Докато гледах „Лабиринтът: Последния кандидат“ бях наясно, че искреното ми забавление, изолирано от всякакво чувство за вина, се дължи на ограниченото ми облъчване с подобен тип екшън/YA (young adult) съдържание. Не съм гледала нито „Игрите на глада“, нито „Дивергенти“, защото за себе си знам, че съм надраснала подобен тип кино. Като човек, самовъзпитаващ се с ориентация към високото изкуство, пред чийто олтар снобите коленичат (тук влагам капка умиление и две раздразнение), аз предпочитам „Battle Royale“ или „Повелителят на мухите“, за да – както се казва – пия от първоизточника. И все пак мога да се забавлявам, а дори и да извличам полза от наивни сюжети, рециклирани периодично от машината на Холивуд. Такъв филм е „Лабиринтът: Последния кандидат“ – един позасъхнал плод, от който още прокапва сок.
Категорично по-задоволителен от „Лабиринтът: Обгорените земи“, третият и последен от франчайза филм представлява една пренаситена гонка, скорострелно прелитаща между три групировки герои – езерняците, фракцията на бунтовниците и големия злодей – корпорацията ЗЛО. Екшънът в този филм е много и в по-голямата си част е приятен. Започва с класическа 10-минутна сцена на преследване с влак. Представете си комбинация между „MAD MAX: Fury Road“ и „Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход“ и ще добиете представа за амбициите на началото. През почти цялото продължение на филма от 2 часа и 22 минути режисьорът Уес Бол залага на широкоекранен дронен екшън. За разлика от най-добре написания филм от трилогията „Лабиринтът: Невъзможното бягство“, тук нямаме никакъв акцент върху мистерията. Филмът разчита гледаемостта си на адреналинни каскади между локациите, демонстриращи добър дизайн на продукцията и читави ефекти за не много големия бюджет от около 80 млн долара.
Сюжетът разказва за щурма (спокойно, спойлери няма!) на обетования град на ЗЛО, единственият оцелял след масовата пандемия със смъртоносния зомби-вирус, след който почти цялото човечеството е измряло. В града, като огромен монумент в култ на науката, се издига стъклената сграда на фармацевтичната корпорация ЗЛО. Главните ни герои Томас (Дилън О‘Брайън), Нют (Томас Броуди-Сангстър) и компания тръгват към Града с първоначалната и единствена цел да спасят другаря си Мин-хо (Ки Хонг Лий), който е пленен от ЗЛО, за да бъде тествана кръвта му и да бъде извлечен от нея имунен серум. Класическото спасяване на събратим преминава в напластяване на фонови сюжети и допълнителни персонажи, които се борят за крехкото внимание на зрителя. Има един конкретен герой (предводителят на бунтовниците, оцеляващи като клошари в маргиналийте на Града), който е амбициозно шрихиран за кратко, а след това набързо дооформен като тотално клише.
Проблемите на филма са много, но те са очаквани и до голяма степен патологични за YA антиутопиите. И въпреки че може би си противореча, започвайки текста с твърдението, че аз такива филми не гледам, а след това се изказвам така сякаш ги познавам в детайли, нека да ви обясня. Тези филми изглеждат познати, защото са направени, за да бъдат разпознаваеми и развлекателни. Трудно развлечението стъпва на раменете на провокацията и задвижва в ритъм емоциите на удоволствието и интелектуалната възбуда. За подобен тип постижение се изисква екип от майстори разказвачи. За конкретен пример ще дам актуализирания „Блейд Рънър“ (NB: филма на Ридли Скот от 1982!), който е ангажиращ на няколко нива. За мен той е урок по използване на пълния потенциал на кино-разказа, като това предполага наличието на силен и оригинален сюжет, в комбинация с електризираща насока на мислене.
В „Лабиринтът: Последният кандидат“ провокиращото послание, което можеше да бъде изпипано като биологично-екологично-политически въпрос, е смачкано под тонове ламарина, пясък и наивна сантименталност и е пратено по дяволите като зомби, размазано с бухалка. На зрителя му е подаден действително интересен сюжет – апокалиптична история за анихилацията на човечеството и конфликтите между отделните оцелели фракции. И все пак фокусът на филма е елементарната история дали момчето, Единственият, ще спаси света и дали ще се събере с лав-хейт романтичния си интерес. Тъй като целевата аудитория на филма са хлапета под 20-годишни, то е логично създателите да пренебрегнат философски въпроси за сметка на по-продаваемите проблеми (предадени с недобър диалог) като любовта, приятелството, и специалността на Избрания. Но всъщност филмът се справя някак естествено със създаването на един екип от симпатични млади хора, амбициозни и мотивирани да защитават ценности, които са учебник по човечност: това да се грижиш за хората, които обичаш и да си готов на жертви. Наивният сантимент обаче, с който се подхожда при такъв тип истории, е пречка този филм да впечатли с нещо неочаквано. Любовната история между Томас и Тереза, която претърпя интересен обрат в края на втория филм, може да се брои за някакво изключение. И все пак: слаб диалог. Голяма пречка, когато се опитваш да покажеш, че двама души се обичат.
Почти всичко (освен приятното лице на Дилън О‘Брайън), което в първия филм беше ценно, тук лиспва. Когато Уес Бол е подавал трийтмънт на сценария, той е определел „Лабиринта: Невъзможното бягство“ като комбинация между „Повелителят на мухите“ и сериала „Изгубени“. Точно такова беше и моето първо впечатление, още при началния кадър, в който асансьор изхвърля момче без спомени на поляна, пълна с други момчета. Не само, че вниманието ми беше ангажирано до края на филма, но и си мислех колко умело творческият екип е изградил комбинацията между мистерия, приключение и история за трансформацията на Томас в Избраният. Свежестта от загадъчността на първия филм е тотално и безвъзвратно попиляна за сметка на мащаба на визуалния наратив, който очевидно няма проблем да загуби интимното си, почти клаустрофобично очарование, за да завърши толкова добре започнала история по един по-скоро посредствен начин.
Да се върнем на диалозите. Карикатурно маркиращи. Сцена, в която героинята на Патриша Кларксън се приближава по излъскания под към огромния прозорец, с гледка към стъклената империя, построена от компанията й. Токчетата й тракат драматично, като на femme fatal от noir филм. Кръстосва крака в мек фотьойл и пие уиски. Корумпираният от тъмната страна Дженсън (Ейдън Гилън) се приближава към нея, поглежда и той към Града и от устата му излиза репликата: „Прекрасен град!/Прекрасна нощ!/Прекрасна гледка!“ Убийте ме, имам чувството, че съм чувала персонаж да започва разговор по този начин при горе-долу същите обстоятелства десетки пъти. Това е шаблонно, мързеливо писане, което е толкова разпознаваемо, че появата му предизвиква нервашки смях.
„Лабиринтът: Последният кандидат“ със сигурност е един посредствен филм, но в него има и приятни моменти, които излъчват някаква надежда, енергия и хъс за живот. Друг плюс е, че е сниман в Кейптаун в Южна Африка и има прекрасни зелени кадри, изпъкващи на всевечната пустиня, които направо открадват дъха.
Ако не друго, пича може да снима солиден екшън. Дано му дадат някоя мисия невъзможна или Netflix филм в бъдеще. От техническа гледна точка , бих казал че е много талантлив режисьор.
Другата седмица може да го гледам
Защо немога да гледам филма онлайн.
Защото си плод на инцест.
Пхахаха, burn ?
филма е боза,1вата част беше добра, втората се ядва, но.. третата е катастрофа, ужасно мнг са прекалили с ненужния екшън,почти тип болувидски шит, ако хората не бяха бели щях да си помисля, че е индийски филм.Никаква логика в някои сцени, законите на физиката липсват и прочие 1 точка от 10