750x1000 4a

Pixar филмите са събитие, на което в последно време имаме удоволствието да присъстваме два пъти годишно. Случаят е особено специален, тъй като „Тайната на Коко“ е сладката капка в море от продължения (Колите 3, Играта на играчките 4 и т.н.), от което няма изгледи да изплуваме скоро.

Мигел е на дванадесет години, живее в китно мексиканско селце и иска да стане музикант, макар и в семейството му музиката да е забранена от векове. В нощта на Деня на мъртвите се скарва с близките си и ненадейно се озовава в отвъдния свят, откъдето трябва да излезе преди изгрев слънце, ако иска да ги види отново.

Както повечето филми на Pixar, този също радва с изпъстрящите екрана цветове, изключителното око към детайлите и препратките към предишни филми. В ролята на задължителния животински сайдкик този път е Данте – хиперактивно безкосмено куче, чийто език редовно се увива около муцуната (предпочитам го пред Спот от Добрият динозавър или Кевин от В небето).

1033101-first-full-length-trailer-arrives-pixars-coco

Преживяванията на Мигел са достатъчно вълнуващи в родното му село, но веднъж щом прекрачва Селенията на мъртвите, същинската история започва. Изненада: мъртвите са досущ като нас – имат си къщи, градски транспорт и очернен от бюрокрацията „живот“. Някои неща никога не се променят.

Тайната на Коко“ е пъстро пътешествие. Следим историята на Мигел, но всъщност разучаваме Селенията със свое темпо, съзерцаваме извитите планини от разноцветни, блещукащи постройки, всяка от които по-пищна от коледна елха. Фиксираме поглед върху гигантската празнична арена, издигаща се насред града като Вавилонската кула, докато ветрецът запраща гирлянди и венчелистчета в лицата ни. Ако ни доскучае да вървим пеша, винаги можем да яхнем някой от предводителите на души – крилати зверове в цветовете на дъгата – или да се качим във въздушния трамвай, от който се открива панорама към метрополиса.

Идеята за задгробен живот не е нищо ново, но рядко бива представяна по толкова жизнерадостен начин. Ако не се озова там след смъртта си, то поне бих искал да отида на почивка и да взема участие в празничните фиести, които обитателите, ексцентричните скелетоподобни, редовно си организират по улиците и площадите. В Селенията акцентът пада върху удоволствието, без това да ги превръща в бездушен хедонистичен рай.

coco_dantes_lunch_corn_boy_copy_by_loldisney-db4zrdg

Както всеки град в този също има ясно изразена йерархия. Блестящите висини са запазени за най-популярните и обичани обитатели (като певеца Ернесто де ла Круз), едва межделеещите предградия – за полузабравените несретници. Ако приживе си бил нищо, то и посмъртно ще си останеш нищо; ще се превърнеш в прах, след като и последният жив човек окончателно те забрави. А нямал ли си семейство, то значи и не си е струвало да бъдеш запомнeн.

Мигел, макар и в центъра на филма, не се откроява с нещо свръхотличително. Това е история за мъртвите и особената почит, която мексиканците им отдават, за утвърждаването на смъртта и дълбокото преклонение към нея. Идеята, че човек умира наистина само когато вече никой не си спомня за него, е толкова твърдо заявена, че нуждата от забележителен протагонист отпада. Филмът работи идеално и без такъв.

Разбира се, присъстват и обичайните за Pixar мотиви като сплотяването на семейството, търсенето на идентичност и т.н. Злодеят очаквано е едностранен и предсказуем. Анимационните филми, колкото и зрели да са в последно време, рядко се дистанцират от традиционните разбирания за добро и зло. В „Тайната на Коко“ това прави лошо впечатление – твърде очевидно е кога и как сценаристите поемат по лесния, морално необременяващ път.

coco1

Иначе филмът не страда от характерните за жанра пороци: не разчита на пресилен хумор, нито прекалява със сълзливите моменти. Когато такива все пак има, те някак се вписват органично в цялостния наратив. Ако Тайната на Коко действително е пътешествие, то от Pixar са съвсем прилични гидове.

Споменаване заслужава и музиката. Майкъл Джакино се е утвърдил като класически композитор на студиото и въпреки че работата му над проекти като Рататуи и Феноменалните е една идея по-запомняща се, то и тук тя е повече от прилична. Мексиканският елемент присъства доловимо, но и достатъчно деликатно – не забравяме, че сме в Мексико, но и не ни се припомня с всяка нота. От вокалните изпълнения особено впечатление правят песента Remember Me и деветте ѝ различни версии в официалния саундтрак.

Филмът повдига много екзистенциални въпроси – повечето от които неудобни – и не отговаря еднозначно на нито един от тях. Трябва ли да жертваме мечтите си заради семейството? Защо споменът за нас е по-важен от самите нас? Защо само паметните хора заслужават вечен живот? Това е същинската тайна на Коко, която ще си остане неразгадана.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

15 Comments

  1. Поредният анимационен филм, който няма да гледам на кино (заради смотаното и осакатяващо нещо, наречено дублаж).

  2. Дано бъда разбран правилно… Твърдите, че Коко има слабости, а също така твърдите за всяко едно комиксово нещо на екран, че е велико… Това е прекалено… „Коко“ всъщност е най-доброто заглавие в афиша тази година, дори сравнен с игралния сегмент… А филми като Лиги за справедливост дори не трябва да се коментират… Когато ги гледам изпитвам онова странно чувство на срам, когато някой се излага пред много хора…

    1. Кога са твърдели, че всяко комиксово нещо е велико? Дори определят „Лигата“ като посредствен филм.

    2. Хората виждат каквото искат да видят 🙂

  3. Нова и различна анимация? Странно защо тогава сюжетът доста наподобява този на „The book of life“ – момче, което иска да стане музикант, въпреки че му е забранено, попада в отвъдния свят, където мъртвите имат свои къщи, семейства, всичко е пъстро и забавно.. Там той среща и вече загиналите си близки. Звучи познато а?

    1. Първият материал е журналистически провал защото не е фактологически верен (поглед в коментарите). Вторият е коректен (т.е. вложено е някакво старание при гугълването). Общото и при двата е, че мирише на лобиране :D, но как да е.

      Още от трейлърите се виждаше твърде много общо между двата филма, което просто да бъде заметено като „повърхностни“ прилики. Още по-тъжно е когато компания като Пиксар – която дълго време създаваше „различни“ неща, се превърна в кучката на Дисни – е замесена. Самият факт че продукция на Пиксар прилича (не само визуално и стилистически) на друга появила се няколко години преди това, говори сам по себе си :(!

      „The Book of Life“ е супер свеж и оригинален, и май мина значително под радара, и независимо колко общо имат двата филма си струва гледането!

    2. Гледах Коко. Колкото и прилики да имат двете анимации, всъщност са си доста различни. И „The book of life“, поне според мен, е по-добрата.

    3. Това е единствената прилика. В ,,The book of life“ момчето не може да стане музикант, защото има семейство матадори. Попада в отвъдния живот, защото го убиват и среща напълно различни свой роднини. После се опитва да избяга, за да спре нашествие от разбойници. А в този филм попада там, защото осквернява притежание на мъртвите и се опитва да избяга, защото на изгрев слънце ще умре.Още ли намирате нещо общо?

  4. То и Кубо е история, в която има празник на мъртвите+завръщане на мъртви и момче с ‘китара’… Ако историята за Кубо не беше сетната в Япония, а в Мексико, пак ли щеше да е рипоф на „The book of life“?

    Помня, че при Inside out също имаше коментари, че са рипофнали Herman’s head, но поне в този случай ставаше дума за много сходна концепция и за доста голяма разлика във времето на направа на двата филма.

    Аз първо трябва да изгледам и Коко, и Book of life, за да мога да преценя за себе си повърхностни ли са приликите между двата, или не. Но според мен не може с лека ръка да се пренебрегва колко време се работи върху една идея/филм в Пиксар. Така че дори приликите на ниво история/анимация между Коко и Книгата да са по-големи от това, което ми изглежда на пръв поглед, просто може да става дума за съвпадение.

    Иначе да, първият линк не ми се стори достатъчно убедителен, затова всъщност си редактирах коментара и добавих и втория. И както пише във втората статия – според мен също е ок и да има трети/четвърти/пети филм за празника на мъртвите в Мексико и момче, което иска да става музикант, стига погледите да са достатъчно различни.

    Хубавото е, че всичко това поне ще насочи повече внимание и върху The Book of life – което вероятно без наличието на Коко нямаше да стане и щеше хептен да потъне в забвение 🙂

    1. Ъм, ако генерализираме нещата много силно, и ако сме особено широко скроени тип човеци, вероятно може и да мине :D. С тази разлика, че Кубо се старае да бъде себе си в контекст на местоположение и действие. Отделно Лайка имат много специфични и отличителен стил, независимо от историята (където се дъни). Добър пример e за буквализма и повърхностните сравнения ако не друго 😛 (защото такъв с него няма). Аз лично имах доста по-високи очаквания към Кубо, за съжаление неоправдани.

      Не съм гледал „Inside Out“ и „Herman’s Head“ (поне не помня да съм), а последното на Пиксар което съм е „Brave“ :(. То след Up (до преди това очаквах с нетърпение всеки техен проект) какво толкова са изкарали, де. Минаха няколко години от покупката на Дисни, а междувременно остатъчният креативен процес от преди това изветря, и хоп – (корпоративно) продължение след (корпоративно) продължение… „Inside Out“ трябва да е едно от малкото изключения, може би ще дам шанс някой ден.

      Иначе мен не ме притеснява ако има прилики, или са крали, или каквото и да е, стига да има нещо вложено от тях си вътре, а не да изглежда като бездушна невдъхновена копи-паста.
      Препоръчвам „The Book of Life“!

    2. Кубо > The Book of Life, но и The Book of Life е файн.

    3. Мех, имаше страхотен потенция за нещо по-сериозно, но се оказа доста познато. Язък за трудът който е хвърлен (coming of age истории дал господ). Толкова добре реализиран сетинг имашe, a цапашe в клиширан води :(, не ми се говори. Може един филм да работи страхотно – by the book, но това не е всичко в киното.

  5. Привет, аз днес го гледах със синът ми който е на 10 и е с висока емоционална интелигентност. Силно е чувствителен и може да плаче. Е познайте кой плака,като трябва да кажа,че отдавна вече не съм толкова съпричастна към чуждите драми,а мойте съм си ги отработила- бях аз. За мен филмът беше докосваш, как не знам, но им се е получило!

  6. Харесвам филма. Мексиканските легенди са такива и затоаа намирате толкова прилики в Книгата на живота.