Убийството на свещения елен  / The Killing of a Sacred Deer

You have beautiful hands. Nice and clean. But… lifeless.
от на 2018-06-20
 

 Почувствах, че трябва да крещя или да умра! И сега отново! Заслушай се! По-силно! По-силно! По-силно!

— Злодеи! — изкрещях. — Не се преструвайте повече! Признавам си престъплението! Изкъртете дъските! Тук, ето тук е! Това е биенето на издайническото му сърце!

Струва ми се, поантата на една готическа par excellence история за изострени сетива и оголени нерви (Издайническото сърце” от Едгар Алън По) кореспондира приятно с началната сцена от „Убийството на свещения елен“ от Йоргос Лантимос – отворена сърдечна кухина, шаващи ръце, подготвящи мястото за операция, и близък план на пулсиращо сърце. Жизнеутвърждаващо интро на пръв поглед, нали? Бихме отговорили положително, ако не идеше реч за филм на режисьор, чиито творения винаги носят пришита в себе си нишката на трагичното, изпъкваща видимо в крайна сметка (или в последен /черен/ кадър).

Въпреки че самият Лантимос твърди, че не е вложил нищо специално в тази сцена, а просто това е била първата заснета, сторила му се „на място“ с оглед работното място на протагониста-кардиолог, всъщност си заслужава да запомним от нея най-вече ръцете и клапите на сърцето – безжизнеността на първите и тревожността във вторите са издайнически за алегорията, която постъпателно се разгръща на екрана.

убийството на свещения елен

Убийството на свещения елен“ се явява петият филм на гръцкия режисьор на абсурдното и нереалистичното Йоргос Лантимос; първата му изцяло американска продукция, но втората по ред англоезична такава след черната комедия (и/или романтична драма) „Омарът“ (2015). Там Лантимос със сюрреалистичните си пипала ни поставя в един дистопичен свят, преди да ни изтръгне с ослепителна (едва ли не Eдипова) сила, неможещи (или неискащи) да понесем визията за социално инженерство на интимните отношения между хората. Тук, при „Убийството на свещения елен“, действието се развива не в специфично създаден и навигиран всемир, а в този микрокосмос, който познаваме и обитаваме на дневна база. Стивън Мърфи (Колин Фарел) е успешен кардиолог, който има постигнато желаното от един американски мечтател – хубава (и поддържана) къща, още по-хубава (и поддържана) жена – Анна Мърфи (Никол Кидман) и две деца – дългокосата и с певчески талант дъщеря, Ким Мърфи (Рафи Касиди), и съответно дългокосия (привременно) и с музикален афинитет син – Боб Мърфи (Съни Сулджик). Едно построение на семейната единица, което, познавайки Лантимос, е немалко вероятно да се окаже съвършено утопично в изкус(тве)ното си ядро. Така позволеният уют на реалния свят се настанява между кадрите чисто фоново – само докато отвори процеп да навлезе и удобно да се намести в него непознатото и най-вече, неразпознаваемото. Последното придобива антропоморфност в лицето на Мартин (Бари Коган) – момче, загубило баща си вследствие операция, извършена от ръцете на д-р Мърфи, които, както после се оказва, често посягали към чистия етанол и за злощастие, точно тогава се случило да процедират без необходимата хирургическа прецизност. Отначало не разбираме базата, върху която стъпват отношенията между Стивън и Мартин, но можем да отгатнем, че в тази конструкция има повече потенциална разрушителност, отколкото евентуална съзидателност. Ситуативно погледнато, долавяме алюзия към „Теорема“ (1968) на Пазолини, където подобно спрелият в зоната на комфорта семеен живот на буржоазно семейство е непредвидимо (и необяснимо) преобърнат от появата (и проявите) на новодошлия странник. И все пак от тайните срещи, скъпите подаръци и лаконично сервираните слова скоро заключаваме, че двигателна сила на взаимоотношенията между мъжа и момчето е не друго, а вината, натрапчиво насадила се в болезненото съзнание на Стивън.

бари коган

Но от един момент нататък какво се случва в главата на д-р Мърфи няма никакво значение – (без)действията му се ръководят от „това, което е най-близко до справедливостта“, притаено и чакащо подходящия момент да изплува от отмъстителния ум на Мартин. Съгласно декларативните инструкции на момчето, за да се възстанови балансът, Стивън трябва да избере и убие един член от семейството си, ако не го направи – кончината ще последва всички тях поетапно, както следва: първо, парализа на крайниците, второ – патологичен отказ от храна; трето – кървене от очите и четвърто – смърт. Това представлява и квинтесенцията на старогръцкия мит на Еврипид за Ифигения, към който символично реферира заглавието на филма – водачът на гърците Агамемнон по време на Троянската война оскърбява богинята на лова Артемида като убива една от нейните свещени сърни; разгневена, тя не изпраща попътен вятър на войската му; тогава прорицателят Калхант разкрива, че за да омилостиви богинята, Агамемнон трябва да жертва своята най-красива дъщеря Ифигения. Не за първи път Лантимос по юнгиански посяга към архетипни образи и символи. Още в „Омарът“ (2015) можем да видим връзка с мотива за Метаморфозите от елинската митология, събрани от Овидий, където ненамирането на партньор в една регулирана вселена се възприема като един вид хюбрис – неподчинение на висшия закон, повеляващ съюзяването на две единици в двойка. В „Алпите“ (2011) лайтмотивът за субституцията на човешко присъствие има символично отражение в причината за избраното име на самопровъзгласилата се за терапевтична група, а именно Алпите, които могат да заменят всяка друга планина на света, но никоя друга планина не може да замени тях. В „Кучешки зъб“ (2009) на приклещените в автономен (а)социален свят деца е разяснено от техния вманиачен по контрола баща, че техните тела ще са готови да посрещнат опасностите, които се спотаяват отвъд бащиното огнище, едва когато кучешкият зъб на всяко от тях падне…

Но ако темите, които се поставяха в „Кучешки зъб“ (2009), се въртяха около цикличния страх на родителското тяло да загуби своето трансгенерационно продължение и решимостта му да не жертва охраняваното си спокойствие, дори с цената на психичното (че и соматичното) осакатяване на така вардените деца, то в „Убийството на свещения елен“ старогръцкият мит играе функцията на символичен маркер, с който се изтък(а)ва темата за наложителността от жертва като панацея, само по пътя на която може да се възвърне нарушената хармония и да се постигне отново изгубеният порядък. Докато латинският термин „sacrificare“ се превежда буквално като „освещеностявам“ или „правя свещен“, то гръцкият му аналог „pharmakos“ очевидно е свързан с думата pharmakon, която в класическа Гърция означава както отрова, така и лекарство, изобщо – начин за предизвикване на един или друг желан ефект. В случая бащата (с митопатриархални качества), Стивън Мърфи, се оказва симптоматично централна фигура в наратива, който му приписва жертвена нароченост– сякаш той въплъщава самата способност да имаш нещо цен(е)но, което може да бъде жертвопринесено. Синът му – Боб Мърфи – ясно влиза в стереотипа на pharmakos и съвсем справедливо (по навигацията-упрек на Мартин) напуска земния мир, бидейки изкупително погубен. Всичко това обаче по-скоро има своеобразен компенсативен характер спрямо потребността от непосредствена (само)жертва, тъй като в самия процес на жертвопринасяне, метафорично погледнато, човек (отцепва и) дава част от себе си, която на свой ред умира заедно с пожертваното.

3-kds-review

Все пак трябва да признаем, че концептът за въздаването на справедливост на талионен принцип („око за око“) е немалко експлоатиран и може би филмът на Лантимос щеше да бъде просто поредната му драматично-натуралистично илюстрация, ако гръцкият режисьор не засягаше съвместно с нея и темата за ореолa, рисуван около авторитетите. Според него именно те (отлени във фигурите на учителя, на родителското тяло, на pater familias) трябва да бъдат поставяни под въпрос, а не безкритично приемани за правилен отговор, търпящ нищо друго освен покорно преклонение. Наистина има нещо нездраво (и) несекси инструментализирано в прелюдията към сексуалния акт между Стивън и Анна, която, удобно на погледа на д-р Мърфи, сякаш се разполага (перфектно) на оперативната маса, очаквайки под пълна упойка клиничната му авторитетна намеса.

4-kds-review

При това лекарят, тъй привикнал към послушанието като функция на дидактичната му природа, тълкува като неподчинение не само невъзможността да се постави акуратна диагноза и да установи кое е подходящото лечение за децата му, но и тяхната неспособност да се почувстват по-добре вследствие опитите му за това (оказали се по кафкиански безплодни). Едва ли е случайно съвпадение и патетичната сцена, в която д-р Мърфи се превръща в пасивен участник в баналната инициатива на Мартин за уреждане на романс с майка му (Алисия Силвърстоун) – тримата гледат класическата комедия Омагьосан ден (1993), а ние дочуваме от екрана единствено как Анди Макдауъл заявява на Бил Мъри, че не е бог… Но затова пък чрез антагонистичната игра на Мартин шахматните фигури на дъската съдбоносно сменят местата си и опитният, зрелият, успелият и прочее тържествуващ в статуса си на pater familias Стивън е поставен в матова позиция от едно невръстно момче, чиято смутена психика няма да се умиротвори от друго освен от нещо, близо до справедливостта.

И да, може да се твърди, че трудно бихме намерили трески за дялане в актьорската игра – консистентно поддържаният до хладност равномерен тон на Колин Фарел е в унисон с константно пронизителния до вцепенение поглед на Никол Кидман. А при вида на бетонираната физиономия на Бари Коган и на безизразните му очи, непоклатими в своя устрем да видят еквилибриум, се сещам за Бодлер, който равнодушно констатира:

движенията мразя – объркват всеки ред;                                                                       

и нито смях познавам, ни някога ридая

9-kds-review

Епизодът, в който се води следният диалог на масата за вечеря: Аз харесвам косата му дълга, той има прекрасна коса. Ами какво ще кажеш за моята? Ти също имаш прекрасна коса. Ние всички имаме прекрасна коса, е представителен за характерната  стерилност на съдържанието на разговорите, анатомично тематизирани и така тавтологизирани. Всичко, което впечатлява героите, е или материално екстернализирано – часовникът с метална верижка на колегата на Стивън, Матю (Бил Камп), черната рокля на Анна, MP3 плейърите на Ким и Боб, или соматично феноменологизирано – дългите коси на Ким и Боб, космите под мишниците на Стивън, цикълът на Ким. Сякаш единственото, което им идва отвътре (доста образно казано), е да формулират вербално изреченията си без по(д)правката на грам емоционална експресия, почти с почерка на пациенти, изписани след оперативно отстраняване на амигдалата… Но умишлено филтрираният от следите на всякаква осезаема душевност речеви акт не е differentia specifica на действието в „Убийството на свещения елен“, а на инструментариума, с който борави самият Лантимос. Достатъчно е да си припомним емоционалната статичност в „Алпите“ (2011), който при все че загатваше дълбоки теми (взаимозаменяемостта между човеците, но не и човешкото, липсата на критичност спрямо авторитетите, дисциплината като самоконтрол и прочее), остана да пълзи по повърхността им, само по(дс)казвайки ги, без да ги развие в дълбочина или поне до привидна завършеност. Така че по тази линия на преднамерена интимна не-ангажираност Лантимос не е оригинален, а просто последователен. И всъщност, когато не е самоцелна – тя работи, явявайки се първият индикатор за брехтианската перспектива, която Йоргос често експлоатира като подход. Като оставя актьорите да влизат в ролите си без вживяване в тях, а да се самонаблюдават и един вид да коментират отвън поведенчески персонажите си, режисьорът ни предпазва от поемането на лесния път да се отъждествим на несъзнавано ниво с тях, а ни предизвиква да се еманципираме. За да може, преди да прегърнем идеята за абсурдния конструкт на съградения от него свят, да се опитаме да намерим вътрешната логика в него, да го разберем и тогава да реагираме – било то емпатично, или апатично. Може да се каже, че гръцкият deadpan корифей прави това сполучливо, както в „Кучешки зъб“ (2009), където забелязахме колко непринудено героите изпълняват нелепи до абсурдност действия със смъртна сериозност, перманентно деформирала лицата и гърлата им; така и в „Омарът“ (2015), където очните ни ябълки пулсираха ококорено при тревожния сблъсък с една изкуствено синтезирана „реалност“, залагайки вече на сляпо кое кога е сериозно и на кого кога да вярват. По същия начин в „Убийството на свещения елен“ ефектът на дистанцирането ни като публика е умело постигнат и първосигналната ни идентификация с действащите лица е успешно превентирана: чрез монотонно сдържания речитатив на участващите, които, говорейки, ни се струва, че гласовете им се разстилат по една права – без денивелация и без завои (дори Ким – когато изпълнява песента „Burn“ на Ели Гулдинг, го прави с роботска скованост и неафектираност); чрез неспокойно движещата се камера, представляваща сякаш чуждо тяло отвъд мизансцената, воайорски навиращо добре подготвеното си око от всеки ъгъл, като ту се приближава, ту се отдалечава от героите, но без ни най-малко (симпатизиращо) да ги докосва.

никол кидман и колин фарел

Всъщност кинематографията е дело на Тимиос Бакатис, който, подобно на сценариста Ефтимис Филипо, върви ръка за ръка с Лантимос колаборативно от „Кучешки зъб“ (2009) насетне. Визуално погледнато, филмът е наситен, както с дълги кадри (например крайно чистите и странно тихите коридори в болницата), така и с бол близки планове на лицата на персонажите – камерата бавно, но по изследователски смело се спуска към траекториите на израженията им. Като добавим неконвенционалните ъгли на заснемане (които често посичат сцената наполовина), може да се каже, че кинематографичният маниер на Лантимос заслужено бива асоцииран с Кубриковия такъв. Цветовата палитра се състои преобладаващо от ахроматични нюанси – бялото, внушаващо студена безжизненост, като яркостта на останалите цветове е умишлено редуцирана, за да се акцентира мрачната тоналност, пропита в целия наратив.

11-kds-review

Всичко това е в унисон с аудио оформлението като тук Лантимос прави крачка напред. Ако се явява пресилено да кажем, че филмите на гръцкия провокатор са не-музикални (Кучешки зъб, Kinetta), то със сигурност може да се твърди, че в тях не се таи мелодичност, въздействаща наравно с другите елементи от режисьорския арсенал. Едва в „Омарът“ музикалният фон, отговорен за който се явяваше струнен квартет (Бетовен, Шостакович, Щраус), допринасяше в една прилична степен за поддържането на желаната трагична атмосфера. В „Убийството на свещения елен“ вече Лантимос експлоатира далеч по-оперативно музикалните ноти (Шуберт, Лигети, Бах), които вече не са просто придатък, стърчащ за фон, а съдействат за наслояването на напрежение, ескалиращо в решителните сцени (почти винаги когато се появява антагонистичната фигура на Мартин, скърцащите сурово звуци предвещаващо открехват вратите пред очаквателно настроените /и потенциално разстроените/ сетива на публиката).

фарел и кидман

Заслужава да се отбележи наблюдаваната многоизмерност в артистично отношение с оглед немалкото препратки, които можем да установим било като пряк ефект, или като косвен резултат. Така регистрираме прилики на кадри от филма с картини на известния художник на американския реализъм Едуард Хопър (1882 – 1967), рефлектиращ чрез творбите си върху естеството на модерния западен живот.

5-kds-review 6-kds-review

Освен това референцията към друго паметно американско произведение на изкуството – „Светът на Кристина“ (1948) от Андрю Уайт – служи като намигване към сцените, в които Ким и Боб влачат парализираните си от кръста надолу тела, и най-вече поднася вариант на отговор на въпроса за посоката, в която искат да се движат, но не могат.

7-kds-review 8-kds-review-1

Като предводител на така наречената странна вълна в новото гръцко кино, да бъде смел режисьор, провокиращ с нестандартни решения, се е превърнало в принцип на художественото кредо на Йоргос Лантимос. В „Убийството на свещения елен“ той за пореден път съумява да заличи границата между комичното и ужасното, реалното и илюзорното, изграждайки своеобразен митопоетичен ореол около своите герои. Това, което според мен не прави, е да се отличи (непред)видимо от познатото на публиката творческо лице, което, при все че е многопластово сглобено, би било приятно, ако изненада с нова физиономия. Филмът е чиста проба Лантимос, като благодарение на амалгамата от сполучливи кинематография, музикален акомпанимент и отлич(ител)на актьорска игра, успява безпрепятствено да запълни отреденото му екранно време. И дори да не надминава предходника си, то със сигурност „Убийството на свещения елен“, оперативно погледнато, се явява сърдечно потвърждение на сръчността на Йоргос Лантимос майсторски да улавя (и поддържа) пулса на сюрреалното и трагичното.

коментари
 
Отговорете »

 
  • .
    2018-06-20 at 16:13

    9 от 10 :P.

    С толкова бих оценил и Еленът, и чисто субективно бих го намърдал преди Омарът (с много малка разлика), просто защото технически е по-пипнат и шлифован. Страхотна работа (добре де, изумителна по-добре ли е :P?), макар – с неохота – да призная, четох с чести гугъл сърчове :D. По-скоро дълбок и подробен анализ, отколкото всичко друго, така че тепърва сблъскващите се с текста нека вземат това в предвид (спойлери). Btw почитателите на The Shining в частност, ще бъдат приятно задоволени от филмът на Лантимос, ако сте такъв дайте му шанс :).

    Отговор

  • UZUMAKI
    2018-06-20 at 16:41

    Филмът е за (поне) 8/10, ревюто е даже за повече :)

    Отговор

  • violator
    2018-06-20 at 18:37

    Подобна схема като „Mother“ на Аронофски. Символизъм по митология. Тук даже има буквален жокер в скрипта.
    Като цяло – слабичко. Особено края. Дъвка за псевдо сноби, които да търсят под вола теле в символиката и материал, над който да се плюнчат 1-2 години, докато го схванат. Нивото е ниско, като изключим играта на Barry Keoghan, която е стъписваща.
    След второ поредно разочарование от Йоргос Лантимос, вече съм сигурен, че шедьовърът „Dogtooth“ е бил просто случайност.
    Силно се надявам да се скарат за нещо с Конлин Фарел, за да се отървем от натрапчивото му присъствие във филмите на гърка занапред.

    Отговор

    • Milbo
      2018-06-20 at 23:57

      Пиши му на ‘гърка; бе, виолатор.
      Пиши, че К. Фарел ти наптрапчва и предпочиташ да гледаш някой не така натрапчив…


    • UZUMAKI
      2018-06-21 at 01:01

      Пхахаха :)


    • ThePsychologist
      2018-06-22 at 19:51

      1/10. Възможно най-смотания филм от жанра ‘модерно кино’. Рехав, слаба драматургия, залагащ единствено на непривична атмосфера.. Крепи се на няколко евтини трика. Никакво темпо на монтажа, безвкусна музика, която дразни.. а Лантимосчо продължава да я набутва в сцените. В неведение съм какво удоволствие изпитват тези фенове на Лантимос, филмът е много далече от качество и съдържателност. Повечето мислят, че митологичните мотиви са нещо гениално. Един ми каза „Прочети за митологията в него, и ще разбереш колко е добър.“ Също така, Аронофски е режисьор от друг клас, виж колко филма има Аронофски и в кои жанрове, темите с които се занимава. И след това не пиши името на този другия човечец в едно изречение заедно с Дарън. Има десетки подобни филми по европейските кинофестивали, но се говори за този посредствен грък. You Were Never Really Here (2017) на Ремзи е вече нещо качествено. Темите са сходни, но Ремзи успява там където Лантимос се проваля. На Ремзи мога да й дам 6.5-7.0/10, защото е пак филм за тясна публика. Но сакралният не може повече от 1.0. Съжалявам за феновете, които си внушават, че става за нещо. Може би само за тях. Аре.


    • ThePsychologist
      2018-06-22 at 20:24

      филмът разчита публиката да е имала трагедия в животите си, свързана
      с непрецизната работа на лекари. от самият филм не е достатъчно ясно и той не изгражда необходимата емоционална нужда от справедливост. страните са поставени като черно и бяло и условността е решена без публиката. иначе мотивациите и смислите са ясни веднага. но филмът е болезнено скучен.


    • ThePsychologist
      2018-06-22 at 20:51

      И да. Плагиатства/краде 1 към 1 – zoom-in/out върху погледи/действия на персонажи от Кубрик. Както и центрираната перспектива на широкия обектив преследваща героя плавно в стедикам от ‘The Shining’. Лошото е, че целият филм се чувства като нещо изродено.. всички тези ‘задигнати’ елементи не постигат нещо органично.. Като че ли ти казва „сега тази митология е прекалено интересна, не е нужно да обмислям кадри и хореография, които да я допълват.. слагам Кубрик шотове и всичко е ок. Музичка малко да те подтиква да мислиш, че има нещо интересно тук и там.“


    • Yanka
      2018-06-25 at 12:05

      violator, ако под „първо поредно разочарование“ визираш Омарът, “присъствието на Фарел във филмите на Лантимос“ ти е най-малкият проблем, на който се натрапва човек като те слуша ;d


    • Yanka
      2018-06-25 at 12:22

      lol, Psychologist, солидна реч на омразата, чак идва малко в повече. Ако ти носи успокоение това, че споделяш, че не знаеш защо си отишъл да го гледаш и респ., че си си загубил времето, ок. Ама коментарите ти леко намирисват на (безвкусно и) самоцелно пресоляване на манджата. Малко e фрустриращо; досега не бях чувала някой да нарича теми на Джордж Лигети (известния Кубриков любимец) “безвкусна музика, която дразни“. На фона на отношението ти спрямо „сакралния“ нерезонно ми идва преклонението ти към Аронофски (който бая си mythboost-ва); в Mother! ако не придадем тежест на митологичното (привнесено), филмът някак олеква. При Лантимос митологичният скелет на идейно ниво пък е най-малко “гениалното” – просто дава една очевидна декларация за това откъде взима посоката си на тематичнa база и от време на време намигва натам, докато върви в ескплоатирането й по лантимоски. Даже в конкретния случай е по-смислено да се направи паралел Mother! по линия на темата за вината, не толкова с оглед общата референция mythos-logos (най-лесно установимото). Както и да е, безпредметно е да се нищи върху тея коментари, до нищо състоятелно няма да доведе това; ама за да не ти/ми е толкова жал, опитай като гледаш филм (на тоя „посредствен грък“ или на друг) следващия път, да не поемаш по така утъпканата линия на най-малкото съпротивление, а да направиш („психологически“?) напън да видиш отвъд (biased) шелфа.


    • ThePsychologist
      2018-06-26 at 08:39

      Yanka, с тези опити за атака към личността ми, няма особено да прокопсаш. Цялото ти съобщение е буквален „напън“ да обясниш защо твоето мнение заслужава внимание, без да си вникнала в това, което споделям. Омраза няма, това е още един привнесен изкуствен предтекст на жертвата. Говоря точно за напънатите „Буу“ звуци, които съпътстват всяка сцена и са изключителен евтин трик. За Аронофски, съжалявам, че не си усетила живителната енергия, с която е изпълнен филма. Не мисля, че е необходимо да се коментира Дарън, като става дума за един изцяло различен филм. Иначе аз не мога да коментирам напъните на когото и да било да си тиражира квази-философските урагани, пълни с фантазии, личностни фетиши и предетерминираност, че има нещо истинно в тях. Ако можеш да кажеш просто и ясно, защо ‘еленът’ е добър филм, а не тотална боза, и то без да цитираш работата на други/псевдо-елитарност/, заповядай.


    • ThePsychologist
      2018-06-26 at 09:19

      Не забравяй и, че мнението на хората не лъже. mother! какъвто и да е, е правен за 30мил. има бокс офис от 44. това недоразумение ‘елена’ дори няма официално публикувани данни, колко струва и колко е спечелил от билети. защо ли? може и да изчакаме 3-4-5 години, да ти минат страстите от ‘елена’ и пак да си говорим за филмите, които е направило гърчето в този период и какво се случва с Дарън. Виж нещата из основи – ‘еленът’ е филм, в който няма реален struggle, не са ясни мотивациите на персонажите, поставени в активни случки, няма арки, кой се променя? целият филм е, едно неприятно момченце стои и чилва, докато семейството се паникьосва, накрая убиват детето и край. колко интересно! той си е някакъв вид dark revenge история, поднесена по претенциозен начин.. както би казал един уважаващ себе си кино-историк ‘an incomplete film for hipsters’. ако тва не го усещаш.. good luck, Cypher. И аз се блазня отвреме навреме да си спомня колко шити е вкуса на сандвич от мкдоналдс, но не го пробутвам после на хората вместо прясно приготвено суши от японски майстор готвач.


    • ThePsychologist
      2018-06-26 at 09:37

      Дори ‘Ел’ на Верхувен, въпреки че не го харесвам и изобщо не ми е ешалон за добро кино, има няколко пласта повече от ‘елена’, и като история, и като актьорска игра. Всеки може да хване един посредствен филм и да изкара от торбата високопарните думички. Ако това ти е мисията, браво! И за това си има публика.. ‘лантимоска’.


    • Yanka
      2018-07-03 at 21:27

      Psychologist, мда, май на теб наистина трябва не един ешелон, за да си защитаваш „еталона за добро кино“… Споко, пич, филмът на Лантимос не е за всеки, ревюто – още по-малко. Няма лошо, че не те кефи, има лошо, че това ти пречи да признаеш с положителност обективно налични неща. Хайде, peace, pity, каквото ти е по вкуса там.


    • ThePsychologist
      2018-07-12 at 21:54

      Yanka, минаваш границите на учтивия тон. Нито съм ти „пич“, нито са ми интересни опитите ти да се набуташ в групата на бутиковите естети. Прейзвай си филмчета, колкото си искаш. Проблемът ти идва от това, че прекалено много си вярваш да мислите и искаш да задължиш всеки да се съгласи с теб. А моят вкус нямаш правото да го коментираш, защото си нямаш и най-бегла представа за него. И така, с тези цирикания от дупчицата си няма да ме впечатлиш.


    • ThePsychologist
      2018-07-12 at 22:19

      Yanka, мога да ти изброя поне 10 филма, в които присъства естетиката на Хопър. Така, че „наратива“ ти – „ох уау, колко специално.. “ – не действа. Иначе на ревюто ти(от което съм чел няколко изречения – просто е непоносимо сухо и пълно с чуждици и оригиналчене) мога да му дам 5 от 10, защото е най-претенцииозния ***, евър – и по някакъв си там начин работи вътре в себе си – вътре в Yanka.


  • Pixelander
    2018-06-21 at 13:54

    „Но ако темите, които се поставяха в „Кучешки зъб“ (2009), се въртяха около цикличния страх на родителското тяло да загуби своето трансгенерационно продължение и решимостта му да не жертва охраняваното си спокойствие, дори с цената на психичното (че и соматичното) осакатяване на така вардените деца, то в „Убийството на свещения елен“ старогръцкият мит играе функцията на символичен маркер, с който се изтък(а)ва темата за наложителността от жертва като панацея, само по пътя на която може да се възвърне нарушената хармония и да се постигне отново изгубеният порядък.“

    Изречение, самото то приличащо на Лантимоски кадър 😀

    Чудесна дисекция на филма, иначе, академичният тон е много на място.

    Отговор

    • TTT
      2018-06-21 at 14:26

      Моите уважения към труда, който авторът е положил, наблюденията действително са класни, но поне според мен по-голямото майсторството се състои в краткия изказ, без разбира се да се губи смисълът. И казвам това, осъзнавайки и признавайки че самият аз имам недостатъка да пиша по-комплексни изречения (с множество скоби :), както и запетайки – а и тирета и двоеточия :)).


    • UZUMAKI
      2018-06-21 at 15:29

      Наистина текстът е много Лантимоски… which is good :)


    • Yanka
      2018-06-25 at 13:35

      Благодаря за добрите думи, окуражават критичното, (едва) прохождащо в мен :)

      В интерес на истината повече усилия на волята (и труд) ми костваше редактирането на текста до тоя му вид, отколкото самото му първоначално изливане хах Все си мислех, че ако съкратя или преформулирам нещо (дълго и сложно) в по-олекотен вариант, “няма да съм аз”. Но определено бих искала да се намеря (и огледам) в по-изчистен вариант. Току-виж ми хареса повече така :)


  • Жор
    2018-06-21 at 14:45

    Още не съм го гледал тоя филм :(
    Сигурно ще изкърти и май трябва да го наваксам час по-скоро… в правотата на ревюто обаче съм сигурен!

    Отговор

Коментирайте