Взираме се в лентово записващо устройство, докато за фон звучи тиха и спокойна мелодия, в която се откриват тайнствени, но и страховити оттенъци. Неизвестна ръка внимателно и отмерено започва да подготвя уреда за употреба, а кратки отблясъци примигват пред очите ни. Не след дълго мозъкът ни си дава сметка, че тези рязко и бързо изчезващи изображения са обезпокоителни фотографии на жертви на престъпление. Музиката се засилва едва забележимо, заедно с интензитета на притеснителните кадри. Виждаме същата ръка да прокарва лента между ролките и стряскащ фотос на две вързани мъртвешки ръце, виждаме как кабелът за звука се включва и внезапен кадър на също толкова мъртвешко ухо, виждаме микрофон, който се насочва срещу нас и безжизнено отворена уста на жена проблясва пред нас.

mindhunter-opening-credits-pictures

Това, ако се чудите, са началните кредити на сериала и добре отговарят на атмосферата и темпото, които той се старае да изгради. Финчър е известен със забележителните си и често нестандартни начални кредит сцени, а неговият „Боен клуб” и с разпръснатите из филма „скрити” кадри на Тайлър Дърдън. Така и тук – в иначе простовата и незначителна като идея концепция почеркът му силно се усеща от самото начало.

Инфодъмп

Mindhunter е криминален ТВ сериал, създаден от Джо Пенхал („Пътят”) и базиран на „Mind Hunter: Inside the FBI’s Elite Serial Crime Unit“ („Ловец на мозъци” на български) от Джон Дъглъс и Марк Олшейкър. Идеята за създаването му е била подхвърлена на Дейвид Финчър от прекрасната Чарлийз Терън (те са и двама от изпълнителните продуцентите).

Действието се развива в Америка от края на 70-те години, а първи епизод започва при ситуация със заложник и грамаден бял надпис на цял екран, съобщаващ местоположението на действието. Последното е типичен Финчър, а следващите кадри на среднощен, улично-осветен сетинг на фона на скорошно приръмял дъждец и полицейски сирени допълнително подсилват този факт.

edBjf59

Там се запознаваме и с едно от главните действащи лица – агентът и инструктор на ФБР Холдън Форд (Джонатан Гроф). Млад, наивен, с оскъден опит тук-там, но примерен и отговорен първокласник. Бързо ставаме свидетели колко празен и самотен (едва ли не невидим) е личният му живот с фокус върху работата. По-късно той има удоволствието да се срещне със своята романтична половинка – и друг главен герой – Деби (Хана Грос). Тя е студентка по Социология и обича да бъде различна (ужасно пасващо за времето) или най-малко да не отговаря на нормите, и набързо скрива шапката на Холдън с неочаквано агресивен подход и с интелект. Размяната на реплики между двамата е поразителна и определено се усеща „лек” оттенък, останал от колаборацията на Финчър с Арън Соркин по „Социална мрежа”. Не мога да не отбележа страхотната работа по композицията, осветлението и заснемането на няколко прекрасни сцени помежду им. В една от тях на фона на свиреща на живо гърмяща пънк-рок група, облети в пъстроцветната палитра на различни светлини, двамата се опитват да водят опознавателен – ала заглушен – диалог. Красота!

xODWfrN

Последната (за този епизод) водеща фигура, представена на вниманието ни, е Бил Тенч (Холт МакКолъни) – обигран, с дългогодишен стаж агент от Отдела за поведенчески изследвания. Той обикаля страната и презентира на различни полицейски участъци знанията на Бюрото, с образователна цел и обмен на информация. Двамата с Холдън откриват общ интерес и нещо помежду им „щраква”. Първата им съвместна задача не минава гладко. Осведомеността, подготовката и опитът, които една институция като ФБР би следвало да предложи на най-добрите мъже в Америка, се оказват безполезни. Изправени пред мистериозно и зверско престъпление, единственият категоричен отговор, до който те достигат, е тъжното и откровено – „Не можем да помогнем”. Това води до сериозен спор на път към дома – докато по радиото в колата свири кавър на „Crying” изпълнен от Don McLean. Великолепна сцена, в която двамата открито заявяват становището си с вербална размяна от удари (къде по-хаплива, къде не).

wv1b3Pc

Сериалът Финчър, Финчър, Финчър…

 Първи епизод на Mindhunter е сравнително тежък и пълен с имена, фактология и различни видове терминология и всъщност доста различен звяр от следващите (поне в този си аспект). Огромна част от тази ударна доза информация е възможно леко да отблъсне някои зрители, но тя е от първостепенно значение за полагане основите, на които ще се гради сериалът.

А какви са те ще попитате? Криминална психология, изграждане на криминални профили – как работи умът на престъпник, обвързан ли е той или повлиян от времето, в което живее, защо извършва злодеяния и какъв е мотивът (ако въобще има такъв), раждат ли се убийците или се превръщат в такива? И още тон и половина въпроси отгоре. Допускам, че това ще поляризира известно количество зрители – същевременно и плюс, и минус – но заинтригуваният ум неминуемо само ще спечели, ако продължи да гледа сериала.

David-Fincher

Финчър фино се старае да не прелее кацата с мед и внимателно опъва невидима зрителска линия, която да бъде обективна и да не залита в клишираните, ограничени крайности на правилно и неправилно. Той не е новак що се отнася до пресъздаването на психологически извратени продукции, а по-скоро корав ветеран с дългогодишен и многостранен опит върху умопобъркания и свиреп нагон от по-тъмните и мрачни кътчета на човешката природа. Заглавия като „Пришълецът 3”, „Седем”, „Боен клуб”, „Зодиак”, „Не казвай сбогом” говорят сами по себе си и са добра ориентировъчна призма, ако не сте запознати с името Финчър. Стане ли дума за сериали, той е работил по първите два епизода на „House of Cards” („Къща от карти”) и сега по „Mindhunter”.  Режисьор е на 4 от 10-те епизода, но присъствието и участието му във всеки един от тях е изключително осезаемо. Джо Пенхал споделя в интервю, че след като е предал сценария и Финчър е започнал работа, промени по него са започнали да се случват постоянно. Композиторът Джейсън Хил пък споделя колко отдаден е бил Финчър по работата с музиката и влиянието му в избора на песни. Той е всеизвестен перфекционист, обича да има поглед над всичко и да контролира каквото може. Ако не съм успял да ви убедя, може би това кратко монтажче (без спойлери) от епизод две в акомпанимент на „Fly Like An Eagle” на Steve Miller Band ще помогне:

Хората без маски

 Много от главните действащи лица в „Mindhunter” са базирани на реални личности, но с променени имена. По този начин е било възможно да се предадат известни литературни отклонения. Това в никакъв случай не влияе негативно, а тази разкрасителна мярка е използвана за подсилване на определен търсен ефект. И преди да погледнете нагоре с въздишка – „Пф, поредните Холивудски трикчета” – си спомнете пак кой стои зад проекта. В крайна сметка, не сме седнали да гледаме документална поредица.

Що се отнася до интервюирането и изграждането на образите на убийци, сериалът е изключително прецизен. Във втори епизод имаме съмнителното „удоволствие” да се срещнем с Едмънд Емил Кемпър III (Камерън Бритън) или просто Ед. Независимо от това дали се интересувате от серийни убийци или не, дали името му ви говори нещо или пък ви е непонятно, напълно вероятно е сблъсъкът с него да ви остави най-малкото озадачени. Като оставим настрана, че актьорът, който се въплъщава в него, напипва изцяло правилните ноти, тази реална личност е изключително прилежно представена спрямо действителността.

Поглеждайки назад, след като бях приключил със сериала, си мислех колко важни са тези първи „интервюта” и от какво значение са те в поставянето на още една важна опора в него. Една от най-афишираните новини около „Mindhunter” бе точно вниманието, което ще се обърне на този „тип хора”. Не мога дори да си представя как би се пропукало всичко или поне значителна част от развитието, ако те бяха провал. Така както Холдън и Бил за първи път се сблъскват с неразбираемото, за да дълбаят в непознатото в опит да го дешифрират – било то и частично – и с риск, който за времето си малцина биха подкрепили или допуснали (за да проправят пътека към съвременната криминалистика), така и зрителите, които са търпеливи и отзивчиви, ще бъдат възнаградени. С думите на киното, представете си двуметров, стокилограмов сериен убиец и некрофил, седящ срещу вас, който небрежно и с охота разказва деянията си, и решава да ви покаже какво означава изразът от „ухо до ухо” при употребата на нож, докато нежно прокарва показалец по шията ви. Грабва вниманието, нали? И всъщност разкрива изключително малко от характера на „Големия Ед”.

TvSupfG

Серийните убийци са черешката на тортата или ако предпочитате, изгнилата ябълка насред океана от трупове. Както всеки друг актьор в сериала са кастнати чудесно и също толкова добре изиграни.

Фокусът на сериала не е върху решаването на престъпления или немислимия акт, наречен убийство. Той е върху хората, поведението и взаимоотношенията между тях. Върху диалога, а не върху действието. Ако очаквате стандартно и познато, ще бъдете разочаровани. „Mindhunter” е повече дълъг филм, отколкото сериал. Не ме разбирайте погрешно, ще има престъпления и някои ще бъдат решени, но те няма да ви накарат да се почувствате интелигентен, защото сте изпреварили събитията 5 епизода преди това. Не очаквайте и добре устроена рамка, в която всеки епизод да се вмъква и следва старателно. Ще има убийства, но те няма да ви бъдат наврени в лицето. Всъщност може би ще забележите, а може би не, че всяко едно от тях ви е представено бегло и само чрез фотографии. Най-кървавата и брутална алегория, която ще видите на „живо”, се съдържа в първи епизод. Това не означава, че по-късно в предаването при някои от описателните елементи няма да ви прилошее, но това няма да се дължи на самоцелна гротеска, а добре изграден и представен психологически удар от страна на Финчър.

Освен търпеливите, сериалът възнаграждава зрителите, като не ги третира като (или тъпче с) фураж. Да вземем за пример кратките сцени със служителя по домашна сигурност, когото виждаме в началото на някои епизоди. Лесно е да се досетим, че не му е чиста работата и също така да го обвържем с даден случай в сериала. Тогава каква е функцията му? Защо е така представен? Без да навлизам в спойлери, ще дам една причина. Спомнете си началните кредити и записващото устройство, подготвяно за работа, спомнете си как те завършват с насочен към нас микрофон. Добре, ако сте изгледали „Mindhunter”, то вероятно сте запознати с малката схема, която Бил, Уенди и Холдън измислят за изграждане на профил. И ето ви един добър пример за сериал, който иска от вас, благодарение на наученото, да се опитате да съставите такъв.

azY5fRO

Малко за техническата страна

 Mindhunter” от чисто кинематографична точка е най-близък до „Зодиак”. Това важи до голяма степен и за други аспекти на презентацията, които не са само визуални. Самият Финчър обаче споделя, че си е „взел поука” от филма и се е постарал да не повтаря същите „грешки”. Слагам това в кавички, защото в зависимост от гледната точка на всеки, имал досег със „Зодиак”, това, което той счита за грешка, е съвсем различно за другиго. Лично аз не смятам, че той успява максимално да изстиска нужното, за да достигне висотата на други негови проекти. Страхотен филм, но определено не бих го наредил до любимите ми. „Mindhunter” може да се похвали със специално изработена за Финчър камера и с новака зад обектива (с много опит като гафър – техник по осветление) Ерик Месершмит (8 епизода). Съвместната им работа води до натурално заснети сцени, облети (основно) в естествена светлина, а движението на камерата е педантично и плавно, за да остави място на актьорите. Цялостното усещане, с което оставам, е по-скоро за кинопродукция, не за телевизионна.

CmNduLBWEAQ5htD

Музиката в сериала е препълнена с качествени и ужасно класни парчета, често съпътствани от готина и стилно поднесена сцена. Атмосферата от края на 70-те е напипана перфектно, а убеден съм, дори музикофилите ще открият тук-там нещо, което ще ги изненада. Списъче за тези, които проявят интерес.

Джейсън Хил – композиторът на сериала – е използвал интересни зловещи тонове, които действат повече като допълващо звено, отколкото като водещ мотив. Има известна динамика, която варира според ситуацията. От напрегнато и притеснително, до спокойно или отнесено, ала внимателно се старае да не открадне сцената. Миговете, в които мелодията се изкривява, когато лудостта почука на вратата, а напрежението те хване за врата, са едни от най-запомнящите се. В съзнанието ми се е загнездил един момент, в който се срещаме с рижав едър мъж, почти мечок. Хил е решил за негов отличителен музикален мотив да създаде нещо закачливо. Само дето нашият игрив мечо обича да убива жени. Контрастът е любопитен и съмнителен, но определено смел на плана, на който се развива действието, и безспорно описва характера на персонажа, удряйки по точните акорди.

Хората с маските

 Като стана дума за персонажи, те имат развитие и еволюция. Деби например открехва Холдън по не една или две теми, показва му други вратички или гледна точка, която му е убягнала. От едно почти неузряло и неуверено момче, той заприличва на мъж. Изключително интересно е да се наблюдават стадиите, през които преминава тяхната връзка, и влиянието, което им оказва работата на Холдън. Водеща негова черта е безграничното му любопитство. Едновременно слабост, но и най-силно оръжие. Решителността, с която той е готов да поема рискове, е сравнима с малката Алиса на Карол, защото е просто длъжен да провери колко надълбоко продължава заешката дупка. Сериалът не пропуска да направи намеци за странното му социално поведение и сравнение с изперкалите типове, които интервюира. Умението му да изпитва емпатия и дори известна доза симпатия често е поставяно като заблуждаваща въпросителна.

Бил от друга страна е сякаш загърбил настоящето и даже целенасочено бяга от него. Срещата с Холдън и ентусиазмът, който той притежава, заедно с непрестанните му идеи, помагат страстта му към професията да се възвърне. Открито ненавижда и му се гади от убийците и разговорите, които водят. В сравнение с Холдън, извратените истории го съкрушават дотолкова, че да влияят на работния им процес. Той също така има малък син, който не говори (не защото е ням), и Бил –  убеден съм най-малко на подсъзнателно ниво – не пропуска да забележи сходни отличителни черти при развитието на неговото момче и престъпниците.

Уенди Кар (Ана Торв) е професор по психология и позната на Бил. Тя влиза в уравнението малко по-късно и внася нужната доза женска гледна точка. Бил и Холдън имат добри идеи, но им липсва подход и методика. Модел, който да бъде унифициран и следван, категоризация, по която да се разглеждат видовете убийци. Уенди (очаквано) също има развитие. Тя се изправя пред важно професионално решение и смело решава да го приеме, въпреки известната сигурност на алтернативата. Когато усеща, че елитарността и буржоазията на комфорта и дори интимната близост на половинката пречат на нейните искрени желания, тя с един замах ги отхвърля и се отправя към неизвестното.

rjCsZDl

„Героите” на сериала са група от интелигентни хора, които могат да допуснат различни позиции, да се съгласяват с тях или пък не, но го правят човешки и често неусетно. Могат да приемат комплимент или критика, без да се изчервят, а когато са несъгласни или ядосани, да вземат това предвид във взаимоотношенията си. Динамиката между тях е интересна и наподобява научен процес между колеги.

Дреболии

 Ако трябва да отбележа известни слабости, бих започнал с Холдън. Може би времената са били такива, но моята представата за агент на закона леко се размиваше с това, което представляваше той в началото. Някак ми бе трудно да го възприема като 29-годишен федерален агент. Целият наивитет около него ми беше в конфликт с професионалната му страна. Определено е било търсен ефект, но така и не можах да се отърва от това неприятно усещане. Например не мога да си представя Бил преди 20 или 30 години дори бегло да се доближава до него.

Малък недостатък също така е (не)вниманието, което се отделя на другите главни герои. Холдън изяжда страшно много екранно време, докато те остават на заден план.  Едва ли би било пресилено, ако кажа, че той е основна водеща фигура. Определено нямаше да откажа още малко Бил и Уенди. Като стана дума за нея, тя има няколко сцени с „невидимо” котенце, които висят малко в нищото. Това, което намерих като обяснение за тях, бе, че котенцето е метафора за двамата ѝ колеги, която тя услужливо подхранва с важна информация. Придобива смисъл, като се вземе предвид, че това се случва, след като тя сменя местожителството си. Също така, по-късно при някои разногласия в работата с Бил и Холдън, тя е (или се чувства) „изоставена”, което рефлектира с котето. Знам, че не звучи много като Финчър, но…

Последното прътче в спиците, което ще отбележа, е известното преиграване на малка част от второстепенните актьори. Подозирам, че това също е било търсен ефект, но в някои от тези леко мелодраматични моменти се усещаше разлика в нивото на качество. В тази връзка някои от „изповедите”, в които силната интуиция на Холдън работи на свръх ниво, определено опъват границата за правдоподобност.

Хайде още едно, от мен да мине. Подозирам, че за мнозина сериалът ще бъде муден, бавен или скучен. Ами, те могат да вървят на майната си.

Netflix

netflix

Няколко думи за Netflix. Гледайки „Mindhunter” забелязах различната продължителност на десетте епизода. Тя варира измежду 34 до близо 60 минути и те не завършват със запазената и евтина марка, известна като cliffhanger. Това само по себе си нямаше как да не ми направи впечатление и говореше за свобода и неограничен креативен контрол. Netflix са нестандартни и смели в подхода и политиката си (особено) последните няколко години. Вместо да играят само на сигурно и да вървят по утъпкани пътеки и маркетингови бизнес стратегии, те смело се гмуркат в дълбокото и се целят в новото, свежото и оригиналното. Дори след очакваната загуба на имена като Disney и Fox сред стрийминг услугата им и всеизвестните им дългове в размер на 20+ милиарда, те продължават да бълват всевъзможни и различни дози кино изживяване. Това вероятно са малка част от нещата, с които Дейвид Финчър е бил спечелен на тяхна страна, защото отдадеността и усилията, които той е положил в проекта, са повече от очевидни. В резултат печелим и ние като зрители, и Netflix като спонсори, и режисьорът като креативен пътеводител. И това е толкова приятно обнадеждаващо във времена, в които по-важно е да покриеш тертипа и да зачеркнеш квадратчетата на финансовата и гарантирана сигурност. Но ето ти ги Netflix – самоуверени, прокарващи целеустремено своя пътека и печелещи с това младото и съвременно мислещо поколение. Палци горе от мен.

За финал

 Mindhunter е стилен и свеж, силно движен от диалог и сценарий, с точна доза психология. Дори да не проявявате интерес към серийните убийци, дайте шанс на сериала. Той предлага изключително качествена продукция, която ще задоволи всеки изискан вкус. Прецизната работа на Финчър, съпроводена с нетипичното му чувство за хумор, е голям виновник за това, а аз лично не бях изпитвал толкова интерес към него, поне от няколко години.

Микрофонът е насочен към вас, готови ли сте да се превърнете в специалист по криминални профили? Ако отговорът е „не знам”, значи не сте далеч от истината.

https://www.youtube.com/watch?v=l-pdOg2xMeM

Similar Posts

Вашият отговор на Jerome Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

27 Comments

  1. И на мен много ми хареса сезонът, но определено имах проблеми с втората му част. Когато спряха да обикалят по малките градчета , главното дуо някак си се разпадна и дори не мислех ,че се харесват вече. Много екранно започнаха да отделят на гаджето ,а тя според мен не се вписваше особено в цялата история. Иначе всичките сцени с разпити са майсторски. От Кемпър ми се гади по възможно най-положителния начин.

    1. Известното отчуждение, което се получава в екипа по-късно е разбираемо (различни позиции в работния процес, също не е нужно да харесваш някого за да работиш с него). Холдън в голяма степен може да бъде отличен за „виновник“ :). Деби, мисля е добре балансирана, лично не ми направи впечатление да е експлоатирана прекалено много, но е изключително важна за развитието на Холдън. Сцената когато късът е добър пример за това, колко много се е променил той.

  2. Финчър ми е любимият режисьор. Нпмам търпение да намеря време да гледам сериала 🙂

  3. Велик Финчър. За мен сериалът е нещо като синтез на цялата му кариера, а освен очевидните близости със „Зодиак“, в Бил и Холдън определено виждам и доста Съмърсет и Милс от Се7ем. С това оправдавам и фокуса върху Холдън – точно както Милс (Пит) беше арена на битката между светлата и тъмната страна, Съмърсет и Джон Доу, така и Холдън е най-ключовият персонаж в Mindhunter – през когото се решават конфликтите.Лично аз съм склонен да видя и препратки към „майката на всички добри ТВ сериали“ – Туин Пийкс. Първоначалната добрящина и наивитет на Холдън веднага ме подсетиха за един друг агент на ФБР, а при интервюто с Ричард Спек (с прословутата фраза за осемте узрели…) в образа на въпросния убиец и в характера на престъплението му според мен имаше доста от Боб. Това, което по мое мнение Mindhunter прави брилянтно, е да „очовечи“, да „приземи“ темата – от свръхестественото и свръхчовешкото (убийци-гении – Ханибал Лектър, Джон Доу) територията на злото е преместена в (да го наречем) обикновения човек. По отношение на началните кредити – и те ме сетиха към първия голям филм на Финчър – https://www.youtube.com/watch?v=FD7w2l88dl8

    1. Ох, абсолютно, в стилово отношение отварящата кредит сцена на „Седем“ има много общо с „Mindhunter“! Добро наблюдение. Седем съм гледал много отдавна и вероятно не повече от 2 пъти, защото имам проблем с него. Действа прекалено много на съзнанието ми :D. Ужасно много неща там влизат подсъзнателно и оставени на въображението. Страшна работа е!

      Ударих един гугъл и видях, че по буквичките е работил Кайл Купър. Име което ми е познато, и това приятно ме изненада, защото той е доста важна фигура в тази сфера. Предполагам, че отново е остатъчен ефект когато Финчър е работил с него. В тази връзка, сцената е била заснета от кинематографът на Зодиак, и „нарязана“ от монтажистът с, който Финчър е работил по-повече (почти всички) от филмите си. Те двамата нямат участие в Mindhunter :P. Това показва, че въпреки Финчероманията (ми), колаборацията си остава едно най-важните неща.

      Прав си за митологичните свойства които киното много (най-вече), често придава на убийците. Тук с няколко мънички изключение, те са повредени извратени „хора“ (от нормална гледна точка). Не съм съгласен за това с битката светла-тъмна страна, и защо намираш такава. Ако приемем Холдън за инструмент (на нещо), то той не решава конфликти а по-скоро търси отговори, воден от личен интерес. Сериалът се стреми да остане в сивата зона на реалният свят (ако ме разбираш какво имам в предвид). В разговорът със Спек, аз лично видях един (очевидно), побъркан и агресивен човек. Само че в сравнение със другите, някъде дълбоко в себе си и въпреки привидната същност на корав хулиган, той осъзнава какво е извършил (като нормален човек), и дори може би мъничко съжалява, или най-малкото не може да живее с тази истина (направил е опит за самоубийство).

    2. (с лек спойлер) За Холдън – не съм се изразил точно и ясно – имам предвид, че в центъра на образа му, най-общо, е острият конфликт между това да следваш социалните норми (светлата страна) и да се отдадеш на инстинктите си и съответно да нарушаваш правилата (тъмната страна) . В първия епизод виждаме наивен добряк, който стриктно следва нормите, първоначално скучноват персонаж, който обаче в течение на сезона добива все повече и повече дълбочина, все повече отключва тъмните аспекти от същността си, докато в последния епизод най-накрая прегръща психопата (в себе си, но и буквално). Тоест, според мен развитието на Холдън е развитието на историята (поне на централната: за все по-дълбокото навлизане на криминалистиката в тъмнините на престъпния ум и така осветлявайки ги донякъде, но и неминуемо усложнявайки се), или съвсем накратко – Холдън е историята.

      Иначе, напълно съм съгласен за „сивата зона на реалността“, мисля, че те разбирам. Както и благодаря за информацията за кредитите – не ми беше известна. Явно Финчър наистина попива и надгражда, а и ние с него. Но колкото и (безсмислено и празно 🙂 ) да философствам, е безспорно, че неговите филми се гледат до голяма степен и с подсъзнание – което не бих казал за повечето други съвременни режисьори, да не кажа за всички останали. За мен най-близък до Финчър, като режисьорски подход и влияние върху зрителя, е Хичкок.

    3. Имаш добри наблюдения, но все още не знам защо (продължаващ да) поддържащ толкова черно-бялото виждане. Нарушаване на общоприетите норми на поведение (статукво), не е като да нарушиш правила.

      Какво ще кажеш за различен поглед? Очевидно историята е за развитието или поне формирането на по-съвременно разбиране на криминалистиката. Това е бялото платно. Холдън е част от това бяло платно, но не като позиция на доброто, а като липса на опит, наивност, социално поведение ако искаш. Той определено е нашите „очи“ и водеща фигура. В процеса на развитие и промяна, това платно придобива различни очертания благодарение на четката наречена живот. Сериалът на няколко пъти говори как хората често обичат да улесняват нещата – включително ФБР – и да класифицират в черно или бяло. Холдън, Бил, Уенди, Деби са изключение в тези „правила“. Разбира се не можеш напълно да избягаш от тях (Бил например), и в известна степен трябва да се придържаш към някои. Холдън придобива различни – нека ги наречем – цветови нюанси, поради силното си любопитство. Но „тъмни“ (в смисълът в който ти ги поставяш) ли са те наистина? Това е друг аспект който се разглежда и къде седи границата (оставено на зрителите да решат)? В някои епизоди дори самият Холдън поставя под съмнение себе си.

      Той не прегръща психопата в себе си, а реалността, че не може напълно да разбере това, което изследва (дори след толкова усилия). Че всъщност всичките гнусотии с които се сблъсква му влияят и той просто ги е стаявал дълбоко в себе си, и че в този определен момент, в който една камара (глупости) злополуки му се стоварват наведнъж, има един единствен приятел към когото да се обърне и който го разбира. Поне аз така мисля :).

    4. Съгласен, според мен мненията ни са близки. Просто не успявам да се изразя достатъчно добре 🙂

    5. Аз доста време умувах отговор заради това :D. Иначе имаме известни вариации, което си е в реда на нещата.

  4. Не съм гледал още сериала, ама ревюто е супер. За Финчър се пише бая трудно, щото то едно нещо ли е там 🙂

  5. Много Добро Ревю!
    Адмирации и поздрав за Даниел – ще очакваме още текстове от него тук 🙂
    Относно поредицата – (може би) ще дойде време и за него …

    1. Мерси на всички за добрите думи. Добре че не видя(хте) нередактираната версия :P. Благодаря на човекът който се потрудил за да има вид (предполагам Дринов), и Узи за свръзката.

    2. Даниел, това ти ли си? Коментаторът с точката 😀 Следя кометарите ти, поздрави за ревюто! Дано останеш наоколо не само в коментари 🙂

  6. Чакаме втория сезон, щото просто няма как :}
    Иначе е много, много приятен. Стилово доближаващ се до другите работи на Финчър и все пак, предлагащ порядъчно количество новости. И то в такъв жанр, определено си струва гледането.

  7. Аз да си призная не искам втори сезон! Достатъчно размишления и провокации има в този за цял живот напред. Имам опасенията че 2-ят сезон ще има целенасочен ефект. Т.е задължително трябва да го има! А и се съмнявам Финчър да има време да се занимава с нов сезон, по скоро ще го прехвърли на някой нов арт хлапак да се оправя с него.

    1. Ще видим каква роля ще играе Финчър в него. Аз също мисля, че сезонът е достатъчно самостоятелен сам по себе си.

  8. Много добър сериал. Спечели ме от началото. 8 епизод със самостоятелното разследване на Холдън за директора на училището мисля че ме смаза най-много. Много тънък казус, виреещ в сивата зона. „Правилно“ разрешаване на проблема нямаше…
    С удоволствие бих изгледал отново сезона за повече детайли!
    Поздравления за ревюто на Даниел.

    Ето нещо интересно, изобилстващо във всички продукции на Финчър – vfx breakdown – https://www.youtube.com/watch?v=Di4Byf1EzRE

    1. Ще излъжа ако кажа, че не попаднах на това видео докато пишех текста. Може би трябваше да го включа, ще го приема като грешка от моя страна. Употребата на ефекти – както с много други неща – е внимателна и старателно минималистична. Целта отново е да имаме незабележима и допълваща притурка, отколкото нещо грандиозно, което да се навре в лицето ни. Хората запознати по-отблизо с „Зодиак“ вероятно помнят (мисля беше making of) материалите свързани със спец. ефектите. Там също има подобен подход, но и също така доста впечатляващи (почти) изцяло CGI изградени сцени, които много трудно можеш да различиш от реалността.

      Tickle for nickel (гъдел за петаче) ли беше :P. Определено особена ситуация, ама тц, не искаше да спира с гъделичкането. На мен Холдън (пак) ми е интересен там, защото самоувереността и егото все повече пробиват на преден план, благодарение на интуицията му. И все пак някак се старае, да поддържа някаква обективност поради съмнение и малко неувереност. Също важно за отбелязване е, че (мисля) за първи път (зло)употребява (в зависимост от гледна точка) със дадената му власт, и съответно се сблъсква с последиците от това.

    2. Така е, да. Злоупотреби, но той единствен от обкръжението си видя реална опасност и прояви безотказност за намеса, донякъде воден от интуиция/нюх в комбинация с его и самоувереност, които в крайна сметка се разбиха на пух и прах (визирам самия край). Наистина много комплексна проблематика.
      Относно действията му спрямо директора, дори и Деби реагира малко първосигнално спрямо това, което чу от жената (сцената с асансьора).

    3. Можеш (почти) да кажеше, че той се превърна от ловец в плячка 😛 (та-да-дъм).

      Мислех си дали не е търсен ефект на предаването, да се направи сравнение/съпоставка между Холдън и Директорът. И двамата са много добри професионалисти, и двамата имат съмнителни методи за постигане на – сам по себе си – добронамерен краен резултат, и двамата имат колеги които не са напълно съгласни с подходът им и т.н. Въпросът е какъв е мотивът отвъд привидното, личният, и има ли такъв въобще. Това би обяснило (на подсъзнателно ниво) и доста засиленият интерес на Холдън към случаят, освен само „да извърши добро“, „да докаже че е прав“.

      Деби вече беше започнала да си изгражда по-различна представа за половинката си. Този момент със съпругата на директорът само подсили опасенията й. От нейна гледна точка Холдън беше попрекалил, което пък се вписваше в ситуацията в която те се намираха, и беше още една сигнална крушка (наум).

    4. Категорични „правилни“ решения няма. Категорични признаци, които да определят дали даден човек е лош също. Къде едно лице, обичащо децата, преминава границата и започва да насилва? Дали всеки, който показва някакви наченки на отклонения, би преминал тази граница? Унищожаваме ли нечий живот или евентуално спасяваме такъв в бъдещето?

      Изключително много ми хареса сериалът. А явно ще има и още – аз, доволен!

  9. аз в момента го гледам с голям кеф. страхотно ревю, браво!

  10. В IMDB пишe, че Финчър ще режисира World War Z 2 … може да се получи нещо интересно.