва мрачните подбуди на Ани срещу сина й и същевременно я оставя да се самонакаже със смърт, подобна на тази на дъщеря й. Това, струва ми се, е далеч по-интересно, защото е непредвидимо – хем следва метафората, хем се отклонява от нея.

Основният проблем на „Hereditary” е неговата най-голяма сила – именно поради съчетаването на двата жанра (психологическа драма и хорър) нещо в него остава недостатъчно изведено. Ако беше задълбал повече в същината на травмата, подобно на „Телма“ или беше изградил солиден митологичен свят като онзи във „Вещицата“, щеше да избегне това разпокъсване, което се получава в средата. Със сигурност имах желание за повече абстрактни щуротии, за което не обвинявам толкова филма, колкото рекламната му кампания.

Една от най-ефектните сцени във филма.

Една от най-ефектните сцени във филма.

Питам се и друго, малко на шега – ако прекараме филма през микроскопа на джендър истерията, дали ще открием нещо интересно. Това, разбира се, съвсем в зоната на спекулациите, но фактът, че трите централни женски персонажа, в чиито вени тече силата, загубиха главите си (тоест лидерството), за да отворят път на мъжа, който е необходим, за да дойде благоденствието, е меко казано подозрителен. Разбирайте го както желаете – на „Hereditary” може да се погледне като на критика на манипулативния феминизъм и грозен портрет на матриархата, но и като на горчив поглед към патриархалната реалност, в която жените трябва да жертват „главите си“, за да постигнат това, което желаят, в крайна сметка – несметни богатства. Или както е казал поетът – I ain’t sayin’ she a gold digger, But she ain’t messin’ with no broke niggas.

Оценка: 7.5

коментари
 
Отговорете »

 
  • UZUMAKI
    2018-08-31 at 17:55

    От мен 8/10 – адски ми хареса, но исках малко повече да ми хареса :)

    Отговор

  • 2018-08-31 at 19:42

    Финалът беше като шортка за 1ви семестър. Иначе много ми хареса.

    Отговор

  • Ralica
    2018-08-31 at 20:36

    Много добър

    Отговор

  • Black
    2018-09-01 at 15:31

    Доволен съм от филма, но споделям мнението на автора, че преминаването по средата на филма от драма, към хорър не се получи плавно.

    Финалът бе същият, като във Вещицата.

    Отговор

  • 2018-09-01 at 15:45

    Чуден текст 🖤

    Отговор

  • христиана
    2018-09-01 at 18:04

    много добре си го обяснил проблема на филма – моят е точно това. супер текст.

    Отговор

  • Milbo
    2018-09-01 at 22:18

    Страх ме е да го гледам на кино ….

    Отговор

  • Dredd
    2018-09-02 at 01:18

    След като го изгледах току-що, трябва да си приложа лечение с обичайните заглавия, докато отново влезна в настроение за watchlist-a 👥 👑

    Отговор

  • narator
    2018-09-03 at 00:25

    За мен , беше по-близък до „Rosemary’s baby“ от колкото до „The exorcist“. Иначе доста добър ужас, просто в него нямаше нищо ново като сценарий. Добре използвани елементи от повечето успешни филми за окултното.

    Отговор

  • violator
    2018-09-03 at 20:57

    Единствено пристрастието ми към Тони Колет, която както винаги е брилянтна, ме накара да изгледам таз клиширана досада до края. Тя и визуалното присъствие на Чарли правят филма. Тоз Алекс Улф е тежка кастинг недомислица.

    Отговор

    • Ivo
      2018-10-08 at 18:40

      Алекс Улф е брилянтен, единствената недомислица е твоят коментар.


  • d4
    2018-09-04 at 23:33

    Никакво влияние няма нито от The Exorcist, нито от Ringu, нито от The Omen.
    За Don’t Look Now и Rosemary’s Baby мога да се съглася.

    Влиянията, които аз забелязах, са:

    стилово – The Witch, и особено ярко – It Follows
    сюжетно – изключителна прилика със сюжета на Paranormal Activity 3
    в цялата тоналност/атмосфера на филма усетих също следи от The Conjuring и особено ясно изразени – от Insidious.

    Отговор

    • d4
      2018-09-05 at 22:42

      Actually, това смъква оценката ми за филма с 1-2 единици. Авторът сам издава куп недомислици в сценария…


    • UZUMAKI
      2018-09-05 at 22:53

      На мен повечето неща ми бяха сравнително ясни от самия филм и подробностите от режисьора в общи линии ми се връзват със сюжета, така че нямам драма с тях. Доколкото разбрах, той не възнамерява да прави аудио коментар за блу-рея, което е жалко. Подобни бонуси са ми винаги интересни.


  • 2018-10-11 at 22:34

    Много тъпа статия за много тъп филм. Единствено по-тъпо нещо е джуджето узумаки и неговите претенции, че разбира от хоръри.

    Отговор

  • Денис
    2018-10-17 at 03:18

    Липсата на добри хоръри в последните години кара хората да възхваляват малкото добре направени и сглобени. Този е точно това за мен – добре заснет, атмосфера, актьори, но в крайна сметка като краен продукт – не ми работи. Не ме остави нито ужасен, нито дори минимално притеснен. Сцената в колата беше яка, да.

    Отговор

Коментирайте