„Нелюбов“ и „Попечителство“ – ревю

Или когато любовта е загубена
от на 2018-05-09
 

нелюбов

Аз съм на края на света
Накъде да поема оттук?
Чезна ли?
Краят на света.
Да потъна или да плувам?
Или просто да изчезна?*

Има нещо страховито и безкрайно потискащо да излезеш от киносалона сломен, разтърсен, уплашен и смутен. Особено когато това усещане е споделено от цялата публика, която след финалните надписи продължава да стои закована на столовете, неспособна да продължи. Но едва ли би могло да бъде иначе, когато видяното на екрана е разказ за най-разрушителната съвременна човешка трагедия – неспособността да обичаме. Или по-скоро за усъвършенстваното умение да (се) мразим. Отблъскващо, разтърсващо и апокалиптично. Иска ти се да изчезнеш. Но и да обгърнеш света с любов.

Всяко семейство е нещастно по свой собствен начин. Проблемът е, когато от нещастието страдат онези, които са били плод или на случайността, или на моментна заблуда за любов. Когато те са потърпевши на омразата и непоносимостта, възникнала впоследствие. Или съществувала отначало неосъзнато. А може би осъзнато, желано да не бъде признавана. Защото всеки има нужда от любов. Да бъдеш обичан е по-интересно, отколкото да обичаш. Да бъдеш обичан се превръща в смисъл на живота. Особено ако и тези, които се впускат в любовта, произхождат от дисфункционално семейство. Въобще има ли изход от този кръг на „Нелюбов“? Могат ли да бъдат обичани тези, които не могат да обичат?

loveless-neliubov-review-img04-20180509

Обикновено любовта към децата следва да е най-искрена, невинна и продължителна. Често обаче точно те поемат нагнетената омраза между родителите си, тъй като последните са неспособни да изразят по друг начин мислите си един за друг. Децата стават удобно средство за война. Детето – свещеният дар на Бога. Плодът на човешката любов, шансът за безсмъртие. Именно и чрез децата най-ясно се изразява проблемът за липсата на любов. Защото те са създадени, за да научат възрастните на любов. И за да бъдат обичани.

Два филма. Отблъскващо притегателни. „Нелюбов“ и „Попечителство“. Две държави. Русия и Франция. Две култури. Два полюса. Две семейства. Една война. Един проблем. Две безизходици.

Човекът на новото време е човекът на формата, на видимото, на лустрото. С добро образование, проспериращ, с тяло на гръцко божество. Човекът на настоящето и мимолетното. Човекът, който живее за мига и на мига. Човекът без връзки, без идеали, без душа. Защото душата не наказва, а прощава, не иска реванш. Защото страданието пречиства и облагородява. Поне в християнска Европа – на Достоевски, Толстой и Балзак.

Може ли модерният човек да превъзмогне потребността си да мрази и да допусне в сърцето си любовта? Или предпочита настъпването на края.

loveless-neliubov-review-img03-20180509

Още първите кадри на „Нелюбов“ пронизват. Застинала безжизнена картина замества застинала безжизнена картина. Образът стои на екрана по-дълго от очакваното и принуждава свикналия да прехвърля образи и лица човек да спре. Да се замисли. Да усети некомфорт. Да почувства. Да съпреживее безнадеждността.

Зима. Криви счупени дръвчета, наклонени над водата като пречупени мостове. Клони – сякаш ръце, протегнати към другия. Вода, която не се движи, не се променя. Не пречиства. Студ, сняг – смърт. Статичността на кадрите акцентира върху същността, която бива пропускана. Принуждава да се взрем, защото и гледащият гледа, но не вижда. Живее, но не живее. Обича, но не обича.

Огледалната повърхност на езерото подготвя за огледалния свят във филма – каквото в едната връзка, това и в другата. Каквото в настоящето – това и в миналото. Това се очертава и в бъдещето. Докато не спреш и не погледнеш нагоре. Това прави камерата. Завърта се около едно дърво (символ на живота) и застива отдолу, обърната нагоре към небето и слънцето. Към спасението.

loveless-neliubov-review-img05-20180509

Три патици плуват и раздвижват водата. Може би алюзия за човешката глупост и неспособност да се види смисълът.

Картината се сменя със сух есенен пейзаж. Ретроспекция или развитие на действието. Май няма значение.

Там, в покрайнините на Москва витае дух на непоносимост. Задава се един край. Те двамата – превърнали се в настървени един срещу друг зверове, на път да бъдат разведени, се карат кой да вземе попечителство върху детето. И двамата еднакво силно не го искат. Защото то е тежест и бреме. То пречи те да продължат напред на чисто. С омърсените си души. За тях по-важно е да продадат апартамента. Който е атрактивен – между двете свещени места – мола и църквата. За да се приключи и започне отначало. С новия Той, с новата Тя. Надежда, но заблуда, че желаното, но липсващо досега, е намерено вече.

Тя иска равноправие – което означава детето да остане при него, за да може и тя да продължи. Детето до такава степен е отхвърлено, че дори не прилича на нито един от родителите си. То синеоко и русо, а те чернокоси и осквернени. Никой не разбира, че детето страда, никой не се интересува, че то плаче тихо. Никой не го чува, никой не разбира, никой не се интересува какво то чувства.

Но Русия е светът. Микрокосмосът на разпадащото се семейство е всъщност универсалната история за разрушените идеали, свръхпроявата на егоизма и разрухата на човешкото. (Не)човекът на новия век – без идеали, без мечти, без път. Неспособен да обича, неспособен да поеме отговорност за действията си, фиксиран в представата си да бъде обичан. Човек е сам с потребността си да получава. Сам с нуждата да бъде обичан.

loveless-neliubov-review-img08-20180509

Там вирее отвращението, гневът и жлъчта.

Картината е злокобна. Самотата расте и задушава. Пустотата в големия град е страховита. Времето не тече. Статичността напряга и потиска. Целият филм е местопрестъпление. Започва и завършва със зимна картина. Ледовете не са разтопени. Драмата е неизживяна. Застоят сякаш е вечно продължителен. Земята е мъртва. Човекът е мъртъв. Светът е мъртъв.

Детето – надеждата и бъдещето, гледа с очи, отправени нагоре. Очи, изтощени от рев, но все така чисти и бистри. А те, заравят погледи в телефоните. Контактите се избягват.

Бащата е овладян, примирен, безизразен, непроницаем, свръхконтролиращ в духа на новите изисквания на корпорациите, неинициативен, тих, някак подъл.

Майката излъчва студенина. Фокусирана върху своята концепция за справедливост, нервна, гневна и груба. Агресията ѝ е към съпруга и сина му. А по принцип е незаинтересована и безчувствена. Всеки майчин инстинкт бива притъпен от желанието за лично удоволствие. Тя прави обяснение в нелюбов. Животът с майка ѝ е бил толкова непоносим, че е склонила да заживее с човек, когото обича неповече.

loveless-neliubov-review-img06-20180509

Там, в новия свят, семейният живот е приравнен с корпоративната политика. Семейството е ценно дотолкова, доколкото е необходимо, за да поддържа работата на зависимия от кредити. Когато няма диалог, а нормата е неспирният скандал, омразата към собственото Аз е пренесена към другия. Неспособността за приемане на това, което е, бива заместена с обвинения и хули към другия. Тогава говорим за състояние на нелюбов.

Човекът като самоценност, с изведена единствена значимост собственото удоволствие и щастие, се превръща във философия на новото време. Връзките са нетрайни и нетърсени, емоцията е важна. Човекът доброволно себе си превръща в обект: „Госпожице, ще ми дадете ли номера си“. Дава го, без да се замисля.

Нелюбов“ носи точно това. Нелюбов. До края любовта остава неоткрита. Измежду многото връзки нито една не носи искреността, грижата, вниманието и привързаността на любовта. Всеки кадър задълбава алиенацията и всяка връзка градира в емоционалното отчуждение. Грижата за другия е изчезнала, скрила се е дълбоко под замръзналото езеро. Или именно нейната липса го е замразила. Когато смисълът на живота е в това човек да се стреми да бъде обичан, търсенето на любовта се оказва живот в нелюбов. Може ли човек да бъде обичан, без да обича – кънти тревожният глас на режисьора.

Няма добри герои в този филм. Няма безгрешни свидетели на драмата. Който е безгрешен, нека хвърли първия камък.

loveless-neliubov-review-img07-20180509

Изчезването на детето не води до катарзис, до смирение и отново е повод за омраза и караница. Мракът в „Нелюбов“ е във всеки детайл. Изгубеното момче с червено яке напомня на приказката за Червената шапчица. Момчето не може да бъде намерено, защото никой не го търси искрено. Търсенето е без чувство, без желание. По поръчка, по инструкция. Формално. Както формално функционира новата църква и календарът, висящ на стената в дома на бабата, репликите във възхвала на Бога от майката и бабата, корпоративните норми. Христовата любов изисква жертва – тук никой не прави жертви, никой не е готов да се жертва. Никой не прекрачва границите на разумното. Никой не е отчаян, никой не страда достатъчно, че да е готов на всичко, не само да прекрачва периметри на ограничение, но и да рискува живота си. Самоотвержена безкористна любов няма. Кулминацията при разпознаването на мъртвото дете не води до очаквания катарзис. Изповедта на майката, че обича момчето, остава да виси във въздуха.

Животът продължава. Новите семейства са стартирани. Но щастие, изглежда, пак няма…

Щастието е търсено и ненамерено и във френския филм „Попечителство. Дебютен филм с по-малък мащаб от режисьора Ксавие Льогран, отличен за най-добра режисура на фестивала във Венеция, въвежда в офиса на бракоразводен съдия. Двама родители оспорват правата за сина им Жулиен. Бащата настоява, че има право да вижда сина си. Желае да поеме отговорността. Или просто желае да бъде обичан. Майката настоява да получи пълни права върху попечителството. Защото, твърди, бащата е насилник. Доказателствата не са убедителни. Това поставя съдията в положение да решава някак на сляпо. Възможно ли е майката да е внушила омразата към бащата? Майката мълчаливо очаква защита и доверие. Но не я получава. Съдията постановява споделено попечителство. Голямата им дъщеря е достатъчно зряла, за да избере да не вижда баща си.

cutody-review-img00-20180509

Мълчание. Измъчени лица. Адвокатите спорят. Родителите вледеняват с присъствието си. Образите им са контрастиращи. Тя – слаба и изпита, а той – огромен, заплашителен и страховит. Героите са еднакво несимпатични. В началото е трудно да се разбере кой е прав в случая. Зрителят е предразположен да съчувства на бащата, но деградацията в поведението му навежда на друго отношение. По дефиниция насилникът си остава насилник. И той заслужава най-лошото. Бащата е наказан и неговото наказание са отхвърлянето и омразата. Забравата и ненавистта.

Той е (с вид на) звяр; бомба със закъснител. Така е изградена и самата история – кулминацията идва именно на финала. Филмът е напрежение. До точката, в която границата между драмата и хоръра изчезва. И как и да е иначе. Образът на бащата в „Попечителство“ тревожно напомня мразовития, вледеняващ и страховит Джак Торънс (Сиянието). Тук действието се усеща някак по-близо до реалността. Дори финалната сцена, когато бащата нахлува в апартамента, въоръжен с пушка и гняв, е аналогия с класиката на Станли Кубрик (всъщност дължим го на Стивън Кинг).

Неизказано и недовършено. Непростимо. Място за прошка няма. Каквото е посял, това ще пожъне. Той твърди, че се е променил. Дали това е истина, няма как да се разбере, защото не му се дава шанс да го докаже. Доверието е изместено от страх и ненавист. И възможно ли е агресията накрая да е проява именно на отказа да бъде приет и да му се предостави възможност да се промени? Не превръща ли именно липсата на любов човека в звяр и насилник?

cutody-review-img02-20180509

Английският превод на заглавието успешно улавя основните теми в сюжета. Custody в двузначността си „попечителство“ и „лишаване от свобода“ казва много. Бащата не само физически е лишен от свобода. Той е лишен от правото да бъде баща. Защото институцията стои над човека.

И в двата филма новият живот е ключов мотив. В „Нелюбов“ бременната девойка, оглеждаща апартамента, бременната нова изгора Маша, фризьорката обезпокоена за евентуалното забременяване на дъщеря ѝ, носят усещане за цикличност, наместо надежда за промяна към добро. В „Попечителствоедна сцена остава леко неясна. Дъщерята прави тест за бременност и плаче. Тя има приятел и бяга от часове, за да е с него. Дали резултатът от теста не е бил отрицателен и тя не страда от този факт, защото иска да избяга от родителите си и това би било удачен повод да започне наново? Да открие това, което не намира в семейството си. Да бъде щастлива.

Силата и ролята на структурите на властта се открива и в двата филма. В „Попечителство“ полицията остава докрай с майката. Полицията през телефона преживява с  нея страха и уплахата. Остава с нея, докато патрулната кола идва и накрая успешно залавя вилнеещия с пушка агресор и спасява жертвата.

cutody-review-img03-20180509

В „Нелюбов“ най-голямото престъпление бива неглижирано и отхвърлено като такова. Полицията бие отбой. Не вижда престъпление. Не ѝ достигат ресурси. Има си други дела – кражби, убийства, грабежи, нападения. Системата не разполага с ресурси и време да търси избягали деца. Детето ще бъде търсено от отряд доброволци.

Две социални реалности. Хората живеят в блокове заедно, но няма усещане за  единност. При разпита на съседите от доброволците се оказва, че никой не е виждал изчезналото дете. Там, зад стените на френската кооперация, една съседка чува крясъци и отговорно позвънява на полицията.

Попечителство поставя в окови. Толкова много казано само с мълчание. Болката, изпитвана от 12-годишния Жулиен, ужасява. Погубва ли се светът?

Loveless“ оставя speechless. Нелюбовта означава край и разрушение. Нелюбовта е мощен сигнал за това, което следва. Нелюбовта е послание и разтърсване. Да не се ходи на сън. Защото краят на света ще настъпи задължително. Ако човек живее, без да обича. Но вярата не е абсолютно загубена. Защото макар и загубена, любовта е все пак търсена. Детето, което би трябвало да е плод на любовта, не е намерено. Детето, което е символ на новото начало, на мечтата за бъдеще. То е оставило следа – лента за предпазване при опасности, но някой трябва да погледне към небето, за да види бяло-червената, сигнализираща опасност лента.

Човек не бива да живее, без да обича

*Bring Me The Horizon – Sleepwalking

коментари
 
Отговорете »

 
  • Касабов
    2018-05-09 at 18:02

    чудесен текст, браво!

    Отговор

  • UZUMAKI
    2018-05-09 at 19:50

    C eдна идея по-есеистично за моя вкус, но все пак палци горе.

    Отговор

  • 2018-05-10 at 11:45

    Поздравления за начинанието и текста от мен :)
    „Нелюбов“ е истинско събитие, а „Попечителство“ предстои да бъде изгледан.

    Отговор

  • jo
    2018-05-10 at 15:16

    Кое точно е събитийното? Банални семейни драми, които показват отчуждение защото времената са такива… брех, за какво говорим? „Да обичаш на инат“ един вид… или „Крамър срещу Крамър“? „Ново“ колкото нарязания хляб и плочките до тавана…

    Да бе, на никого не му се снима за щастливо, обичащо и нормално семейство… как ще предизвикаш полемика, ах и ох… :)

    Отговор

    • 2018-05-10 at 23:28

      „Балалността“ в драмата във филмите на Звягинцев е като някой да ми каже как филмите му били същите като българските драми – сиви и тегави. Еми … не :)
      А този контрааргумент със снимането за щастливи истории е нелеп.


    • UZUMAKI
      2018-05-11 at 00:17

      Фрапиращо странен коментар.


    • jo
      2018-05-11 at 12:04

      „Балалността“ в драмата във филмите на Звягинцев е като някой да ми каже как филмите му били същите като българските драми – сиви и тегави.
      * * *

      Извинявай, че семейните драми на Звягинцев, не ми изглеждат розови и пухкави. Щото са си точно такива- сиви и тегави. На ниво кино занаятчийство (оператор, актьори) няма начин да няма разлика, ама темите… извинявай…

      А тематиката наистина е изтъркана ама до болка… аз само два примера дадох, ей тъй… да не е без хич. Ако ти пречат българските заглавия, мога да ти посоча европейски или холивудски… че и азиатски.


    • Стефан Стоянов
      2018-05-11 at 13:41

      Вярно „Нелюбов“ мяза на българска драма много.


    • Milbo
      2018-05-11 at 17:22

      Jo, разбрах от сайта на Звягинцев, че събирал идеи за ‘темите’, или ‘темата’ на следващия си филм …Много се бил интересувал най-вече от съджешчънс от зрители в България, особено след като бил гледал положително ведрия, но много убедителен и вдъхновяващ филм ‘Маймуна’, който го навел на мисълта, че животът е някси готьин и ние ‘сички сме някси готьини.

      Също, разбрах, че и Фархади онзи ден в Кан се извинил, че пак бил направил филм за семейство с некви проблеми … Той също събира идеи за теми от зрители, но най-вече идеи за ‘нормални’ семейства…..Фархади поясни, че под ‘нормално’ семейство разбира такова без проблеми …и всички други семейства са НЕ-нормални, извън нормата, и не следва разни Auteurs да се занимават с това….


    • jo
      2018-05-12 at 10:57

      @Milbo… чудна ирония. Смея се с глас. Ха ха. Ха.

      Нямам нищо против семейните драми, освен ако не са самоцелни и правени като за тежко фестивално жури и кохорта кинокритици. Няма да се извинявам, че „Левиатан“ и „Нелюбов“ не са ми в топ 10 000. Не харесвам претенциозното кино, засилващо драмата до степен фантастика. Не че е обект на статията, но специално „Левиатан“ има интересна предистория като сюжет- от къде му е хрумнал на Звягинцев да снима за „бунта“ на индивида срещу системата…


  • Стефан Стоянов
    2018-05-11 at 04:17

    Проблемът на Звягинцев е, че животът не е толкова черен и безнадежден колкото го описва. И докато Левиатан и Завръщане са отлични филми, най-вече защото са интересно и интригуващо майсторско изпълнено кино, в които все пак има и някой друг слънчев лъч, то Нелюбов е неистинен, нежитейски и некатарзистичен. Филм, който дори не може да изпълни целта си, защото, ако цялата идея е да се призове за любов между хората, това няма как да стане, ако първо не вдъхнеш любов към живота.

    Но най-големият проблем е скуката. Негледаем филм. Герои, които не могат да те развълнуват, нито да те карат да им съчувстваш и структура на историята, коята по средата на филма поема рязък завой в действието (адси проточеното издирване) без да допринася на смислово ниво по никакъв начин. Издирването и изчезването спокойно може да са случат зад кадър и да ни се спести тази скука още повече, че се отнасяха до герой, който го има за пет минути в началото. Що се отнася до останалите персонажи, те не претърпяха почти развитие през това време.

    И един детайл, който е признак за сериозно творческо безсилие и е обиден за интелекта на зрителите – натрапчивото, във всяка втора сцена, акцентиране на отчуждението чрез цъкането на смартфони, заменило истинското общуване. Само че авторът така и не паказа една сцена на истинско общуване, коята да не носи леден дъх на неискреност и егоизъм. Но не е лесно да създадеш добри герои с добри постъпки без да си скучен. Само дето тук хем постъпките са лоши, хем скуката е крайна.

    Отговор

    • квадрата
      2018-05-11 at 14:39

      не бих определил филмите на Звягинцев като черни и безднадеждни. Ако ти се струват такива значи не си гледал достатъчно черни и безднадеждни филми. Филмите му отразяват напълно реално случващи се събития в Русия и света като цяло
      Просто ги представя по доста суров и тежък начин за да засили влиянието им


  • квадрата
    2018-05-11 at 10:38

    офтопик въпрос

    Някой знае ли дали ще дват по бг кината „Островът на кучетата“ ? В имдб по едно време пишеше 11 май ама филмът го няма никъде

    Отговор

    • TTT
      2018-05-11 at 20:02

      И аз се интересувам от отговора, макар че подозирам, че ще е нещо от сорта на: да го очакваме фестивално, сиреч края на годината… :(


Коментирайте