В ревюто си за „The Darjeeling Limited” Роджър Еберт сравнява Уес Андерсън с Дейв Брубек. (Три хубави имена в едно изречение!) Казва, че филмите на режисьора могат да изглеждат хаотични, привидно нецеленасочени, като някакъв дерайлиращ влак в джунглата. Този влак обаче се движи с негова си вътрешна логика, мисия. Вероятно, за да отведе невротичните си пътници до обновен свят, в който ще видят нещо, което не са виждали и ще разберат нещо за себе си, което не са знаели. Някой е казал, че човекът е човек, когато пътува. Мисля, че това важи с пълна сила за филмите на Уес Андерсън. Той рисува карти за персонажите си и превръща пътуването им в способ за лично преоткриване. Трансформацията е винаги тема, към която подхожда с любопитство и сериозност. Андерсъновият човек е плуващ в бурни води въпрос, който акустира при своя отговор. Може този отговор да не е универсален или единствен, но той накрая работи…някак си. Всичко това ни е поднесено с великолепно въображение, напълно разграничим артистичен почерк, много романтика, носталгия и богатство на взаимноотношенията. И може да звучи като клише, но в това клише се крие разковничето  –  режисьорът е жанр сам по себе си. Спомням си едно време, когато чух Tool за първи път, бях питала мой близък какъв жанр са. Той присви очи, погледна ме много сериозно, а после отговори: “Tool са tool”.

isle-of-dog-review-img10-20180723

Островът на кучетата“ ни отвежда в измисленото градче Мегасаки, където в близкото бъдеще се е разпространил вирус по кучетата. Епидемията е превърната в медиен и политически феномен. Дали кучетата, най-добрият приятел на човека, изведнъж са се оказали най-големият му враг? Тираничният властник на града, кметът Кобаяши (Куничи Номура), обича котки (съответно, като всеки черно-бял дебил, мрази кучета), заповядва всички лаещи четириноги да бъдат екстрадирани на пъкленото място „Островът на боклука“, чиято атмосфера и естетика са напълно в духа на името му. Първото животинче, което бива вдигнато и пуснато в заключената си клетка в бунището, е Спотс (Лиев Шрайбър), домашният любимец и бодигард на детето Атари Кобаяши (Кою Ранкин) – племенника на кмета. Атари обаче няма нищо общо с чичо си – той обича кучета и е привързан към Спотс. И си е наумил да го намери, каквото и да му коства. Това е приключението, пътуването – история за спасяването, грижата и любовта, които са по-вдъхновяващи от всяка злонамереност.

Роджър Ебърт също така посочва, че Андерсън умело улавя японското mono no aware. Терминът в буквален превод означаване „емпатия към нещата“, състояние в което човек наблюдава красотата на вселената, природата и събитията около себе си, давайки си същевременно сметка за тяхната ефимерност.  Вече съществувайки, нещата таят в себе си отенъците на своя идващ залез. Във филмите на Андерсън това се проектира във всепроникващата носталгия, наложена като маска върху главните му герои. Те са често хора, които са натоварени от знанието си за света. Не се оплакват, тъгата им не е гръмогласна, но тя е в тях и извън тях. Тъгата им няма да изчезне, дори те да предприемат бягство от нея. Тя винаги ще е на една ръка разстояние, за да ги прегърне, ако няма кой друг.

isle-of-dog-review-img13-20180723

Филмът е правен в продължение на години. Жанрът на стоп моушън анимацията предполага много усърдие, целеустременост и перфекционистка настройка към детайлите. Някои от куклите имат дубликати в различни размери в зависимост от това в какъв тип кадри участват – например ако се снима establishing shot куклата трябва да е далеч по-голяма, за да изпъква сред мащабния декор, който я заобикаля. Самите снимки също са трудоемки и протяжни. Джейсън Шуорцман например, който редовно работи с Андерсън (тук е в ролята на съсценарист, заедно с Роман Копола и Куничи Номура), споделя по време на Q&A сесия, че е имало ден, в който са работили единствено и само върху откъс от около 2 секунди, в който кучето Спотс поглежда нагоре.

За Уес Андерсън сякаш свръхчовешкото вглъбяване и търпение са суперсила – въобще не ми е трудно да си го представя да вкарва например онези корабчета в гърлата на стъклени бутилчици (нарича се impossible bottle и е абсолютно зашеметяващо!). Човекът наистина обитава световете, които създава и работи над тяхната пълнокръвна уникалност отдадено. Най-хубавото във всичко това е, че е намерил достатъчно сериозен и талантлив екип от хора, които не само да споделят с ентусиазъм визията му, ами да работят с него в продължение на години. Ако се чудите как се изграждат светове, пуснали дълбоки корени в съзнанията и въображенията на хората – така, – с работа и постоянство.

isle-of-dog-review-img14-20180723

Островът на кучетата“ е филм, в който има всичко, което обичате от Уес Андерсън:

  • Скорострелни tracking shots, които ви прекарват през дължината или височината на декорите и кадъра;
  • Небезизвестната му запазена марка – симетрията – идваща с много, много надписи на каквото ви хрумне – надписи на готварски рецепти, надписи на изоставени сгради, телевизионни надписи, етикети на кучешки верижки, надписи на плакати за кучета-самураи, неонови надписи на японски ресторанти;
  • Разказвач (а този път и интерпретатор на японските реплики с гласа на Франсис Макдормънд);
  • Дете, което се държи като възрастен и възрастен, който се държи като дете;
  • Философски диалози и монолози, казани с deadpan сериозност и в атмосфера от сатурирани пастелени цветове, сякаш излезли от картичка, изпратена ви преди двадесет години от страна, която не съществува;
  • Средно-близки планове, в които актьорът (или куклата) гледа директно към камерата;
  • …и разбира се носталгията, реализирана прекрасно в няколко ретроспективни сикуенса.

isle-of-dog-review-img11-20180723

Отново ще заговоря за чужди ревюта на филма, но смятам, че е нужно в конкретния случай. Малко след като го изгледах, влязох да прочета какво са написали наследниците на Ебърт в сайта му. Ревюиращият следва модерната тенденция всяко парче текст, независимо каква е неговата цел, да се превърне в пропагандна политическа арена. Дал е на филма звезда и половина без да аргументира ниската си оценка с неговите качества (или недостатъци) като кино произведение. Всичките му обвинения са насочени към измислици, които очевидно е сътворил, за да си придаде тенденциозна легитимност. Обвинява филма в неглижиране на малцинствата, неуважение към японците и културата им и като цяло липса на социална ангажираност. Подобно нелепо изказване по адрес на филм на Уес Андерсън е не само самоцелно, но говори за всякаква липса на познания на творческата нагласа и история на режисьора. Едно от основните обвинения (откога творецът е длъжен да се съобразява с очакванията на когото и да било?) е, че в „Островът на кучетата“ няма субтитри под речта на японците. И наистина е така – кучетата говорят на английски, японците говорят на японски. Японските реплики изрично не са преведени и това си има своята защита, която е далеч от тази, която е излязла изпод пръстите на ревюиращия. Очевидно, според него, Уес Андерсън не уважава японците и затова бойкотира разбирането и осмислянето на репликите им във филма си. Ако въпросният ревюиращ си беше направил труда да обърне внимание, щеше да забележи, че режисьорът е дълбоко повлиян от японското кино на 50-те и 60-те години на XX век и го е казвал неведнъж. Самият „Островът на кучетата“ е вдъхновен от работата на Акира Куросава. И макар че споменава влиянието на Миязаки, го прави само и единствено, за да утвърди предубедената си теза. Може би трябваше да помисли в дълбочина и да я преразгледа, вместо в кино ревю да обяснява нелепици за  политическа коректност, расизъм и бла, бла, дрън. Но той не го е направил. Защото за тези хора нито е ценност да слушаш, нито да разсъждаваш. Обичат единствено и само да бъдат следвани, четени и сформирани в големи групи от други хипнотично кресливи лозунгари. (Точно както кмета Кобаяши, между другото.) Действително много ме е яд, всичко това започна да става адски досадно, вероятно и опасно.

isle-of-dog-review-img15-20180723

Нека когато говорим за кино, говорим за кино.

В случая липсата на японски субтитри има няколко обяснения. Уес споделя, че не е искал да има субтитри. Толкова просто. Не е искал, не е сложил. От друга страна, филмът е анимация, а анимацията борави с много повече експресивност на движенията и жестовете – много от емоциите са типове, които са разпознавами и без никакви думи или диалог. Подобна пестеливост откъм език само идва да каже едно: злото навсякъде говори едно и също. Злото е очевидно. Виждаме какво казва Кобаяши и без да го чуваме. Има и един трети аргумент: в този филм важен е гласът на кучетата. Те са малцинството. Те са онеправданите. Мълчанието на всеки останал е похват, за да се подчертае йерархията на важност. И на правота. И ако някой сметне това за манипулация, нека пък се провокира с  въпроса: Откога на изкуството е забранено да манипулира?

Островът на кучетата“ не е циничен филм. Никой филм на Уес Андерсън не е. Макар че персонажите му често са мрачни (такъв е в случая Chief, озвучен прекрасно от Браян Кранстън), герои, които са вкусили от горчилката на света (и никога не са опитвали феноменалните кучешки бисквитки), те са тъжни, именно защото са романтици. Сблъсъкът между светът такъв, какъвто искат да е, и такъв, какъвто той е, задейства у тях механизма на компенсаторна агресия, на привидно отхвърляне на реалността. Те обаче винаги показват заспалата нежност, на която не само че са способни, ами за която копнеят. Стига само да намерят съмишленици, стига само да успеят да обичат и да бъдат обичани. Това е трансформацията, която тук се случва именно с кучето Chief (който дори от черен става бял, след едно обилно изкъпване от Атари).

Именно близостта е утвърждаващата тема на филма, приемствеността, а не разделението. И това е мощна и красива идея, в която бихме могли да се вслушаме.

isle-of-dog-review-img17-20180723

(Рандъм вметка, която не успях да наместя никъде в текста: Би било чудесно, ако някой ден Уес Андерсън и Чарли Кауфман работят заедно!)

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

5 Comments

  1. Браво за хубавия и смислен текст, с удоволствие ще погледна филма, когато имам време 🙂 Наскоро си припомних Rushmore – еми, магически филм, като всичките на Уес.