Лабиринтът: Последният кандидат / The Maze Runner: The Death Cure

Great, we're all bloody inspired!
 

Докато гледах „Лабиринтът: Последния кандидат“ бях наясно, че искреното ми забавление, изолирано от всякакво чувство за вина, се дължи на ограниченото ми облъчване с подобен тип екшън/YA (young adult) съдържание. Не съм гледала нито „Игрите на глада“, нито „Дивергенти“, защото за себе си знам, че съм надраснала подобен тип кино. Като човек, самовъзпитаващ се с ориентация към високото изкуство, пред чийто олтар снобите коленичат (тук влагам капка умиление и две раздразнение), аз предпочитам „Battle Royale“ или „Повелителят на мухите“, за да – както се казва – пия от първоизточника. И все пак мога да се забавлявам, а дори и да извличам полза от наивни сюжети, рециклирани периодично от машината на Холивуд. Такъв филм е „Лабиринтът: Последния кандидат“ – един позасъхнал плод, от който още прокапва сок.

Категорично по-задоволителен от „Лабиринтът: Обгорените земи“, третият и последен от франчайза филм представлява една пренаситена гонка, скорострелно прелитаща между три групировки герои – езерняците, фракцията на бунтовниците и големия злодей – корпорацията ЗЛО. Екшънът в този филм е много и в по-голямата си част е приятен. Започва с класическа 10-минутна сцена на преследване с влак. Представете си комбинация между „MAD MAX: Fury Road“ и „Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход“ и ще добиете представа за амбициите на началото. През почти цялото продължение на филма от 2 часа и 22 минути режисьорът Уес Бол залага на широкоекранен дронен екшън. За разлика от най-добре написания филм от трилогията „Лабиринтът: Невъзможното бягство“, тук нямаме никакъв акцент върху мистерията. Филмът разчита гледаемостта си на адреналинни каскади между локациите, демонстриращи добър дизайн на продукцията и читави ефекти за не много големия бюджет от около 80 млн долара.

maze-runner-the-death-cure-review-igmg02-20180127

Сюжетът разказва за щурма (спокойно, спойлери няма!) на обетования град на ЗЛО, единственият оцелял след масовата пандемия със смъртоносния зомби-вирус, след който почти цялото човечеството е измряло. В града, като огромен монумент в култ на науката, се издига стъклената сграда на фармацевтичната корпорация ЗЛО. Главните ни герои Томас (Дилън О‘Брайън), Нют (Томас Броуди-Сангстър) и компания тръгват към Града с първоначалната и единствена цел да спасят другаря си Мин-хо (Ки Хонг Лий), който е пленен от ЗЛО, за да бъде тествана кръвта му и да бъде извлечен от нея имунен серум. Класическото спасяване на събратим преминава в напластяване на фонови сюжети и допълнителни персонажи, които се борят за крехкото внимание на зрителя. Има един конкретен герой (предводителят на бунтовниците, оцеляващи като клошари в маргиналийте на Града), който е амбициозно шрихиран за кратко, а след това набързо дооформен като тотално клише.

Проблемите на филма са много, но те са очаквани и до голяма степен патологични за YA антиутопиите. И въпреки че може би си противореча, започвайки текста с твърдението, че аз такива филми не гледам, а след това се изказвам така сякаш ги познавам в детайли, нека да ви обясня. Тези филми изглеждат познати, защото са направени, за да бъдат разпознаваеми и развлекателни. Трудно развлечението стъпва на раменете на провокацията и задвижва в ритъм емоциите на удоволствието и интелектуалната възбуда. За подобен тип постижение се изисква екип от майстори разказвачи. За конкретен пример ще дам актуализирания „Блейд Рънър“ (NB: филма на Ридли Скот от 1982!), който е ангажиращ на няколко нива. За мен той е урок по използване на пълния потенциал на кино-разказа, като това предполага наличието на силен и оригинален сюжет, в комбинация с електризираща насока на мислене.

maze-runner-the-death-cure-review-igmg04-20180127

В „Лабиринтът: Последният кандидат“ провокиращото послание, което можеше да бъде изпипано като биологично-екологично-политически въпрос, е смачкано под тонове ламарина, пясък и наивна сантименталност и е пратено по дяволите като зомби, размазано с бухалка. На зрителя му е подаден действително интересен сюжет – апокалиптична история за анихилацията на човечеството и конфликтите между отделните оцелели фракции. И все пак фокусът на филма е елементарната история дали момчето, Единственият, ще спаси света и дали ще се събере с лав-хейт романтичния си интерес. Тъй като целевата аудитория на филма са хлапета под 20-годишни, то е логично създателите да пренебрегнат философски въпроси за сметка на по-продаваемите проблеми (предадени с недобър диалог) като любовта, приятелството, и специалността на Избрания. Но всъщност филмът се справя някак естествено със създаването на един екип от симпатични млади хора, амбициозни и мотивирани да защитават ценности, които са учебник по човечност: това да се грижиш за хората, които обичаш и да си готов на жертви. Наивният сантимент обаче, с който се подхожда при такъв тип истории, е пречка този филм да впечатли с нещо неочаквано. Любовната история между Томас и Тереза, която претърпя интересен обрат в края на втория филм, може да се брои за някакво изключение. И все пак: слаб диалог. Голяма пречка, когато се опитваш да покажеш, че двама души се обичат.

maze-runner-the-death-cure-review-igmg03-20180127

Почти всичко (освен приятното лице на Дилън О‘Брайън), което в първия филм беше ценно, тук лиспва. Когато Уес Бол е подавал трийтмънт на сценария, той е определел „Лабиринта: Невъзможното бягство“ като комбинация между „Повелителят на мухите“ и сериала „Изгубени“. Точно такова беше и моето първо впечатление, още при началния кадър, в който асансьор изхвърля момче без спомени на поляна, пълна с други момчета. Не само, че вниманието ми беше ангажирано до края на филма, но и си мислех колко умело творческият екип е изградил комбинацията между мистерия, приключение и история за трансформацията на Томас в Избраният. Свежестта от загадъчността на първия филм е тотално и безвъзвратно попиляна за сметка на мащаба на визуалния наратив, който очевидно няма проблем да загуби интимното си, почти клаустрофобично очарование, за да завърши толкова добре започнала история по един по-скоро посредствен начин.

maze-runner-the-death-cure-review-igmg01-20180127

Да се върнем на диалозите. Карикатурно маркиращи. Сцена, в която героинята на Патриша Кларксън се приближава по излъскания под към огромния прозорец, с гледка към стъклената империя, построена от компанията й. Токчетата й тракат драматично, като на femme fatal от noir филм. Кръстосва крака в мек фотьойл и пие уиски. Корумпираният от тъмната страна Дженсън (Ейдън Гилън) се приближава към нея, поглежда и той към Града и от устата му излиза репликата: „Прекрасен град!/Прекрасна нощ!/Прекрасна гледка!“ Убийте ме, имам чувството, че съм чувала персонаж да започва разговор по този начин при горе-долу същите обстоятелства десетки пъти. Това е шаблонно, мързеливо писане, което е толкова разпознаваемо, че появата му предизвиква нервашки смях.

Лабиринтът: Последният кандидат“ със сигурност е един посредствен филм, но в него има и приятни моменти, които излъчват някаква надежда, енергия и хъс за живот. Друг плюс е, че е сниман в Кейптаун в Южна Африка и има прекрасни зелени кадри, изпъкващи на всевечната пустиня, които направо открадват дъха.

коментари
 
Отговорете »

 

Коментирайте