Вестник на властта / The Post

Watch what you post or you'll go viral
от на 2018-03-02
 

Изминаха 12 години от премиерата на последния истински добър филм на един от всепризнатите кинодейци в света – Стивън Спилбърг. Става въпрос за „Мюнхен” и поредицата заглавия след него, отъждествени със съмнително качество и прекалена противоречивост, що се отнася до крайното мнение на фенове и кинокритици. Може да кажем по няколко добри думи за „Приключенията на Тинтин”, който е предимно забавен и бихме гледали отново; да изтъкнем актьорските качества на Даниъл Дей-Луис и „неговия” „Линкълн”; да се фейспалмнем, щом чуем в едно изречение Индиана Джоунс, кристален череп и качество; или дружно да се запитаме „Какво, по дяволите, се обърка?”, когато си припомним, че „Мостът на шпионите”, „Боен кон” и „Добрият великан” са също дело на този иначе гениален и overall безупречен режисьор.

В един страничен от това ревю разговор, където обсъждаме потенциални спекулации и що-годе валидни теории какво се е променило през годините и дали Спилбърг е загубил своето mojo, сигурно ще стигнем до някакво адекватно обяснение и опровержение на теорията, че щом няма нацисти и/или евреи (а защо не и близки срещи от някакъв трети вид), замесени по един или друг начин във филмите му, то този човек е неспособен да сътвори умопомрачително гениален филм.

Този увлекателен увод е напълно обоснован. Защото както целият ни екип, така и аз като индивид, непритискан от общественото мнение, обичам Спилбърг и ценя всеки нов негов филм. Или поне заставам с почти нулеви очаквания пред големия екран и пробвам да се насладя на двата часа майсторлък, които тайничко се надявам в завършения си вид да имат и добавена стойност, за да мога с ръка на сърцето хем да препоръчам филма на вас, хем да си мисля за следващия път, когато бих го гледал отново.

том ханкс и мерил стрийп

И докато чакаме премиерата на „Играч първи, приготви се” по-късно тази година, имаме удоволствието да гледаме „Вестник на властта”, макар и с няколко месеца закъснение. Хайпът е умерен, очакванията сравнително високи, предвид гръмките имена, които са замесени в продукцията. Относно темата на филма, за тези, които са гледали трейлъра или са следили новините ни, мога да кажа, че лично аз не съм развълнуван и не смятам, че дълбаейки в старите, почти конспиративни рани на американското правителство по отношение на войната във Виетнам, можем да получим историческа драма, която да е истински вълнуваща.

Все пак… „Вестник на властта” е вдъхновен от сблъсъка на The Washington Post с правителството на Съединените щати по повод така наречените „Pentagon Papers” – секретна военна информация, която през 1971 г. изтича в пресата, благодарение на аналитика Даниел Елсбърг. В документите се съдържа информация, че администрацията на Линдън Джонсън е лъгала както народа, така и Конгреса, и тайно е ескалирала войната във Виетнам. Хитро загатват, че цялото нещо е подготвяно от няколко кабинета преди това, разбира се, по модела на марионетката. Лицето пред камерата няма много общо и не знае един вид, но злият голям брат зад него планира и придвижва нехуманния си план бавно и търпеливо. Въпреки че вярвам в драконите и съм един от nine 11-deniers, няма да залитам в разплитането на каквито и да е конспиративни теории, въвличайки имената на Айзенхауер, Дж. Ф. Кенеди и всички други преди Никсън. Накратко – войната във Виетнам е преди всичко грандиозна човешка издънка, която е веща демонстрация на накърнено его, неспособността да признаеш „грешката” си и да спреш осакатяване на поредното поколение в разцвета на силите му, физически и най-вече психически.

мерил стрийп

Може да гледаме на „Вестник на властта” като на един приятен, репетативен социален сблъсък между тъмната, загадъчна и привидно прозрачна, поне на думи, държавна структура и четвъртата власт, в ролята на най-популярната (тогава) медия – правдивото, обективно и свободно слово, тиражирано навред върху големите листи бяла хартия. Може да направим аналог със Сноудън, дори Асанж и с прискърбие да отчетем факта, че „нищо не се е променило”. Но както казах, наистина не това е фокусът на поредния режисьорски провал(?) на Спилбърг да достави качествено кино, по подобие на най-добрите му творби преди това.

Вестник на властта” е филм за истинската разследваща журналистика, за недоверието в политиката и лицата, които гордо развяват националния флаг, биейки се в гърдите, че го правят за малкия човек, при това безкористно. Филм за моралните ценности, за взимането на важни решения, пренебрегвайки своите интереси дори когато става въпрос за наследствен бизнес. За вестникарската индустрия, омаж към печатарските машини и безкрайния труд на онези черноработници, които буква по буква (буквално, lol) са набирали всеки един текст от тези огромни страници на популярните ежедневници.

Вестник на властта” е в голяма част и поклон пред жените в тази утвърдена от мъжете индустрия. Бизнесът като цяло и това да бъдеш вестникарски магнат, редом с още две дузини проскубани, soon to be dead многознайковци, които винаги са по-прави от теб. Трябва да отбележим кадърната работа на Мерил Стрийп и героинята ѝ. Нейното място в историята, в точно тази история, решенията, които е взела, какъв социален отпечатък са оставили те и всички дреболии, съпътстващи живота на издателката Кей Греъм. Всъщност играта на Стрийп не е най-добрата в кариерата ѝ, но е значително по-запомняща се от тази на Том Ханкс. Актьор, когото обожавам не по-малко от Стивън Спилбърг, но също водещ се по инерцията в последно време, лишавайки ни от страхотния си талант.

вестник на властта

Звездният cast е допълнен от редица популярни (особено напоследък) имена като Кари Куун, Боб Оденкърк, Сара Полсън, Дейвид Крос, Джеси Племънс, Майкъл Стълбарг и много други. За съжаление, звездността им не бе подплатена по най-добрия начин, а именно да ни отвеят главите с брилянтно изпълнение, дори и когато са им поверени второстепенни роли. Част от малкото удовлетворение, което ми достави този филм, бе разпознаването на въпросните актьори и свързването им с далеч по-добрите им роли в хитовите сериали, които няма да назовавам сега (кхъм „Фарго”).

От тях най-впечатляващ и заслужаващ признание остава Бен Багдикян (героят на Боб Оденкърк). Може би единствен, извън две-три сцени с Мерил Стрийп, който реално доставя смислено послание, изнася сцени, които те държат на нокти, стиснали те здраво за гърлото, докато се страхуваш за бъдещето на един или друг, пука ти за развиващата се история и все пак държиш да разбереш какво ще се случи в следващите минути на шаблонния нов филм на Спилбърг.

Брус Грийнуд, който се справи много по-добре като труп в „Играта на Джералд”, подобно на Ханкс не предостави нищо отличително и по-различно от редицата му телевизионни прояви, които обикновено отразяваме с „Ей, т’ва е тоя…”.

По отношение на сюжет и сценарий – работата на Лиз Хана е задоволителна. Нищо повече или по-малко. „Вестник на властта” се развива монотонно, прилича на документален филм и благодарение на визуалното майсторство на Януш Камински, където все пак си личи и почеркът на Спилбърг, не биваме извадени от филма. Напротив, чинно и търпеливо продължаваме да следим събитията, за да разберем ще спечелят ли нашите.

том ханкс

Не останах особено доволен от деноминираната роля на New York Times, като основен участник в целия този скандал. Оставям си едно наум, че може би бъркам, но все ми се струва, че титулуван по този начин и обожествявайки важната роля на Кей Греъм и Бен Брадли (Том Ханкс), филмът е само и единствено за The Washington Post. Но разбирам и защо фокусът пада върху тях. Чисто логически, те са хората, които извършват рецидив, след опита на правителството да запуши устите на издателите (уж, легално), които са дръзнали да публикуват „клевети” по техен адрес (New York Times). Не се подчиняват, въпреки дългите, топли, постепенно изстиващи връзки с различни политически фигури (каквито отношения са имали Кей Греъм и Робърт МакНамара, героят на Брус Грийнуд). Играта на чест и опита за вадене на кирливи ризи, сочене с пръст кой е по-виновен от другия и прочие, изглежда по-скоро комично, отколкото затрогващо. Дали това е продиктувано от канцеларския диалог, който водеха героите, или просто на Спилбърг не му се е занимавало да извлече нещо повече от подобни сцени, говори за недостатъците на филма.

За музиката предлагам да не говорим дори в този абзац, защото тя е толкова несъществена и незабележима, че ако ви кажа чие дело е, въобще няма да ми повярвате. Да, Джон Уилямс, току-що те оплюх. И когато говорим основно за липса на предимства, си даваме сметка, че номинацията за филм на годината (без режисьорът да има такава) пак е много. Което също е знак, че Академията пак се е объркала и се носи по течението. За пореден път затвърждаваме правилото, че подобен род отличия нямат нищо общо с качествата на един продукт.

Последните пет минути на „Вестник на властта” бяха симпатичен гъдел, които няма да разкривам в детайли. Ще кажа само, че там усетих 100% Спилбърг и неговия повествователен маниер, уви, идващи едва в края, когато така или иначе всичко е свършило и осъзнавайки, че магията му и този път е останала някъде между прашните записки на бъдещите проекти, които с всяко следващо начинание, все повече се отдалечават от „омразната” на всички ни дума шедьовър.

the post

Тъй като все пак попадат под един общ знаменател, ще дам за пример „Спотлайт”, който в сравнение с незадоволителния „Вестник на властта”, вдига рейтинга си с поне още един пункт и се доближава до masterpiece. А ако наистина ви се гледа от-до качествено кино по точно тази тема, направо си пуснете „Цялото президентско войнство” и вижте как Дъстин Хофман и Робърт Редфорд, под вещото ръководство на Алън Пакула, създават шшшшшеее… стойностен филм.

За финал, редно е да кажа нещо, което все пак ще зачертае всички тези негативи, които изтъкнах, и евентуално би съхранило интереса ви към този филм. „Вестник на властта”, дори романтизиран на места, ясно преразказва една интересна история, която и до ден днешен е актуална. Актьорският състав, талантлив или не, демонстриращ първото, доколкото може, пълни кадъра и благодарение на визуалното оформление, ни носи едно приятно чувство за адекватна продукция. Казвайки това, с чиста съвест заявявам, че останах много по-доволен след гледането на този „студентски” Спилбъргов проект, отколкото преди, по време и подир изтърпяването на друг Оскаров фаворит, а именно брилянтната роля на Гари Олдман в най-отегчителните и мрачни два часа в киното.

коментари
 
Отговорете »

 
  • TTT
    2018-03-02 at 11:06

    Според мен филмът си беше качествен, иначе че далеч не е сред най-доброто от Спилбърг – не е. Обаче не съм съгласен с омаловажаването на Bridge of Spies – филм, който по мое мнение е сред най-представителните за несравнимото умение на Спилбърг да открива топлото, човешкото дори и в най-студените и неуютни кътчета на историята.

    Отговор

    • 2018-03-02 at 14:56

      „Bridge of Spies“ за мен е шпионска комедия, отколкото драма и/или трилър :)
      Знаем и какви филми може да прави Спилбърг на т.нар. по-лековата тематика или поне да романтизира определени детайли от историята, за да се получи по-лесно смилаема и гледаема продукция; но в „Bridge of Spies“ имаше брутален контраст между отделните събития. Сериозната социална дилема около човека, който защитава руския шпионин (обществен враг номер 1 за изтръпналите САЩ) + реакцията на сънародниците му; мимолетната трагедия от двете страни на Стената, разкриваща второстепенните герои; извода, че всъщност всичко е една игра, театър и няма реални врагове, а разменни единици – всичко това ми се видя повече от неуместен микс в рамките на един и същ филм :)

      Има ревю в архива на сайта, там не съм го обобщил по такъв начин, но мостът определено е слаб (за мен) спилбъргов филм :) там е цялата драма. А не, че е трагедия в киното.


  • UZUMAKI
    2018-03-02 at 13:32

    Ебаси колко не ми се гледа тва :(

    Отговор

  • Иван
    2018-03-02 at 15:48

    Един безмислен филм, вместо това можеше History channel да направят един едночасов документален такъв и щяха да се спестят значителни средства.

    Отговор

  • Jerome
    2018-03-02 at 16:29

    Извън темата, „Принцесата на Покера“ и „Игрална Нощ“ бяха два съвсем приемливи филма. За първия малко съжалявам, че не беше нещо повече.

    Отговор

    • Na-Um
      2018-03-02 at 17:40

      Игрална нощ е еба си простотията. Повърхностно и скучно. Хумор ниво – бордюр.


  • Na-Um
    2018-03-02 at 17:47

    The Post e перфектно разказан филм от най-добрите традиции на класическото кино. Трябва да се радваме, че още има разказвачи като Спилбърг. За разлика от Спотлайт, тук имахме много по-голямо задълбаване и развитие на героите. Перфектно показан мъжкия свят и бунта на една жена. А и за толкова скучна тема, Спилбург беше открил идеален подход, така че да има съспенс от началото до края. Много съм доволен.

    Отговор

    • 2018-03-02 at 18:47

      Не знам, различни филми ли сме гледали или разбиранията ни са крайно диферентни. Нормално е да има несъответствия в мнението, но чак пък толкова :}


  • radi
    2018-03-02 at 23:07

    Този филм може и да го прескоча, но за Играч първи съм на линия

    Отговор

  • Dredd
    2018-03-04 at 18:59

    Прилично ревю на един гнусно тъп филм!

    Отговор

  • Milbo
    2018-03-05 at 01:18

    Съгласен съм с NAUM – трудно ми е да съм снизходителен с това, което се е получило, или да обознача изпълнението на Стрийп като ‘кадърно’.

    Имах известно притеснением, защото документалният филм по темата ‘The Most Dangerous Man in America: Daniel Ellsberg and the Pentagon Papers’ е превъзходен, но той по-скоро проследява личния път, който изминава Елсбърг.

    При Спилбърг фокусът е на друг място и е old-school в добрия смисъл на думата и е много интересен и даже необходим. Интересно и необходимо е да се види what does it take to have, cherish and protect real fucking freedom of speech and of the press, people who understand what the fuck it is and a public that makes no fucking excuses for not fucking with anybody that prrevents them from having it in their life.

    Отговор

  • ZAX
    2018-04-08 at 00:33

    Що за демокрация е тази в която двучасов филм показва тежката драма около хамлетовската дилема да публикувам или да не публикувам?

    Отговор

  • Наум Преславски
    2018-04-19 at 12:21

    На мен, като човек харесващ биографични и исторически филми, ми допадна! Филма представя неща от реалния живот, такива каквито са. В IMDB филмът има оценка 7.1, но пък за сметка на това в Metascore има доста висока оценка – 83, докато при „Играч първи, приготви се“ е обратното. Всеки с предпочитанията си, аз също обичам фентъзи филми, но тези правени по игри или чиито сюжет се върти около игри в повечето случаи са доста слаби – Трон (единствното хубаво нещо там е Оливия Уайлд…), Пиксели, Warcraft: Началото (няма изгледи да има продължение, т.е. ще си остане в началото хахаха), Assassin’s Creed, Джуманджи 2: Добре дошли в джунглата и т.н.

    Отговор

Коментирайте