Днес се навършват две години, откакто „човекът, който падна на Земята”, реши да отлети завинаги. Предполагам, че е било време да се завърне към планетата си – във филма на Николас Роуг „The Man Who Fell to Earth” Боуи се превръща в извънземен хуманоид, нуждаещ се от помощ, тъй като родната му земя претърпява катастрофална суша. Доколко това е само роля и доколко Боуи не се опитвал през цялото време да ни краде от водата, ще ви оставя вие да си решите. Но на всеки, прекарал дни, седмици или месеци в изследване на Major Tom, Ziggy Stardust или пък The Thin White Duke (някои от множеството му алтер егота), му е ясно, че има нещо нечовешко в цялата работа.

Има нещо нечовешко в това да издадеш 25 студийни албума, от които 10 да бъдат велики, а останалите 15 да бъдат също толкова качествени и достойни постижения; има нещо нечовешко в това да страдаш 18 месеца от рак, да бъдеш накрая на силите си, но въпреки това  да създадеш албум, който се нарежда до най-гениалните ти постижения от преди 40 години и да си тръгнеш с една от най-паметните лебедови песни в музиката, а пък и въобще. И накрая –  има нещо нечовешко в това да вкарваш толкова любов в музиката си и да успяваш да бъдеш толкова дълбоко човечен.

Понякога един костюм просто не е достатъчен.
Понякога един персонаж просто не е достатъчен.

Една от най-отличителните черти на музикалната кариера на Боуи е нейната еклектика – любимият ни извънземен хуманоид не е спирал да експериментира с множество стилове и подходи, постоянно усъвършенствайки идеите и уменията си. Първоначално като един от най-видните представители на провокативния глем-рок, заедно с Лу Рийд и Иги Поп, преминава към електронна и авангардна музика, запазвайки типичната емоционалност на гласа и текстовете си. Този преход към по-авангардна и експериментална музика Боуи дължи на гения на амбиент-музиката – Брайън Ено, с когото създават трилогия от албуми, наречена „Берлинската трилогия”. По-късно даже може да забележим диско и фънк насоченост в творчеството му. Тази амалгама от идеи, стилове и звуци той успява да пренесе и в киното, под формата на различни роли.

Винаги, когато стане въпрос за Боуи и филмовото му творчество, на първо място изскача култовото dark fantasy приключение „Лабиритинт”. Филмът е известен с тематичните си препратки към „Магьосникът от Оз” и „Алиса в Страната на Чудесата”, провалил се жестоко в боксофиса, но по-късно преоткрит. Ще оставя „Лабиринт” за друг път, като в този текст ще обърна внимание на три други негови роли, които понякога остават в сянка.

Дейвид Боуи като краля на гоблините Джарет.
Дейвид Боуи като краля на гоблините Джарет.

Може би първото впечатление, което „Престиж” на Кристофър Нолан оставя, е за главозамайващ и шеметен разказ. Но към магнетичността на главоблъсканицата има принос и самият британски музикант. Всъщност, ако сте добре запознати с темперамента на Боуи и с енигматичния дух на Никола Тесла, картината става съвсем отчетлива и всичко си идва на мястото.

Нолан споделя, че не е успял да си представи друг в малката, но важна роля, затова лично се е срещнал с Боуи, за да го умолява да влезе в кожата на сръбския изобретател. В крайна сметка получихме един от най-мистериозните образи в историята на науката, изигран от един от най-живачните в историята на музиката. Със сигурност има за какво да благодарим на Нолан, макар и понякога да прекалява с характерните си обсесии.

В ролята на Никола Тесла.
В ролята на Никола Тесла.

Боуи рядко е работил с американски режисьори, но предполагам всеки би направил изключение за Мартин Скорзезе. Откриваме го като Пилат Понтийски в личния и провокативен „Последното изкушение на Христос” (или когато Скорсезе можеше да прави филми за вярата, а не да залита толкова сериозно както при „Мълчание”). Това може би е най-„актьорската” роля на Боуи, тънко и завоалирано превъплъщение. Разбира се – Пилат Понтийски, когото познаваме от общодостъпната религиозна митология, е доста по-различен от този на Скорсезе. Откриваме го в много по-неумолима и непоколебима светлина, напълно отдалечен от популярния мерзък образ. Точно тази нестандартна гледна точка е показателна за избора на легендарния режисьор.

Един по-различен Пилат Понтийски.
Един по-различен Пилат Понтийски.

Необходимо е да обърнем специално внимание и на недооценения и игнориран „The Man Who Fell To Earth” на Николас Роуг. Ако като Пилат Понтийски откриваме Боуи в най-актьорското му амплоа, в инди научната-фантастика на Роуг го виждаме в най-естествения му вид – Боуи като Боуи. Закачлив, палав, провокативен, емоционален и неразгадаем. Със сигурност квинтесенцията на филмовото му творчество, филмът на Роуг успява не само като опит да ни покаже извънземната същност на музиканта, но и като чиста научна-фантастика, атакуваща капитализма и вече познатото на всички ни отчуждение в модерния свят.

Гост от друга планета.
Гост от друга планета.

Любопитно е, че шедьовърът на Линч „Туин Пийкс” също бива посетен от Дейвид Боуи, като отново става въпрос за енигматична роля – той е агент, чиято обвързаност със сериала завинаги ще си остане съвсем бегло разгадана, което е нормално и очаквано – все пак става въпрос за Дейвид Линч. Очаквахме Боуи да се завърне в третия сезон, но това нямаше как да се случи… И все пак, неговият герой беше изигран от чайник. Да, чайник. Както казах – Линч.

Дейвид Боуи в ролята на чайник.
Дейвид Боуи в ролята на чайник.

Накрая ще споделя любимата ми вметка на песен на Боуи във филм, а именно на Modern Love във „Франсис Ха“. Непринудено и весело, точно както трябва.

https://www.youtube.com/watch?v=73z_w-wbz_Q

Пуснете си днес отново Space Oddity и ще видите, че звездите изглеждат по-различно.

Similar Posts

Вашият отговор на Архиканцлер Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

11 Comments

  1. Много готина статия. Ще ми се да виждам повече такива странични статии, а не само ревюта на новите филми.

    1. И ние това искаме. Затова трябва свежа кръв. 🙂

    1. на Каракс съм гледам само Holy Motors и предполагам, че няма да е толкова весело, да 🙂

  2. Ами тъпичка си е статията доста.

    Има нещо нечовешко в това да издадеш 25 студийни албума, от които 10 да бъдат велики, а останалите 15 да бъдат също толкова качествени и достойни постижения

    Хайде да помислим върху това изречение.

    Този преход към по-авангардна и експериментална музика Боуи дължи на гения на амбиент-музиката – Брайън Ено, с когото създават трилогия от албуми, наречена „Берлинската трилогия”. По-късно даже може да забележим диско и фънк насоченост в творчеството му. Тази амалгама от идеи, стилове и звуци той успява да пренесе и в киното, под формата на различни роли.

    Боуи дължи прехода си на Берлин, на себе си, на Браян Ено, на наркотиците, на Муг, на още сто неща. Нито Ено е основна фигура в трилогията, нито е толкова основна фигура в прехода. По-късно ли може да забележим диско и фънк насоченост? Щото в Young Americans няма диско и фънк? Сега като ще пишат стажантчета за легенди е по-добре да си проверяват фактите, а не да го карат през просото със собствени интерпретации.

    1. Не разбрах кое точно ви притеснява в първото изречение?
      Имайки предвид, че е продуцент на цялата трилогия и че си личи до каква степен Боуи се е вдъхновил от стила му – „Low“ в пълната си същност си проличава. Да, ако решим да дълбаем може да кажем, че Иги е главен виновник, тъй като той замъква Боуи в Берлин.
      Имам предвид Let’s Dance, не Young Americans. Точно за Боуи не мисля, че имам нужда да си проверявам фактите, благодаря все пак.

    2. Ами помисли повече. А Ено не е продуцент на нито един албум от цялата трилогия, Ено е „музикант“ в нея.