Лято е, ясно. „Оскарите” са далеч, рано е за силните заглавия на сезона. Бързите и евтини забавления са приоритет. Киното не прави изключение. Многоцветни супергерои с интересни маски и пластмасови костюми, всевъзможни създания и запотени мъжки лица ни гледат от всеки екран над касите в киносалоните. Намираме се в сезонът, когато в кината няма да видите филм с бюджет под 100 милиона долара. На практика и най-плоският сюжет може да бъде превърнат в блокбъстър. Няма лошо – за всеки филм си има време. Но дори и при блокбъстърите има някакви граници. Където и да са тези граници обаче, последният филм на режисьора Роусън Маршал Търбър, „Небостъргачът”, бепардонно ги помита всичките и се издига на километър и сто метра отгоре им. Точно толкова е висок небостъргачът, в който се разиграва абсурдът в новия филм с участието на Дуейн Джонсън, чиято премиера беше на 13 юли.

дуейн джонсън

Уил Сойер (Дуейн Джонсън) е бивш агент на ФБР, който след инцидент по време на спасителна операция остава инвалид и живее с протеза на единия си крак. Десет години след случката вече е собственик на фирма за тестване на охранителни системи на небостъргачи, има любяща съпруга и две деца. Чрез посредничеството на приятел, той е нает от азиатският милиардер Жао Лонг да тества охранителната система на неговата нова сграда. „Перлата” е чудо на инженерната наука с 225 етажа с жилищни помещения, офиси, парк и най-сигурната система за сигурност. Това, което Уил Сойер не знае, е че той е част от заговор. Врагове на Жао ангажират наемния терориста Корес Бота и неговата банда и те палят 96-ият етаж на сградата. Целта им е да се доберат до Жао, който се затваря в пентхауса си на върха на небостъргача. Непланираното събитие в този план са госпожа Сйоер и двете деца, които се оказват в апартамента си, над нивото на пожара, а единственият им път е нагоре. В остатъка от филма Уил трябва да намери начин да влезе в горящата сграда и да спаси семейството си.

нев кембъл

Въпреки множеството слаби страни, „Небостъргачът” не е изцяло лишен от достойнства. Една от малкото му силни страни са неговите визуални ефекти. На практика те са единственото, което не изглежда „пришито” към разказа и на моменти дори е удоволствие да гледаш как с помощта на технологиите са създадени внушителната високата сграда, пламъците, стрелбата и най-впечатляващото – самата перла, намираща се на върха, където оптическите илюзии създават най-доброто скривалище. Другото хубаво нещо в тези час и четиридесет минути, изпълнени предимно с пукот от изстрели, е актьорската игра на Нев Кембъл, която играе съпругата на Уил, Сара Сойер. Макар и да изпълнението й да е далеч от това, което прави преди 21 години в „Писък”, Кембъл е един от малкото актьори във филма, които постигат повече от това да произнасят реплики и да разчитат на атмосферата да изгради образа. Веднага след нея се нареждат двете деца, от които обаче виждаме прекалено малко, за да забравим за останалата част от състава. Дуейн Джонсън не прави нито повече, нито по-малко от това, което досега е показвал, а то не е особено забележително.

скалата

Колкото и да са добри визуалните ефекти и играта на Нев Кембъл, нищо не може да скрие най-голямата слабост на „Небостаргачът”. Това е сценарият – във всеки негов аспект. История, диалог, развитие на действието, връзка между частите, последователност и логичност – липсват основите на всеки добър филм. Дори оправданието „като на кино” не може да бъде използвано. Едва ли би могло да бъде различно, когато още на първия етап (изходната ситуация) историята напомня едни от най-добрите филми в жанра. Размерът в този случай наистина няма значение, защото и на 10 хиляди метра да се издигаше „Перлата“, приликите с „Умирай трудно“ и „Ад под небето“ пак щяха да избождат очите на зрителя. Мъж е заложник в сграда и трябва да спаси семейството си, което е на върха й. А сградата е в пламъци. В „Умирай трудно” обаче имаме Брус Уилис под режисурата на Джон Мактиърнън, а „Ад под небето” има номинация за „Оскар” за най-добър филм… и в него участват Пол Нюман, Стив Маккуин, Фей Дънауей, Уилям Холдън и Фред Астер. До момента, в който историята се припокрива с гореизброените заглавия, нещата са в равновесие, но от един момент нататък филмът започва да следва своя ход… и тогава издъхва както сценарият на Роусън Маршал Търбър, така и режисурата му.

Първоначалният „възел” очевидно е бил прекалено труден за „разплитане”, защото развръзката не просто е невъзможна (това би могло да се преглътне), тя е нелогична до последната секунда. За сметка на това на всяко нелогично действие се падат може би средно по 3 ритника, 10 куршума, 1 експлозия и 1 откачане на изкуствената протеза на Уил. Всичко това ограбва и последната възможност за потапяне в разказа. Но поне виждаме чудодейната сила на китайското тиксо, което е достатъчно силно да задържи тялото на Скалата за стените на небостъргача… и една революционна система от пръскачки, която работи часове след като пожарът е избухнал. Ето това са границите, които не бива да бъдат прекрачвани дори от такъв филм.

небостъргачът

Качеството на всеки филм се измерва спрямо летвата, към която той се цели. В случая с „Небостъргачът” обаче, той не може стигне дори тази на летните екшъни, които зрителят бързо забравя. До този момент филмът на Търбър има приходи от близо 70 млн. долара на фона на бюджет от 125 млн. долара. Единственият мотив да бъде гледан, е краткотрайното развлечение, но и  за тази цел има далеч по-стойностни филми в същата стилистика, които биха дали много повече на зрителя.

А междувременно днес излезе списъкът на списание Forbes с най-високо платените знаменитости на годината и Дуейн Джонсън застава на пето място в списъка с изкарани 124 млн. долара за последната година. Приходите са основно от игра. Кино? Седмо изкуство? По-скоро сюжети за компютърни игри. Към този абсурд добавяме и наскоро надигналата се вълна от недоволство на група активисти инвалиди, които наддадоха вой,  защото здрав актьор, играе инвалид. Според тях ролята трябва да се даде на актьор, който наистина е с ампутиран от коляното надолу крак… Черен хумор или не, поне да протестираха за нещо стойностно, например роля като тази на Джеф (Джеймс Стюарт) в „Rear Window” на Алфред Хичкок. Защото тези час и четиридесет минути в компанията на Дуейн Джонсън на практика са най-ефективният  начин зрителят да умре трудно… от скука.

Similar Posts

Вашият отговор на radi Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

6 Comments

  1. „надигналата се вълна от недоволство на група активисти инвалиди, които наддадоха вой, защото здрав актьор, играе инвалид.“

    Да бяха наели истински канибал да изиграе Лектър, Левичарската сган не спи!

    1. То аз съм казал, че тоя либерализъм и тази дивотия някой ден ще изяде главите на всички….

  2. Много тенденциозно написана статия. Филма е добър страхотни ефекти и тиксото бе да се задържи към прозореца докато върви по перваза, за противопожарната инсталация няма да коментирам явно автора смята че в сграда за милиарди тя е просто по-голямо копие на тази в неговата панелка.