Making a Murderer

„Светът е една голяма сцена и всички ние сме актьори в него!“

Shakespeare/Oxford/Derby/Bacon/Marlowe

Докато новият сериал със заиграващо заглавие „Convicting a Murderer“ си намери „дом“, ви предлагаме да си припомните „Making a Murderer“, който трябва да изгледате веднага!

Факт е, че документализмът в киното и телевизията започва все повече да се налага и все повече обира овациите на публиката. Киното вече не се третира като ескапизъм, а като главен източник на граждански позиции, свързани с политика и социална тематика, което, от своя страна, започва да разделя публиката на два типа. Едните все повече се опитват да се отделят от реализма и да изключат за момент от битовизма на сивото ежедневие, а другите искат да бъдат съпричастни към по-близки за тях персонажи, с които да се асоциират и през чиито очи да погледнат от друг ъгъл на триъгълника. Именно съвкупността от гледни точки управлява реалността ни. Независимо към коя категория публика спадате, добрата продукция има за цел да ви провокира, да ви хване за мислите и да ви държи колкото може по-дълго. И разбира се, да ви предложи нов мироглед.

„Making a Murderer“ е точно такъв тип продукция. Няма да ви даде конкретни отговори, но ще ви накара да си зададете стотици въпроси. Ще ви жегне по онова чувство за справедливост, под лъжичката, което се крие във всички нас. Дори първоначално да нямате изявена гражданска позиция, след края на последния епизод ще имате и то силно изразена. Истината е, че няма как да ви остави безразлични. Независимо дали симпатизирате (а вие ще симпатизирате) или не на главните герои, ще бъдете подразнени и няма да ви се даде право да сте безучастни в това, което се случва на малкия екран.

Защо ли е така? Защото утре на подсъдимата скамейка може да сте вие или член от семейството ви. Това може да е всеки един от обкръжението ви. И няма значение дали сте виновни, системата изисква своите жертви. Знам, че повечето от вас не мислят съдебната ни система за перфектна, което е нормално – все пак е изградена от хора, следователно перфектността е немислима. Важното е да не се стига до абсурди. Знам и че повечето от вас мислят, че системата е създадена, за да привилегирова едни за сметка на други. Но колкото и грешна да е тя, ние сме задължени да вярваме в нея и в нейната неприкосновеност. Ако не вярваме в нейната безкористност, справедливост и неподкупност – какъв е смисълът от нея тогава? Можем ли наистина да вярваме сляпо на правосъдната система? Трябва ли да се доверим напълно на хората на властта? Къде е границата на правомощията и къде започва злоупотребата с тях? Какво бихме направили за любим човек, докъде бихме стигнали в негова защита? И познаваме ли наистина хората около нас? Тези и много други въпроси възникват, докато гледаме „Making a Murderer“, като за съжаление, остават въпроси без отговори….

(Spoilers аhead)

Преди да навляза в детайли и описание на героите, ми се иска да се върнем назад във времето, по точно на 4-ти юли 1776 г. На тази паметна дата Тринадесетте колонии стават „свободни и независими щати“ чрез подписване на документ известен като „Декларация на независимостта“, в който пише идеалистично, но така красиво „всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с някои неотчуждаеми права, че сред тези права са живот, свобода и стремеж към щастие“. Единствената ми цел в напомнянето на тази дата е да подчертая контраста, който се създава от действията на хората само 200 години по-късно. Всички от гореспоменатите права биват грубо потъпкани от система, която не може и не иска да бъде променена. Главният въпрос е наистина ли не може да бъде променена?

Действието на злощастните събития се развива в окръг Манитуак, който е част от северния щат Уисконсин. Годината е 1985, когато се случва нещо, което разтърсва из основи малкото градче. Месецът е юли, денят е слънчев без признаци времето да се развали в близките дни. Докато си прави сутрешния джогинг покрай брега на езерото Мичигън, Пени Бертсен бива нападната и брутално изнасилена. Веднага по конкретни нейни показания се прави скица, която уличава Стивън Ейвъри като извършителя. Но да не избързваме, нека да разгледаме главния герой отблизо.

Кой е Стивън Ейвъри?

Роден през 1962-ра година в семейството на Алън и Долорес Ейвъри, които основно се препитават и работят в собствен двор за скрап с големина около 40 акра. Стивън не е от най-блестящите деца в училище, дори напротив – с IQ 70 той не се справя подобаващо. В късни тийнейджърски години се събира с лоша компания и в резултат бива арестуван многократно за няколко провинения.

През 1981 той и негов „приятел“ извършват кражба в бар, заради което излежава 10-месечна присъда в местния затвор. Това и други действия бързо го правят „любимец“ на полицията. Това, разбира се, го прави и предполагаемия извършител и главен заподозрян в гореспоменатото престъпление през 1985-ма. Делото минава бързо и той получава 32-годишна присъда – за изнасилване и опит за убийство. Въпреки че по време на случката той се е намирал на 40 мили от местопрестъплението и има около 16 очевидци, които могат да потвърдят това.

От тук започва и ходенето по мъките за Стивън и семейството му. Обжалванията биват отхвърлени едно след друго, но родителите на Стивън не се отказват да търсят възможност да оневинят сина си.

Интересен е фактът, че през 1995 година детектив се обажда в затвора на окръг Манитуак и съобщава, че затворник на име Грегъри Алън от друг затвор си признава за „извършено престъпление на брега на езерото Мичиган, който друг е отнесъл“. Шефовете на участъка в Манитуак са си затворили очите и ушите, като са били „убедени, че държат правилния човек зад решетките“.

Прескачаме няколко години по-напред, през 2002-ра. „The Wisconsin Innocence Project“ успява да издейства ДНК експертиза по случая, която по време на престъплението не е била възможна. О, чудо, оказва се, че ДНК-то от местопрестъплението не е на Стивън Eйвъри, а на онзи Грегъри Алън от другия затвор, за който споменахме. Няма какво да се направи, освен системата да си признае за грешката. Така 18 години след влизането му в затвора, Стивън е на свобода. Тук следват няколко сцени на радост и сълзи, отново радост. Среща с родители и любими хора… и край на втори епизод от общо десет. Какво ще дават следващите осем се питате вие? Това се питах и аз, наистина си мислех, че следващите епизоди ще са за други подобни случаи за грешки в системата.

Уви, действието отново ни пренася на познатата почва с (не)познатите герои. Тук Стивън и правосъдната система са със сменени роли. Стивън подава иск за 36 милиона долара за нанесените му щети след неправилна присъда. Следват и много интервюта по различни телевизии, дава се сериозна гласност на случая. Тогавашен амбициозен сенатор Марк Гундръм се възползва от популистическата тема и създава работен екип, които да се грижи за подобряването на правосъдната система. Налагат се по-стриктни правила при разпознаването от свидетели, нови наръчници за водене на разпити и начини за събиране на данни и материални улики. Като цяло, очакват се по-благоприятни години за Стивън и семейството му и за света въобще… дали това е така обаче?

Месецът е октомври, годината 2005-та, няколко месеца след официалния разпит на хората, замесени в арестуването на Стивън Ейвъри. Изчезва Тереза Халбах – местен фотограф на коли, като последната ѝ известна локация е била в ранчото на Ейвъри. Целта на посещението ѝ там било да снима миниван, който ще бъде пуснат за продажба. След щатен оглед на ранчото, колата ѝ бива намерена в двора на Ейвъри за скрап, като от нея са извадени улики – няколко капки кръв. Експертизата показва, че кръвта е на Стивън Ейвъри. Също така намират части от човешки кости в голямото огнище зад къщата на Стивън. Естествено, Стивън бива веднага арестуван (отново) и обвинен в не едно, а цели 4-ри престъпления – убийство, отвличане, изнасилване и разчленяване на труп.

Следват епизоди, пълни с детайлни и подробни обвинения, начин на разследване, събиране на доказателства, както и интервюта с близки и роднини на жертвата и семейството на Ейвъри. За Стивън е ясно едно – отново се очертава ново адско ходене по мъките. Ще спестя на читателите детайлите, но ще спомена, че защитата доста успешно прави на пух и прах обвиненията на прокуратурата с различните им доказателства. Разбира се, трябва да се има едно наум и каква всъщност е идеята на създателите на продукцията – много е възможно умишлено да е показана само онази част, която е от полза за Стивън (затова и не се показват видеоматериали като доказателства в съда, заради лесната манипулативност). Прави впечатление обаче една наистина доста мърлява полицейска работа, която отново поставя доста въпроси. Главният за мен тук е мотивът. От всичко това ми се губи причинно-следствената връзка, какъв е всъщност мотивът на извършителя? И ако трябва да приемем за извършител Стивън Ейвъри, то това го прави едно чудовище, което си заслужава всички мъки на земята. Но ако не е той, то това означава ли, че полицията иска умишлено да го натопи, което пък поставя тях като потенциални извършители? Въпроси, въпроси!

Един от главните козове на обвинението е Брендън Даси. Той дава внезапно самопризнание 4 месеца след началото на разследването, като съучастник в престъплението, заедно с чичо си Стивън като основен подбудител.

Кой всъщност е Брендън Даси?

Добър въпрос. Роден през 1989 (по време на обвинението е 16-годишен), със сигурност не е от най умните деца, с IQ на границата бива записан в обучение за „специални“ нужди. Описван е като тих интроверт с интереси към кеча, животните и видеоигрите. Няма предишни провинения. Един наистина чудесен избор за съучастник в убийство!

Интересен е начинът, по който са взети самопризнания от него – детективите буквално сами му подават думите, които трябва да каже. И не приемат никакви други отговори, освен тези, които искат да получат.

Лоша роля изиграва и назначеният служебен адвокат на Даси – Лен Качински, който го уверява да се признае за виновен за сметка на по-ниска присъда. И така със сигурни доказателства и свидетел със самопризнания, за обвинението няма какво да се обърка. Дали това е така, оставям сами да прецените след като изгледате последния епизод на поредицата „Making a Murderer“…

ПС с лично настроение:

След като изгледах сериала, основният проблем, който се наби в очите ми, е начинът, по който се води разследването. Не съм полицай (не че и искам), но ако в действителност разследванията се водят по толкова прибързан, предубеден и нелеп начин, значи имаме сериозен проблем. Винаги когато се прибързва с конкретно обвинение и решение – независимо дали има достатъчно доказателства или не, започва да се губи цялостната картинка на случая. Т.е. обвинението търси доказателства на всяка цена за виновността на посочения извършител. Избира се най-лесната логична развръзка и не се мисли в други възможни посоки на разследване. Което само по себе си е предпоставка за грешка – грешка, която дава възможност да обречеш на затвор невинен човек за цял живот, а истинският виновник никога да не бъде открит. Да не говорим за последствията за семейството на този човек.

Ако има поне един такъв случай (а със сигурност има), трябва ли да приемем, че системата работи успешно? И ако не е така, какво може да направим ние по въпроса? Мълчание….

Приказният или комиксов ескапизъм май повече ни допада, там поне хората живеят „весело и щастливо до края на дните си…“

Плюс/Минус:

+Дълго и целенасочено проучване по конкретен криминален случай, почти 10 години е било необходимо за събирането на материалите и  заснемането на проекта.

+Поставя много морални и граждански дилеми/въпроси.

+Оставя те съпричастен.

+Няма да намерите друг подобен аналог на творческа идейност, което го прави приятно изключение.

-Оставя сянка на съмнение за обективността на случая.

-Не се препоръчва на хора, които харесват „Черната пантера“… и Криско.

Интересни факти:

Преди да попадне в мрежата на Netflix създателите са водели преговори с PBS и HBO.

Един от главните създатели Лаура Рикарди е адвокат по професия.

Стивън и Брендън са гледали сериала, в затвора не предлагали Netflix като развлечение.