Щях да започна с емоционална тирада за разочарованието си от съвременното комерсиално кино, но си спомних, че този номер вече го ползвах за „Късметът на Логан“. То не е съвсем номер, защото наистина го вярвам, умората не си е отишла, даже се е задълбочила. И все пак е лесен начин да започнеш да пишеш за филм, който се откроява от останалите. Вместо да ви заливам с патетика за драматургичните качества на Мартин Макдона (просто гледайте страхотния „В Брюж” или малко по-разхвърляния „Седемте психопата”), преминавам директно към чудесния „Три билборда извън града“.

Сценарият е писан преди осем години за пет седмици, докато Макдона обикаля из малките градове на Америка, което придава голяма част от усещането на филма. Ебинг е измислено градче, което позволява някои волности, но като усещане мястото принадлежи някъде в Северна Каролина, обградено от високите дървета на боровите гори. Красиво и подредено, като градина, в която е забита гробищна лопата, Ебинг събира особняци с дезориентиран морален компас, които се опитват да съществуват съвместно.

След като месеци наред няма развитие в разследването на убийството на дъщеря ѝ, Милдред Хейс (Франсис Макдормънд) използва три билборда в началото на града, за да изпрати съобщение на Уилям Уилъби (Уди Харелсън), уважавания шеф на местната полиция, че нещата няма да продължават така. Когато се намесва и неговият заместник Диксън (Сам Рокуел) – незряло мамино синче със склонност към насилие, битката между Милдред и полицията на Ебинг допълнително се ожесточава.

Уилям Уилъби (Уди Харелсън) и Милдред Хейс (Франсис Макдормънд)
Уилям Уилъби (Уди Харелсън) и Милдред Хейс (Франсис Макдормънд)

Милдред (Франсис Макдормънд)
– It’s going to put an end to shit, you fucking retard. This is just the fucking start. Why don’t you put that on your “Good Morning, Missouri” fucking wakeup broadcast, bitch?

Милдред Хейс е като женска версия на уестърн герой, Джон Уейн типаж, тръгнал на поход срещу несправедливата и неефективна институция, наречена полиция. Като герой на работническата класа, който изобщо не осъзнава, че е такъв, тя е най-пънкарският образ във филма. Първоначално Макдона е искал да й обръснат съвсем главата, за да изглежда още по-сурова, но са щели съвсем да отблъснат публиката, която и без това може да се обърка в особената структура на филма, който не се съобразява напълно с традиционната дължина на трите действия.

Макдормънд заковава суровата чувствителност на героинята си. Ако Милдред беше само ожесточена и мачкаше всичко наред, щеше да бъде скучен герой. Ако беше изгубила единственото си дете, можеше да се отдаде на гняв и разруха, но ето че има и син. Милдред е неубедителна като родител, проявява съчувствие, когато Уилъби изкашля кръв и въпреки болката, открива начин да продължи в един толкова клатушкащ се свят, в който изобщо не можеш да си сигурен в каквото и да е, дори и в справедливото си отмъщение. И това е най-хубавото във филма на Макдона – несигурността след трагедията. Без значение колко се сгъстява мрака, не можеш да се оставиш да се добере до теб. Тогава му се смееш или се смееш с него.

Милдред Хейс (Франсис Макдормънд)
Милдред Хейс (Франсис Макдормънд)

Диксън (Сам Рокуел)
– So how’s it all going in the nigger- torturing business, Dixon?
– It’s ‘Persons of color’-torturing business, these days, if you want to know. And I didn’t torture nobody.

Обожавам Сам Рокуел. Може би един от най-подценените американски актьори. Има огромна храброст в работата му, която го запраща към интересни роли, които невинаги го представят по привлекателен начин. Тук е дебел, живее с майка си, влачи се зад Уилъби, повтаря казаното от него, чете комикси и като цяло е калпаво ченге, което просто отбива номера. Освен това е отявлен расист, но към края на филма не излиза точно така.

Част от художествения подвиг на Макдона е, че ни показва един различен път към грозното лице на човешката природа. Понякога то е просто зле прикрита рана. Така този филм остава без злодей. Той е някъде там, извън всичко и отвратителните му действия нямат никакво значение за изборите, които героите правят в сърцата си, за справянето с болката и за красивата промяна в тях. А Диксън е отвратителен и трогателен, досущ като човече от кал, направено преди малко.

Сам Рокуел
Диксън (Сам Рокуел)

Уилям Уилъби (Уди Харелсън)
– Dixon, I’m in the middle of my Goddamn Easter dinner
[to his children]
– Sorry, kids.

Бракът на Уилъби е може би най-добрият аналог за тона на самия филм. В него по елегантен начин са съчетани хубавата емоция, кретенията и трагедията. Така един епизод може да включва любов, хумор, цитат (уж от Оскар Уайлд) и смърт, която изглежда неочаквана, но неизбежна. Уилъби събира в себе си закалена и сурова доброта, която рядко се показва на екран. На пръв поглед той е копелето, което е виновно за всичко, но постепенно красивите нюанси започват да излизат наяве. Белият мъж с власт, образът, който в момента е толкова разклатен в Америка, не е сведен до кариактурен злодей. Бракът му, отговорността и личната трагедия изграждат от шерифа паметен образ.

Със сърце, цинизъм, надежда и хумор, семплата история на „Три билборда извън града“ слага пръст на пулса на Америка и улавя неспокойното сърце, тласкано между расизъм и безумни леви идеи, натопени в отровния сладък патос на политическата коректност. В този текст реших да обърна внимание предимно на героите, защото именно те ме впечатлиха най-много (не остана място и за чудесните Питър Динклидж, Лукас Хеджис и Джон Хоукс). Сурови хора, които не са изначално лоши, просто са покрити с прахоляк от страхове, несигурност и умора от всички глупости около тях. В такива случаи гневът не е никак излишен.

Питър Динлидж и Франсис Макдормънд
Питър Динлидж и Франсис Макдормънд

Три билборда извън града“ е филм за расизма, полицейското насилие и най-вече за безсилието пред трагедията, която нищо не може да поправи. Всички усилия, които хората хвърлят след нея, всички занимания – били те дори и окачване на билбордове, са опит за връзка с другите, подаване на ръка, вик за помощ. Може би в крайна сметка просто се нуждаеш от приятел, с когото да отпрашиш към залеза с пушка в багажника и заредено отмъщение, което дори не си сигурен дали ще изпълниш. И най-важното послание: Няма значение дали си джудже, дете, чернокож, жена или гей. Ако си тъпак, получаваш ритник в топките.

Similar Posts

Вашият отговор на ZoroRT Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

20 Comments

  1. Уникален филм, най-доброто, което гледах през тази година! Супер, че сте се сетили за ревюто преди наградите1

    1. гледах ви бе, ма що си спомням, че сложи майка на първо. може би съм бил шокиран, че изобщо го включваш.

    2. Шок е нехаресването на тоя филм.

    3. Ще има визуален анализ с историко-антропологически отенък.

  2. За кой епизод на подкаста става дума? Редили ли сте Top 10? Може ли линк?

    1. В първите десет минути на епизода ни, посветен на “Последните джедаи”, правим кратък recap на годината.

  3. За жалост повърхностен и доста патетичен коментар на иначе велик филм, който дори съдържа спойлери 🙂

  4. This movie has many pleasures, but I feel like I will take away 2 things the most …
    The letters Woody did and what happens with Rockwell’s character, both of which were utterly unexpected and fulfilling.

    …и филмът разказва не ‘най-вече’ за безсилието пред трагедията – а даже тъкмо баш за обратното, какво можем да направим докато привидно сме напълно безсилни ….Като това – да напишем едно или повече писма….

  5. Много хубав филм !Препоръчвам!Чудесни Франсиз Макдорманд, Уди Харелсън( по едно време ти става толкова мило за образите,които пресъздават), а и Сам Рокуел и Питър Динклидж.Много рядко подобен филм се промъкват до публиката покрай разни отмъстители, женки-чудо,спасителни екипи и прочее,което си е чисто безобразие.колко бързо киното се превърна във видеоклип от специални ефекти

  6. „…най-вече за безсилието пред трагедията, която нищо не може да поправи.“
    Според мен е по-точно да се каже „усещането за безсилие“, защото реално безсилие няма. Има изцеляваща борба, движена от разкъсващото страдание и вина. Любима сцена ми е отчаяния опит да се спасят билбордовете. Тя показва, че истинската борба не е с хората, а е с усещането за безсилие и е неспособността все още да се примириш със загубата си. Но тази борба минава през нараняване на другите. Замъгленото ти съзнание не ти позволява да се съобразиш с чуждото страдание, защото всичките ти психични сили са впрегнати в това да се справиш със собствените си демони, да спасиш себе си. И другите са ОК с това. Всъщност тази е любимата ми черта на общността Ебинг – зад грубостта и привидната липса на състрадание стои уважение към страданието ти и търпимост към произтичащите ти от него отвратителни действия. Най-противните неща, които си свършил, ти се прощават без изобщо да се правят на въпрос.

  7. Филма е за съкрушителната сила на гнева. Хората изначално са добри, почти всички герои в този филма в същината си са добри. Гнева е разрушителният демон, който по случайност убива момичето и последващите истории. Най-уравновесеният и добър човек просто си отива сам, като дава своите уроци на оставащите. Филма завършва с прозрението на двамата най-гневни във филма, че всъщност, сигурни ли са че искат да продължават?

    1. „Anger begets more anger“

      Много ми хареса! И краят също! Целият цитат:

      „Anger begets more anger, and forgiveness and love lead to more forgiveness and love.“

  8. Гледах на кино филма и … много ми допадна. Няма определен „добър герой“ във филма, всеки играе своя образ и то играе на огромно ниво. Уди Харелсън ако не по-добър, бе поне толкова добър, колкото Рокуел. Франсис Макдорманд бе номер 1, разбира се, със сигурност невероятно добре пресъздадена роля. Много от хората в киносалона очакваха някакво правораздаване от страна на главната героиня и останаха разочаровани, но идеята и изпълнението на идеята на филма са много повече от плоска женска версия на „Наказателят“. Единственото, което не ми допадна във филма, бе краят на историята, можеше за още 10 минути да се довърши по друг начин пресъздаденото. Но…така всеки за себе си има мнение за продължаването на кино разказа