Призрачна история / A Ghost Story

We are eternal, all this pain is an illusion
 

Познавам хора, които не понасят празни пространства – когато някое квадратче в стаята им се освободи, те веднага го запълват с нова вещ – дали ще е парфюмът, досега седял на етажерката в банята, или пък нова книга, няма значение. Бихме ли отишли някъде без нищо свое? Без да вземем нито картина, нито кола, нито предавания по наследство пръстен? Ако не сме се проектирали чрез предметите си, ние нямаме нито минало, нито бъдеще – нищо не сме натрупали, разменили и завещали. Аз притежавам, следователно съм смислен. Не казвам това с упрек към икономическия строй или човешката психология. Ние сме, каквито сме. Но към тези наши фетиши трябва да се подхожда с ободряващо недоверие, защото, както наскоро прочетох да казва Алехандро Ходоровски, когато звездите ни изгаснат, „нищо не ни принадлежи“. Вероятно дори собствените ни обувки биха ни напуснали, ако имаха способността.

Това е една от темите, които „A Ghost Story“  развива, без да бъде задължително водеща – болезнената ни обвързаност с материалния свят. Болезнена, защото наистина страдаме, когато се разделяме със свое „притежание“. Всяка раздяла е изтезание – тя насилствено ни изтръгва от света. „Щом изхвълям любимите си вече окъсани дънки, вероятно ще ми се наложи да се сбогувам и с приятелите си някой ден, а това ще направи живота ми тежък и студен.“ Това е човешкото състояние – ние сме легнали блажено в една люлка, а от скута ни изпадат едно по едно всичките ни ценности. В някаква неназовима бездна. „A Ghost Story“ акумулира експоненциално усещането за загуба, така както скоро никой филм не е правил. Поднася към зрителя тази емоция и в тихата си тъга, в скромния си диалог, в прекрасната си музика и притъпените си сънни цветове, се превръща в едно ескалиращо ридание, отприщено мощно към звездите. Където са всичките ни мъртви.

Филмът изкристализира от реална случка от живота на режисьора Дейвид Лоуъри – преместването им с жена му от един дом в друг. Щом напускат, той осъзнава, че ако си силно привързан към една къща, можеш да страдаш за нея интензивно и продължително. И точно тази болка визуализира във филма.

ghoststory

Героите на Руни Мара и Кейси Афлек са двама млади, които живеят заедно (и са в процес на изнасяне). Ако си го преживял с друг човек, не можеш да сбъркаш емоцията помежду им, тя е еднодумна: любов. Докосват се по начин, който вълнува и възбужда. Една от емблематичните за динамиката на филма дълги и протяжни сцени е именно те двамата в леглото. Но в един момент, съвсем от нищото, той катастрофира и тя остава сама. Той също остава сам – да броди из къщата като призрак, покрит с чаршафа от болницата. Символът е конкретен и ефектен, няма нищо нелепо в решението да бъде изобразен толкова „детински и анимационно“. Чаршаф, под него е мъртъв, никой не го вижда (освен един друг призрак с чаршаф, който броди из отсрещната къща). Кейси Афлек е най-живият мъртъв, когото съм виждала на екран. Движенията му са изразителни, човешки и трогващи. (Е, може би Даниел Радклиф го конкурира в „Swiss Army Man, но в един по-комедийно олекотен контекст).

Минават стотици години. Георинята на Руни си тръгва, но призракът има недовършена работа (както винаги в историите с призраци, но този път „недовършената работа“ работи) и затова остава. Къщата сменя различни наематели, а сцените, в които сме запознати с тях, определят фунцията им на просто „Другите“. Те не са герои, единственият герой е той, от него и за него е целият филм (и според мен по-удачен превод би бил „Историята на призрака“). Сред тези епизодични появи имаме една великолепна сцена с млади хора, събрали се за купон. Мъж (в ролята e Уил Олдъм) нарежда монолог за края на света и безсмислието на човешкия живот по начин, който извиква с усмивка образа на Ръст Коул от „Истински Детектив“. Всъщност абсолютно най-брилятното в сцената е самият й край, който е интелигентен и ефирен контрапункт на всичко изказано от Мъжа. Този миг казва на зрителя, че не гледа филм, който цели да ни отнеме вярата в живота и да ни потисне. Точно обратното. Този филм ни лекува от собствените ни страхове.

Из интернет четох коментари – ревюиращи сравняват филма със стила на Тарковски. За мен асоциацията е под въпрос, но все пак едно нещо си струва да се отбележи. Тарковски, когато го питат какъв е според него смисълът от изкуството, отговаря: „Да подготви човека за смъртта“. Думи, които наистина ме трогнаха.

screen-shot-2017-07-14-at-12-58-49-pm

Както вече писах, човек е в неизменно състояние на натрупване на притежания и последващото им изгубване. Не става дума само за материални неща. Ние губим постоянно и неусетно спомени, илюзии, възможности. Губим цели животи в рамките на този, който сме възприели за свой. Наредените перспективи стоят в нас като матрьошки, които никога не изваждаме. Последното и най-голямо, с което се разделяме, е собственият ни живот. Ако изкуството е арената, на която се задават провокиращите въпроси, ако то има целта да обогатява чувствтелността ни и да я прави прозрачна и непосредствена за нас, то тогава е логично да е и негова задачата да ни каже точно това, което най-малко искаме да чуем: „Да, ти ше умреш. И ти трябва да се научиш как да стигнеш дотам.“

A Ghost Story“ е разделен на две части – преди героинята на Руни Мара да напусне къщата и след като я напуска. Първата част ни подготвя за втората част – загубата на един човек е праг към загубата на целия свят. Първата част на филма е романтична и лична. Тя е за двама души. След това обаче филмът губи единия си персонаж, за да засили изолацията на другия. Започва одисейното и екзистенциално търсене на живот въпреки смъртта. След 47-мата минута на филма (приблизително точно в средата) Руни си тръгва и тогава Духът се осмелява да броди под открито небе. Самотата му е опустошителна, особено в сцените, в които е отново в къщата. Белият чаршаф върху него е топка към зрителя: ами ако си ти самият? Какви въпроси си задаваш ти, когато умреш?

Времето е въпрос, който напоследък се историзира отново и отново дори от големите продукции („Интерстелар“, „Първи контакт“). Любопитна техническа подробност относно продукцията на филма е, че за да бъде отграничен стилистично Духът, екипът на филма заснема всички сцени с него с 33 кадъра в секунда. Всички останали герои са заснети с 24. Така например се получават две темпорални повърхности, насложени една върху друга в един единствен кадър: в кадрите, в които Руни и Духът са заедно, тя е заснета с 24 кадъра, а той с 33. Технически и идейно те оперират в различни времеви пространства. Ефекетно, нали?

inside-ghost-story-movie-casey-affleck-7d3b27c2-49fc-4658-95a4-6da15ff563da

Едно допълнително обстоятелство прави престоя на героя на Кейси в лимбото специален. Той е музикант. Творците са особени в това, че държат да оставят следа много по-настоятелно от другите хора. Не че искам да кажа, че за тях е по-неподходящо да са мъртви, но определено изникват още въпроси. Защото: какъв творец си ако не си оставил следа? Чуйте песента, която Кейси пуска на Руни тук.

Въпреки че филмът е за Дух, за мен не цели нито научна-фантастичност, нито ужас. Това е драма. За някои по-лека, отколкото я представям с този текст, но със сигурност драма. Ако знаете какво е загуба (а кой не знае?), ще плачете. Когато видите прекрасната зелена трева и синьо-оранжевото небе над нея, и чаршафа, влачещ се като към олтар, ще плачете. Да не говорим как ще плачете, когато скрити под плат пръсти с отчайваща настоятелност лющят  мазилка, за да извадят оттам едно листче хартия.

A Ghost Story“ започва с цитат от роман на Вирджиния Улф. Цитатът гласи, че във всеки момент, в който се събудиш, някаква врата се затваря.

Какво има от другата страна? Кога се будим?

коментари
 
Отговорете »

 
  • 2017-10-25 at 16:52

    Прекрасност! В топ 3 на годината за мен. Цял месец чакахме за ревюто, е струваше си. Поздравления на Хриси!
    Нищо мъртво няма в съвременното кино. Този филм е сред многото доказателства.

    Отговор

  • 2017-10-25 at 17:01

    и на мен ми хареса доста. сцената с пая е мега!

    Отговор

  • UZUMAKI
    2017-10-25 at 17:21

    Извънредно добър филм.

    Отговор

  • radi
    2017-10-25 at 20:18

    Може да му хвърля по-натам едно око

    Отговор

  • ratm18
    2017-10-27 at 02:59

    Поредният режисьор, който се опитва да се прави на интересен. Следващата стъпка е някой да направи филм в който да наблюдаваме пет часа един син квадрат. Най-лошото е, че и тогава някой ще се намери да го похвали.

    Отговор

    • Sir Stevancho
      2017-10-29 at 01:23

      В такива моменти все се сещам за Пикасо и как все ще се намери някой, който да каже „Абе триъгълни очи и глави мога да рисувам и аз, ебем ти и изкуството“.

      Във всяко изкуство има константи и те не се влияят от глупостта на времето, в което живеем. Тия неща нямаха нужда от разяснения преди не толкова много години, ебати.


    • ratm18
      2017-10-30 at 15:52

      За съжаление си прав за изкуството. Колкото и да е зле като качество не може да го нахулиш, защото на 8 милиарда все ще се намери някой дето го е харесал и ще каже – Вие не разбирате от изкуство.


    • Sir Stevancho
      2017-10-30 at 23:25

      Заради това изкуството е явление – защото не на всеки му е дадено да чете и харесва Достоевски и да знае, че Тома Марков е пълен кенеф или да разбира защо Принс, Крис Корнел или Фреди са безсмъртни великани, а Дичо и БТР са фейспалм. Хубаво е, че се намират хора, които да кажат „Вие не разбирате от изкуство“, щото е така. Това, което харесва на 7 млрд. и не се харесва на останалите – не е уникално и не отбирам къде ти е драмата. Не чаткам какво не разбираш или за какво спориш. На 10 човека 9 се кефят да си напълнят устата с мазен бургер, да затворят хубавите ресторанти и да оставят само лайната ли? Някой щял да ти каже нещо си… Ми да – факт. Не може човек да разбира и от домашна лютеница и от суши, затва баба ми не беше Шеф Баба и не я даваха по тв, а правеше юфка и картофеня яхния в Сливница. Deal with it.


  • 2017-10-30 at 10:49

    Прекрасно ревю на очарователен филм. Очаквах да прочета два реда и за форматът в който е сниман.

    Отговор

Коментирайте