Мегасъбитието в света на българското кино за 2018 г., 22-рият международен филмов фестивал София Филм Фест, разби всичките ни представи за малко и много. Внушителният фестивал в сърцето на София за пръв път събра на едно място уникалните 172 пълнометражни игрални и документални и повече от 20 късометражни филми. Шансът да се гледат поне част от заглавията заклетите киномани ще имат до 29 март включително.

Освен с необятния набор от страхотни драми и приключения на големия екран, организаторите тази година опитват да бият всички рекорди и с церемониите по откриването и закриването на фестивала. Едва ли има друг международен фестивал по света, където 3000 гости са принудени да изтърпят стоически повече от 60 минути изброяване на спонсори и слова на официални гости. И то само за началото. Без да давам препоръка, но мисля, че едно 15 минутно въведение би било напълно в реда на нещата и не би изнервило присъстващите. Финалът с раздаването на наградите е още по-тягостен и протяжен. Над 20 приза бяха връчени по време на отново продължило над час скучновато събитие. И типично по български обявеният начален час не беше спазен. Откъде човек след това да намери сили да изгледа и арт-филм?! Добре би било организаторите да представят края на конкурсната програма като отделно шоу с множество забавни елементи.

sff-22-review-img02-20180322
Раздаването на наградите.

За да се запознаеш с програмата от около 200 филма, разпределени в 30 секции се налага да разполагаш с на практика неограничено време, което да им посветиш. Поради тази причина реших да наблегна на родното производство, представящо 22 пълнометражни филма, произведени през изминалата година. Изгледах всичките седем творби, непрожектирани в София. „3/4“, филмът на режисьора Илиан Метев, получил голямата награда „София – град на киното“ и приза за най-добър български игрален филм, беше огромна изненада за мен. Не успях да разбера нищо от замислената като семейна драма продукция. Със сигурност не съм единственият, защото по времето на второто представяне доста зрители напуснаха киносалона. „Ага“, който даде началото на феста, представлява мудна философска драма за смисъла на живота, развиващ се във вечно снежната Якутия. Филмът-омнибус „8‘19““, създаден по 6 новели на писателя Георги Господинов, остави противоречиви чувства. Изпълненията на Светлана Янчева и Иван Бърнев са достойни за всяка класна продукция, но като цяло липсва динамиката на действието. Споменатите три заглавия ще имат своя фестивален живот, ще носят награди, но едва ли ще бъдат уважени от българския зрител.

Приятната изненада обаче дойде от Максим Генчев и неговия „Смарфонът беглец“. Приключенско-фантастичното тийнейджърско пътуване във времето пресъздава история за скрито съкровище, в която „умен“ телефон пренася героите в миналото и ги среща със страшни хайдути. Още един юношески филм, но за приятелство, което устоява през времето, е „Моторът“, режисьорски дебют в игралното кино на актьора Валентин Гошев. В него ученици от българско село се сприятеляват с германско момче, чийто баща е високопоставен служител от немската армия по време на Втората световна война. Главен герой е неодушевената машина, която става причина 50 години по-късно германчето да се върне в България. Филмът е изпълнен с неподправеност. „Радиограмофон“ на Рузие Хасанова, получил наградата на публиката за най-добър филм от международния и балканския конкурси, ни припомня комунизма по време на преименуването на българите-мохамедани. Баща се справя с неимоверни трудности само и само да купи радио, за да може синът му да слуша „упадъчния“ и забранен рокендрол. Автентичната история на обикновения човек, който се изправя срещу системата, опитваща да го сломи, грабва със своята искреност и човечност. Боксът като начин на живот е мотото на „Малко късмет за по-късно“. Режисьорът Александър Смолянов противопоставя двама бивши съотборници, всеки тръгнал в различна посока. Единият е привидно заможен, а другият се трепе от сутрин до вечер да осигури прехраната на семейството си. 25 години по-късно те отново са противници, макар и без ръкавици. Драматичният разказ завладява и кара зрителите да се замислят за житейските ценности. Предричам интерес за последните четири филма, които не предлагат сложни и отвлечени послания, а разчитат на директните внушения.

Ценно качество на Международния София Фест е че на него се прожектират филми, които през последните няколко месеца са номинирани или са притежатели на престижни кинопризове. Доказателството е носителят на „Златна мечка“ преди броени дни „Не ме докосвай“ с достойно българско участие. Провокативен, нестандартен, извън мейнстрийма, той е наръчник по анатомия или как да ползваме тялото си. Изцяло негледаем, дори се стигна човек от екипа да благодари на зрителите, че са издържали докрай на 125 минутното мъчение. Ценни попадения бяха завъртелите се покрай „Златните глобуси“ и „Оскари“ чуждоезични „Нелюбов“ (Русия) „Квадратът“ (Швеция, Германия, Франция) и „Без милост“ (Германия, Франция). Тримата уважавани режисьори Андрей Звягинцев, Рубен Йостлунд и Фатих Акин са създали проникновени филми, които провокират карат публиката да мисли. Не така стои въпросът с унгарския „За тялото и душата“, връщащ ни в социалистическата действителност. Уж става въпрос за любов, а в същото време се лее много кръв в кланица. Още две заглавия, спечелили по един „Оскар“, успяха да привлекат хора в киносалоните и аз ги аплодирам. „Невидима нишка“ е историята на моден дизайнер, а „Аз, Тоня“ е действителен разказ за живота на американската състезателка по фигурно пързаляне Тоня Хардинг.

вим вендерс
Вим Вендерс

Сред филмите, които харесах, е и израелския „Фокстот“. Танцът против войната е структуриран в три части, в които едно след друго следват състояния на тъга, ярост, гняв и облекчение. Не искам да подминавам и испанската черна комедия „Абракадабра“, в която откриваме и мотиви от иберийския фолклор. Динамиката в действието и нестандартните диалози водят до искрено час и половина забавление.

След почти десет години в София се завърна световният майстор на независимото кино Вим Вендерс, за да представи последния си проект „Потапяне“. Още една вълнуваща любовна история на разделени от живота, в която свързващият елемент е водата. Създателят на класиките „Лошият лейтенант“ и „Кралят на Ню Йорк“ Ейбъл Ферара води два майсторски класа и получи Наградата на София.

Тази година реших да посетя и една от прожекциите, които са специално предназначени за хора с нарушено зрение. Прекрасната инициатива затвърждава социалната кауза на кинофорума всички да имат равен достъп до филмите. „Невидими цветове“ беше дублиран на живо от двама актьори, които разказваха и за случващото се на екрана.

В заключение се надявам до края на Международния София Филм Фест в следващата седмица всеки обичащ киното да открие поне още един филм за себе си.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

12 Comments

  1. Да издържиш да прочетеш това е като да издържиш да изгледаш „Не ме докосвай“.

  2. „Не така стои въпросът с унгарския „За тялото и душата“, връщащ ни в социалистическата действителност. Уж става въпрос за любов, а в същото време се лее много кръв в кланица. “ – тук приключих с ревюто, нищо не си разбрал.

  3. Аз държа да кажа, че се еманципирам от изречението „Приятната изненада обаче дойде от Максим Генчев и неговия „Смарфонът беглец““ … както и от останалото 😀

  4. ,,Квадратът“ е страшно тъп филм.Дайте ми мейл безплатно да Ви изпратя моята рецензия за тази страшна глупост

    1. Въпреки че съм много далеч от фенче на режисьора (базирайки се на това и предишното му произведение), и още по-малко ще тръгна до го защитавам, ама да го наречеш страшна глупост е глупост само по себе си. Най-малкото е нещо което се старае да е различно и го прави сравнително успешно, като междувременно преплита различни теми (социална, лична, медийна, арт). Всъщност дори може да предизвика някакъв дебат, за разлика от повечето филми от всякакъв вид, които ще се изчерпят с две пръдни и една чекия след сериозен запек.

      Тази сцена е вероятно едно най-добре заснетите и изиграни неща които съм гледал лично от доста време (не е спойлерска, но ако предпочитате да я видите в цялата си прелест може да пропуснете):
      https://www.youtube.com/watch?v=3qOu9FVb1_w

      Остава в съзнанието/паметта.

  5. Дебат за какво?За взривяването на екран на руси момиченца?До края на този ден или най-късно утре пращам моето мнение…….Редно е да похваля конкурентите му за Оскар -Фантастична жена и Нелюбов-това вече са хубави филми!!

    1. Дори не мога да отгатна шегуваш ли се :D… Изглеждаш ми сериозен. Никакви момиченца не се взривяват (наистина, без да спойля). Трудно ми е да повярвам, ама пропускаш контекста (и реалността?), дано все пак поне си провериш фактите, lol.

  6. основната идея на рекламата във филма бе да се взриви русо момиченце просяче във въпросният квадрат и заради това избухна възмущение,довело до уволнението на куратора

    1. Идеята е че двама млади и нахакани „сульовци“, са наети да заснемат реклама, която да обхване смисълът на изложбата. Причината – музеят търси нещо ново/освежаващо, с което да привлече внимание на съвременното поколение или да бъде в тон с него. Очевидно се провалят, защото псевдо специалистите пропускат смисълът (дори в една друга вселена, може да кажеш има ли такъв въобще), и типично за нашето съвремие се фокусират на крайната цел оправдава средствата. Или евтиният шок и фалшът оправдава гледанията в тубата. Филмът е пълен с такъв тип самоирония и сатира, и тази рекламка е малка част от още една камара други.

  7. изпратих си материала.трети ден-нищо.. иначе не съм съгласен с господин Дот:)