Действителност. В една дъблинска галерия посрещат не чутовни скулптури, а мислите на Джордж Бърнард Шоу, който казва, че използваме огледалото, за да видим лицето си, а изкуството, за да видим душата си.

Действителност като на кино. В един шведски музей преди една изложба един куратор се опитва да обясни на един журналист какво всъщност е изкуството в разговор за предстоящата изложба. Кураторът е герой в последния филм на шведския режисьор Рубен Йостлунд, който в опита си да осмее съвременните западноевропейски непринципни принципи, превръща „Квадратът“ в истинско произведение на изкуството.

С кого си имаме работа? Или кой си има работа с нас.

Йостлунд открива киното, заснемайки филми за скиорство, с които по-късно е приет в Гьотеборг да следва кино. Познат е главно от предишния си проект, станал един от фаворитите на фестивала в Кан през 2014 „Force Majeure”. Действието на филма е съсредоточено върху семейство, попаднало в лавина, вследствие от която съпругът решава да потърси лично спасение, наместо да е загрижен за сигурността на цялото си семейство. Филмът печели наградата на журито. С „Квадратът” успява да спечели„Златната палма“ през 2017. Следващият му филм се очаква през 2020, носещ името „Триъгълникът на тъгата”. Геометричните препратки са случайно съвпадение, а не търсена връзка.

the-square-img01-20180606

В началото бе изложбата. Ама наистина.

През 2014 Йостлунд съвместно с продуцента Кале Боман работи върху арт инсталация в частния шведски музей Vandalorum. Какво ли би било ревюто, без да се спомене манифеста на „Квадратът”. Сигурно празно и недовършено. „Квадратът е убежище на доверие и споделяне. В неговите граници ние всички споделяме еднакви права и задължения.” Проектиран като начин да се наблегне на алтруизма и да се напомни, че общественият договор ни свързва, от музея квадратът бива преместен на обществен площад във Варнамо през 2015. Всъщност идеята на двамата е породена от любопитството им какво би се случило, ако във всеки град има свободна зона, където всеки може да отиде, а останалите са длъжни да помогнат. Да се напомни за възможността за поемане на отговорност. Това, което се случва – концерти, предложения за брак. Но също така място за протести; след стрелба в шведско училище ученици от града се събират, за да бъдат заедно там.

Обратно към филма

Деликатност, северняшка студенина, значителна доза сарказъм, отблъскваща реалност. Това е поднесено в нетипичните за съвременната времева поносимост на консуматора на съдържание 2 часа и 31 минути. Нито един миг от филма обаче не стои празен и излишен или досадно продължителен. Действието се развива някак протяжно, но всичко се случва бързо. Наслоени истории, които биват вплетени по интригуващ начин така, че няма усещане за обща накъсаност и фрагментираност.

Кинематографията върви в синхрон със сюрреалистичните случки в историята. Операторът Фредрик Вензел разказва и без необходимост от думи. Чувството за безкрайност, цикличност, отдалеченост е предадено чрез редица от техники, създаващи усещане за нескончаемост, допълващи и акцентиращи върху бездната между богати и бедни; цивилизовани и нецивилизовани.

Майсторско хрумване е начинът, по който са поставени проблемите за неравноправието и липсата на грижа за другия в общество, възпитаващо на и гордо с постигнатите либерални ценности и идеали; загубеното доверие в другия; неспособността за изразяване и проявяване на искрени емоции в ерата на тържествуващия индивидуализъм. Изглежда сякаш изобличаването на културния елит (в Швеция) ще бъде във фокуса на историята, но сюжетът е далеч по-задълбочен и завъртян. Целта не е зрителят да се почувства добре и комфортно. Точно обратното. Самият Йостлунд заявява, че филмите му са социологически експерименти и харесва да поставя хората в ситуации, в които се провалят.

the-square-img03-20180606

Главно действащо лице е Кристиан (Клайънс Бенг). Харизматичният куратор, чийто живот е загадъчен, но и много прост и предсказуем. Защото е някак норма. Умът му е съсредоточен върху популяризирането на изложба с фокус върху забравената толерантност и загрижеността за другия. В живота си обаче самият той не изпълнява с лекота това, което проповядва утопичната свободна зона на квадрата. Става жертва на обир, опитвайки се да помогне на жена, крещяща за помощ на площад в Стокхолм. И решава да потърси отмъщение за обира. Блестящият му живот е помрачен. Егото му е наранено, а изходът се оказва да използва отчаяни средства, издирвайки престъпника.

С помощта на проследяващи технологии успява да локализира местоположението на изгубените си вещи. Планът е хрумка на подчинения му служител. Мястото пък е в предградията на Стокхолм, където няма шанс някой да познава кой е Кристиан, макар и да е публична фигура. Доволни и щастливи, екзалтирани, двамата отиват да раздават справедливост, карайки бясно Tesla-та към социални жилища. Безкраен тунел свързва двата свята. Виновен до доказване на противното. Всеки в жилищната сграда е потенциалният престъпник. Кристиан пуска писмо в пощенската кутия на всеки живущ, приканващ да върне това, което е негово. Особено важни са ръкавелите, дадени от дядо му. Впоследствие получава своите вещи. Заедно с още няколко. Истинска придобивка обаче е врагът, който си създава в лицето на едно малко момче, което прилича на имигрант, но дали е? Йостлунд казва, че не е ясно дали е имигрант или не. Дали самият той е политически коректен или просто хитро се заиграва с аудиторията и избягва да поеме отговорност за създаденото от него самия?

Когато хаосът всъщност внася ред

Гневното момче също търси справедливост за несправедливото обвинение от Кристиан. И има право. Разярено и агресивно в крехкото си телце и незрялото лице, с детския си глас, момчето мощно крещи и обвинява убедително и смело. Заплашва, че ще внесе хаос в живота на изкуствоведа.

Ангажираността на Кристиан да издирва престъпника води до проява на нехайство и пренебрегване на служебните му ангажименти, което впоследствие става и причина да загуби работата си. Което в случая не е точно повод за страдание. На фона на кражбата, тече съблазняването на спонсори и създаването на маркетингова кампания за предстоящата изложба. Изборът пада върху кратко клипче, в което малко омърлушено русо момиче, стои в центъра на квадрата, ревящо, само, държащо още по-малко коте. Накрая то експлоадира (детето, де, ама и котето с него). Клипът генерира гледаемост, дори предложения за допълнителни приходи от реклама. Кристиан, изненадан не проумява. Заедно с директора на музея обсъжда случилото се недоразумение. За него нищо не трябва да стои на пътя на изразяването. Музеят е място, което нарушава табута и разрушава граници. Цинизъм?

the-square-img02-20180606

Кристиан остава без работа. И това е моментът, в който всъщност той става свободен. Той вече е. Тежестта на позицията, която е заемал, всъщност определя неговите решения, неговия начин на живот. Личността му е свързана с професията. Като свободен човек, той вече е готов да поема отговорност за личните си постъпки. Впуска се в издирване на момчето, за му се извини. Взема дори своите деца, води ги в „опасния квартал“. Обаче следващото препятствие го посреща. Момчето не е там. Той трябва да се примири, че е моментът е отминал и ще трябва да живее с мисълта за стореното.

Изкуство, лишено от смисъл

Разслоението в обществото ясно изпъква чрез поставяне на действието в артистичните среди. Лицемерието, безнравствеността, фалшивите ценности споменавани само на думи проличават чрез контраста между изисканите и лъскави съвременни музеи, богатите и пищни сбирки, модерните жилища, от една страна, и блуждаещите просяци мигранти, купищата отпадъци, от друга.

Изкуството, бидейки едно от проявленията на комуникацията и свързващо хората, напомнящо за значимостта на другите човешки същества, тук е сведено до редица от изложби-неизложби, купчина от чакълени пирамиди, които без всякакви усилия могат да бъдат възстановени по снимка. Основна грижа за експертите е да генерират донори, печалби, независимо дали е необходима провокация. Дори е желана. И независимо дали самата идея за фрапиращата реклама е в разрез с търсенето послание. Там, където конкуренти са не другите музей, а другите, е така.

Претенциите за цивилизованост

Всичко може да се случи в един филм, ако има маймуна в него, казва Йостлунд . А какво ли става, като се прибавят две. Особено като едната е в човешки образ. Една от най-запомнящите се сцени и вероятно сцена, която ще бъде включена в бъдещите учебници, е бляскавата вечеря, опорочена от „дивото животно” (в ролята влиза Тери Нотари, а самата идея е и от части вдъхновена от GG Allin), което напада кротко стоящите изискани представители на елита. И те накрая се превръщат в зверовете. Идеята за свърхегоизма, личното спасение, страхът от това да пожертваш, за да спасиш друг ясно изкристализира тук. „Животното” е озаптено чрез съвкупното жестоко нападение от разярената публика.

the-square-img04-20180606

Маймуната в апартамента на Ане е друга странна сцена, която предизвиква дебати що дири тая маймуна там. И отговорът е прост. Йостлунд е известен със симпатията си към приматите и казва, че хората живеят в конфликт да бъдат цивилизовани и да се изразяват и обичат да се оглеждат в маймуните, защото са близо до нас. А дали не са по-напред? Шимпанзето на Ане е кротко и опитомено. Не наранява никого.

Проблемът за толерантността е в основата на редица от сцените. „Квадратът” рамкира цялото действие и героите непрекъснато биват изправяни в ситуации, тестващи неговите ценности. Какво всъщност е толерантността? Как се измерва. Къде са границите ѝ. В стремежа си да изобличат и търсят възмездие проявяват ли толерантност с осъдителните си въпроси журналистите?

Човекът сред хората

Комуникацията като форма на ситуиране в обществото, като доказателство, че човекът не е сам, а е част от социум във филма показва, че човекът всъщност гради стени, зад които не чува друго освен собствените си мисли и думи. Говори, но не разбира. Не се доверява. Съмнява се. Диалогът е препречен от странични шумове, като клатещи се столове или любопитни слушатели. Близостта е невъзможна.

Кристиан живее сам, истинска интимност в живота му няма. Едва след час и половина от нищото се появяват неговите деца, които са и единственият признак, че все пак усещането за близост не му е чуждо. Дори задявката му с журналистката Ане (Елизабет Мос) пренася на екрана хладнина и емоционална отчужденост. Тя е негово завоевание и той е нагло горд с това.

Дали липсата на хуманност е свързана с липсата на женско и майчинско присъствие? Ревящото бебе в офиса бива пренебрегнато и оставено да лежи в пътна чанта на земята точно в момента, в който говорят за безпомощното дете просяче герой на клипа. Светът такъв ли е, защото е воден от алфамъжкари?

the-square-img06-20180606

Кристиан сам става просяк на няколко пъти – когато губи телефона си, той моли за помощ, но не получава такава. Губи децата си в мола и никой не се съгласява да му помогне. Освен един просяк, на когото преди секунда е отказал да даде милостиня.

Доколко обаче „Квадратът” е във всяка точка по света е повод за интересна дискусия. Затова и филмът вероятно получава смесени оценки от критиците. В Щатите публиката смята видяното за комедия. В Източна Европа пък се говори, че това са последиците от проява на много толерантност. В Швеция обаче го приемат другояче. Може би защото там хората вярват в институциите. Що се касае до политическото измерение на филма, трябва да се отбележи, че по думите на режисьора посланието е точно обратното – необходимостта и значимостта на алтруизма да сложат край на обсесията с политическото и религиозното.

Поставяйки в центъра общността и отговорността, филмът е ценен със социалното си послание. Деликатно изобличаващ неприятните последствия от илюзията за самодостатъчност и недоверие; омразата спрямо другия. Приканващ кротко да се обърне внимание на същността от споделяне, емпатия, съпреживяване и намиране на човешкото. Изопачаващ с финес безграничния егоизъм и страх, фалшивата опитоменост и заблудата за приемане на това, що не е нормално. Приканващ изискано да се забрави за грозотата от нетърпението към заклеймените като нецивилизовани.

В случая на „Квадратът” не е необходимо изкуство, за да видим душите си, а май повечко човещина.

Similar Posts

Вашият отговор на Papa Joe Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

7 Comments

  1. Определено за мен това бе филмът на 2017г. Ще добавя и унгарския,, За тялото и душата,, както и Good Time.

    1. на базата на трите филма, които си споменал и на това, че два от тях са наистина жестоки, трябва със сигурност най-накрая да гледам „За тялото и душата“.

  2. Хареса ми, квалитетен филм, но ми се струва, че можеше спокойно да се събере в два часа. Не съм съгласен, че е нямало какво да се отреже от финалния вариант.

  3. Прочетох написаното и се видях принуден да поръчам филма – в смисъл, заради него (може би) вече ми е наистина трудно да продължавам да го отлагам във времето –
    Багодарности !

  4. Суперскапан ,антихуманен филм.Написах рецензия,пратих я тук,но онзи,който не е мъж Дринов и останалите келешчета тук дискриминатори не им допадна реалният ми коментар.Всички, които са го харесали определено имат проблеми, сериозни,ментални.Филмът е антикино

    1. Мен също филма не ми допадна. Ще ми е интересно да прочета и твоето ревю.

  5. Не се обиждайте, скъпи „Оператори“, но нито европейското арт-кино е силната ви страна, нито неговата аудитория ще дойде да чете точно тук. Коментирайте си филмите от Оскаровите листи и комиксите на Марвел, споменавайте тук-там Тарковски и Тарантино за тежест и разкош, и оставете изкуството на порасналите (ментално, не на ръст и телесна маса) 😉