Увод
(В който авторът си излива недоволството за състоянието на съвременното кино и в който общо взето не става въпрос за настоящия филм. Пропуснете, ако сте редактор.)

Какво се случва тази година, нямам представа, но за първи път мнението ми за комерсиални филми толкова силно се различава от това на критиците. Разбира се, мозъкът ми го оправдава с конспирации, подкупи, лош вкус и какво ли още не, но в крайна сметка това е като да удряш вятъра с пръчка и да си представяш, че си рицар с блестяща броня. Не харесах изобщо новия „То“ (положително ревю можете да прочетете тук), нито „Жената чудо“, а „Baby Driver“, въпреки техническите си съвършенства, ме остави по-скоро безразличен. Хубаво, че беше „Дюнкерк“ да напомни как се прави наистина голямо кино, но и той сякаш избледня твърде бързо.

Използвам тази трибуна, за да споделя мъката си. Чувствам се стар. Притеснявам се, че комерсиалното кино умира, лесно раздразнителен съм и се карам с всички. Може би Уил Селф ми е повлиял с тази си лекция относно смъртта на медиума. Може би съм станал сноб-апокалиптик, приел неотложното западане на гутенберговите умове. А може би големите филми в по-голямата си част просто не струват. Убеден съм, че в бъдеще историите ще се разказват по нов начин, било чрез VR или друга технология, но през последните месеци чувствах силна незадоволеност от състоянието на класическото преживяване в киносалона, както ни се предлага в момента.

Истинските добрите продукции, например „Рик и Морти“, който макар и в телевизионния формат, според мен бие всичко по качество на сценарий, носят в повечето случаи досадния дух на постмодернизма, в който всичко е цинично и води до никъде. Не харесвам сантименталности, но кой би искал да живее в толкова мрачен свят

Та всичкото това мрънкане, за да стигна до състоянието, в което ме завари „Късметът на Логан“. Имах нужда някой да ми върне надеждата в киното с интелигентно скроен филм, който обръща жанрови клишета, но не изпада в сатирична истерия, а поддържа стабилно емоционално ядро и прави адекватен социален коментар. И за да се случи това, трябваше един 54-годишен мъж да задраска доброволния си отказ да режисира филми. Благодаря ти, Стивън Содърбърг и добре дошъл обратно!

Когато през последните дни хората ме питаха за какво пиша, им казвах, че е ревю за филм с обир, което веднага губеше интереса им. Сякаш няма нищо по-стандартно и експлоатирано от това банда престъпници да оберат банка. Тогава пояснявах, че става въпрос за рали състезание, допълвах, че Адам Драйвър играе герой с една ръка, а Даниел Крейг с изрусена коса и почти гейски глас, трябва до два часа да се върне в затвора. Имам вниманието ви сега, нали?

logan-lucky-1200-1200-675-675-crop-000000

Синопсис
(За тези, които не са гледали филма и просто се чудят какво да правят в работно време)

Късметът на Логан“ разказва за семейство работяги от хълмовете на Западна Вирджиния, известни с лошия си късмет близо 90 години. Но двамата, нямащи какво да губят братя миньорът Джими (Чанинг Тейтъм) и едноръкия барман Клайд Логан (Адам Драйвър) решават да сложат край на това „проклятие” и да обърнат късмета си, като измислят схема за обир на 14 млн. долара, която смятат да осъществят по време на легендарното NASCAR състезание Coca-Cola 600 на пистата Charlotte Motor.

Планът е да използват сложната система от хидравлични тръби под пистата, докато състезанието служи за прикритие. За целта им е необходима помощта на Джо Банг – затворник, експерт по експлозиви и двамата му братя реднеци, както и на красивата Мели (Райли Кийоу). Всичко върви по вода, докато по петите им не тръгва педантична агентка от ФБР (Хилъри Суонк).

LL_00055 Adam Driver stars as Clyde Logan and Channing Tatum as Jimmy Logan in Steven Soderbergh's LOGAN LUCKY, a Fingerprint Releasing and Bleecker Street release. Credit: Claudette Barius / Fingerprint Releasing | Bleecker Street

За какво е тоя филм, ако не за (о)бира

(Да не се чете от хора, които не са гледали филма. Всъщност те най-добре да прескочат накрая.)

Има една не особено деликатна смешка към средата на филма, когато героят на Тейтъм навестява бившата си съпруга (Кейти Холмс) и новия й партньор, който ще води синовете си на „Яростни и бързи или нещо такова“. Тук е единственият по-груб удар под кръста, в който Содърбърг си позволява да каже в прав текст, че тези филми не се гледат от атомни физици. Затова и под капака на самия „Късметът на Логан“ работи друг двигател (хе-хе, разбира се, че ще сложа поне една автомобилна метафора).

Късметът на Логан“ е обирджийски филм, в чийто център са героите и обществото около тях. Филмът е безупречен в начина, по който представя логистиката на грабежа, но в допълнение предлага и нещо за тези, които не се интересуват от мъжки работи като багери, тръби, експлозиви и изкуствени ръце. Предлага това, което „Baby Driver“ не успя – искрен сантимент, пълнокръвни герои и неподправена емоция.

Фразата „They’re going to know what we want them to know“ може и да е отправена към няколко герои, но всъщност важи и за зрителите, които подобно като във филм на Хичкок си мислят, че през цялото време имат ясен поглед над нещата, докато не дойде добре изтъкания twist. Третото действие напомня на това в „Бандата на Оушън“, само че този път освен, че обяснява обира, Содърбърг вкарва и социален коментар. На финала става ясно, че професионалистката от ФБР не може да си свърши работата, защото всеки прикрива некомпетентността си или някого другиго. Виждаме на практика чудесно разгънат феноменът на беззаконието, прието от обществото като най-добро разрешение на кризата. Много приятно, много българско!

logan-lucky-review-ew

По дума-две за звездитЪе

Всичко това са празни приказки, разбира се, защото всички знаем, че дългогодишната работа на сценаристката Ребека Блънт (алтер его на самия Содърбърг!) и закаленият с продуктивна кариера опит на (режисьора) Стивън Содърбърг са нищо в сравнение с най-важната част от всеки филм. Актьорите, разбира сне. Това прозвуча иронично, но всъщност актьорският състав тук е наистина безупречно подбран… да отблъсне по-голямата част от населението. Половиата мъже на света ненавиждат Чанинг Тейтъм, а другата половина се заливат от смях заради ушите на Адам Драйвър. Всичко това в обирджийски филм + рали състезание. На мен ли ми се струва, или Стивън Содърбърг замесва гозба с несъвместими продукти. Ефектът обаче е очарователен!

Драйвър и Тейтъм сработват чудесно, като хуморът между двамата е с перфектен тайминг и изпълнение, без да става глупашки. С леки паузи и интонационни заигравки двамата успяват да изградят нюансирани образи, които са непохватни, но не и глупави, пълни със сърце и добра мотивация. Към тях прибавяме истинската звезда на филма Даниел Крейг, който прави може би най-добрата роля в кариерата си. Ако имаше още малко екранно време, образът на Джо Банг можеше да го отведе и до Златен глобус.

59678c773617c96911286d3a_02_ProCon_BonusScene

Социален коментар
(Или какво ще видят тези, които живеят в Америка)

Колко освежаващо е да видиш филм, който дава ясна представа за положението в Америка в момента, без да изпада в евтини анти-Тръмп шеги, до каквито прибягва потъналата в лява идеология холувидска машина. За първи път тази година имам усещането, че разбирам как живеят хората там, в средните щати. Смесица от невероятно богати комплексари, фризьорки и рали състезатели. Хора от кол и въже, всеки от които търси отговор за новото време.

А новото време е бърз компютър, чийто изчисления нямат догонване. Много ми хареса как Содърбърг показва сливането на технологиите с ежедневието на хората. Особено на децата. Дъщерята на Джими е постигнала баланс между виртуалното и физическото, така че може успешно да участва в училищен конкурс, където да спечели първа награда със стара кънтри песен и същевременно по-късно да се запали по готварство и да научи сума ти нови думи като „ротор“. По един заобиколен начин диалогът с баща й се подобрява от това, че той й дава свободата да преследва нещата, които обича. Двамата намират общ език чрез противно на логиката движение. Такива сцени правят „Късметът на Логан“ и филм за родителството.

Отделно от всичко това е засегната и темата с ветераните. По толкова деликатен начин, че почти не се усеща. Клайд е загубил ръката си в Ирак, докато е пътувал към летището, за да се върне у дома (отново този проклет семеен „късмет“). Тази иронична вметка не омаловажава загубата му, но придава естествен хумор, който да убие патетиката, която неизменно се появява във всички филми, които засягат темата. Това е животът след война. Махаш изкуствената си ръка и наливаш питие на тъпанари в бара.

logan5

Секс, лъжи и добри филми!

От целия този блясък и голямото богатство на теми, за малко да забравя да уточня, че Содърбърг е звездата тук. Това е неговото завръщане зад волана (спирам с автомобилните препратки). В самия филм има мета коментар на този паралел. В кратък монтаж с комедиен тон става въпрос за най-добрия състезател, който дълго време не е бил във форма. Всички се питат, ще успее ли той отново да спечели титлата. Проблемът, разбира се, както се случва вече на всеки режисьор, е, че трябва да пие от реклмания продукт, което в последствие му прецаква „софтуера“. Толкова очевидна и същевременно елегантна вметка, която може да осмисли целия филм.

Всъщност Содърбърг винаги ме е впечатлявал именно с това внимание към детайла, което донякъде ми напомня на обсесията на Дейвид Финчър и дори на литературния подход на Чък Паланюк, който в някои от романите си нагледно описва с какъв разтвор се чисти кръв и как може да се получи по химичен начин. Този ноу-хау идва от многото четене на разнообразни книги и постоянното поемане на информация, което Содърбърг непрестанно практикува. Вече споделихме с вас годишния му отчет, от който ни хвана срам.

Това не са подробности. Ралито във филма изглежда естествено като в спортен репортаж, обирът, бомбата, машината, тръбите за пари, всяко едно нещо стои правдоподобно на мястото си, целият свят наоколо изглежда такъв, в какъвто живеят истински хора, а не оправдания за образи. Дори изкуствената ръка е в два варианта (и това има значение!). Добавям и пижаместите униформи на затворниците, препратките към „Игра на тронове“, които допълнително добавят цвят и плътност. Содърбърг не се е затворил в пещера. Филмът му е пълен с живот, динамика и кристално чисти образи. А споменах ли, че монтажът и операторската работа също са негово дело, под имената Питър Андрюс и Мери Ан Бернард. Пълен изрод!

fc40e9fe684d8f45dda0836352d56074efbede71

Как да продадеш нещо, което никой не вярва, че ще сработи.

Искате ли да чуете нещо наистина нелепо, смехотворно и почти обидно. Представете си режисьор, който има контрол над разпространението на филма си. Звучи като утопия, почти като хората, които искат да живеят сами в гората, където да си отглеждат зеленчуци и да развъждат катерици. Само че Содърбърг има идея. Осигурява няколко големи имена (Тейтъм, Крейг и Драйвър) да работят срещу процент от печалбата и продава правата за отвъд Океана. Разпространението за филм като „Късметът на Логан“ в Америка обаче би коствало на едно голямо студио около 40 милиона долара, като за тази услуга студиото налага такса от 15% върху продадените билети.

Разбирам защо са противят на нови идеи. С толкова много заложени пари е трудно да седиш с тях в една стая и да им кажеш:  хайде да скочим от скалата и докато падаме, да пробваме нов подход.

Въпреки че споделя притесненията им, Содърбърг действа смело. Събират 20 милиона за реклама като продава част от правата. Amazon купуват тези за стрийминга. След това си уговаря сделка с Bleecker Street Media, които поемат кампанията, при условия, че той одобрява всичко. Например никакви пробни проучвания с фокус групи за трейлърите, той избира какво да показват и в какво количество да се появяват кадрите в интернет. Bleecker Street пък получават част от печалбата от билети. След като почти всичко е платено предварително, успехът от боксофиса няма нужда да е голям, за да бъде филмът на печалба.

Заключение

Да заключим този безкраен текст и да хвърлим ключа в някой вир.

Ходоровски определя американското кино като перверзно, може би защото не е гледал Содърбърг. Тук няма експлоатация на първични инстинкти. Няма кадри, които да предизвикват сексуална възбуда, нито кърваво насилие. Филмът в никакъв случай не е и детски, вял или бездушен. Това, струва ми се, е най-трудният за постигане баланс. Изисква огромно майсторство, а резултатът е с причудлива лекота, която може да бъде объркана за лековатост. На места ми напомни за чудесния „Любезните пичове”. Нека се върна на първоначалното ми оплакване и напиша баналната реплика „вече не ги правят такива“, защото е истина.

Филм със среден бюджет, с няколко познати лица и обещаващи млади актьори, с добра история и социален коментар + експеримент в маркетингово отношение. Къде са останалите продуценти и режисьори? Защо не следват този пример, защо не видят как се прави филм, в който няма претенцията за нещо повече от това, което е осмислено, защото е достатъчно да напълни два часа и дори да премине отвъд тях.

Стивън Содърбърг е част от бъдещето. Когато през 1989 г. направи революция във възприемането на независимото кино със „Секс, лъжи и видео“, той проправи път за едно ново поколение творци, които имат място по фестивали и комерсиални кина. Това поколение сега е ясно изявено в лицето на компанията A24, творци като Джош и Бени Сафди, Лин Рамзи и филми като „Купонджийки“ и „Американски мед“. Нека да прибавим към тях и Николас Виндинг Рефн, просто защото и той е достатъчно луд. Макар и ужасно различни в някои отношения, това са хората, които създават филмите, с които ще бъде запомнено това поколение и „Късметът на Логан“, макар и предимно развлекателен, заслужава място сред тях.

8/10

Logan-Lucky-Film

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

3 Comments

  1. Марто, това усещане хваща за врата всеки човек, който има акъл. Киното, книгите, музиката – са просто отделните канали, които за нас в годините се превръщат в анали. Това да се чувстваш стар, да се замисляш дали па в няква степен другите чисто и просто не са по-широкоскроени, а не пълни дебили – това са ми до болка познати чувства. Аз съм на 31, а се чувствам стар от 20-годишен. Минах през сякви етапи – да си мисля, че явно съм претенциозен кретен; да мисля, че – не, прав съм си дееба, няма качество в нищо и никъде вече, „я одим право, ама друмо криви“; да се опитвам да намирам златната среда и да си казвам „абе мнения всякакви“ и прочие. Няма как да се зачеркне факта, че всичко се променя доста силно и наистина масовката (която диктува всичко, пазарната икономика се е впила в най-съкровеното у всеки у нас и вече възпитава вкус, не просто ни диктува да си купим айфон и тоалетна хартия за 10 кинта) – е тъповата. Тъпи физономии на млади момичета и момчета, тъпи физономии на родителите им, които преди 15 години бяха тъпите ми съученици. Критериите падат и сред по принцип търсещите качество хора – нали все пак някъде трябва да намери човек за какво да се хване, щото Буковски е як за четене ама не всеки иска да живее с Хенри Чинаски. Така че – свиркай си. Киното е много силна и претенциозна картинка – там разликата се усеща много грубо, щото преди 2005 почти нямахме слабо кино-изживяване. Това, което се пускаше и търсеше – беше приятно за окото и за мозъка. Гледаш непретенциозен и компроментиран като качества филм като Троя, ма ти става кефче, щото е слаб, ама не баш. Сега някой като ми каже как е ходил да гледа някакво лайно и му харесало – ми иде да го нападна с целия Рохан и да го залея с олово. Ма всичко стига за една въздишка и едно „Абе… това са ебати лайната тия филми…все тая.“ Помня като дете какво пускаха по MTV и как у нас само на тоя канал седеше Тв-то заради брат ми, ама и това отмина. Има и качествена музика, и качествени филми, и качествени книги, и всичко. Просто трябва да се примирим, че качеството не е модерно и заради това трябва да си се ровим и клошарстваме. Пък току виж – децата ни се дразнят след години, че вече никой не прави тъпотийки, а има твърде много добро кино – знае ли човек. 😀

  2. Ще чета, след като гледам филма. 🙂 Тия дни мисля да скокна до киното.