Емоджи: Филмът / The Emoji Movie

Вероятно сте попаднали на този текст, защото откакто мина щатската премиера на „Емоджи: Филмът” сте прочели няколко негативни отзива и в момента флиртувате с идеята да си причините тази масово оплюта, умопомрачителна анимация. Държа още в първия параграф да ви информирам, че с оглед запазване на всичкия си, не бива да го правите.

Но моля ви, в реда на нещата е да сте любопитни. Ако сте доловили и частица от отзвука, който филмът получи, сигурно ви се иска да проверите от първо лице какво толкова мрънкат всички и дали са прави (прави са, повярвайте!). Ако въпреки тези предупреждения все пак решите да натиснете спусъка, чувствайте се предупредени.

Три големи продуцентски студия са се борели, за да осъществят този проект. И как иначе, предвид, че в същността си той представлява 86-минутна реклама, струваща 50 милиона долара, която плащате, за да гледате. Но поради никому неизвестна причина, на моменти „Емоджи: Филмът” работи под делюзията, че е „Lego: Филмът“ или дори „Отвътре навън“, докато истината е, че в плитките води на хумора си той е по-близък до „Минионите“, но дори жълтата напаст изглежда и звучи като великото импровизирано остроумие на Граучо Маркс пред това. Това е една от онези целулозни катастрофи, които не на шега ни карат да загубим вяра в холивудската студийна система.

Едва ли ще са нужни повече от първите 10 минути на „Емоджи: Филмът”, за да се уверите, че неговият сюжет е съчинен от очевиден социопат, опитващ се да ви убеди в способността си да бъде нормално функциониращо човешко същество. С реплики като: „Играй го готин и ѝ изпрати емотиконка“ или „Ох, мразя да бутам по-възрастните“, излизащи от отблъскващо анимираните усти на главните герои, които, от своя страна, са съшити от вътрешен конфликт, достоен за малолетен рапър от столичния квартал Надежда. Никой и нищо в този продукт не дава израз на емоциите и думите си по убедителен начин, независимо от развоя на събитията. Героинята на Ана Фарис, Джейлбрейк, разкрива пред Джийн (Ти Джей Милър), че търсенията ѝ винаги са били ориентирани към първенците. Неговият клет опит за проницателен отговор излиза под формата на половинчата реплика, от която избледняващият релеф по сивото ви вещество мигом се стопява. Джейлбрейк обаче е съгласна с него. Уловката е, че двамата провеждат разговора веднага след смъртта на Хайфайв (Джеймс Горден) и въпросното умиране е третирано със съвсем умерено безпокойство.

Както става ясно, в структурата на тази анимирана абоминация не присъстват правила. Докато Хайфайв е в кошчето за боклук, където му е мястото, чете мейл, който никога не бива изпратен и следователно Джейлбрейк не би могла да го види. В мига, в който Хайфайв повдига въпроса обаче, героинята на Ана Фарис моментално открива въпросното съобщение и го прочита. А само кратка сцена по-късно, един самосиндикален емотикон изтегля целия код за Облака. В кулминацията на филма всички умират, само за да бъдат съживени обратно, защото човекът Алекс (Джейк Остин) изключва телефона си от нещо, наречено „Phone Delete Machine” и защото, както всички знаем, точно това е начинът, по който технологиите функционират през XXI век.

Но какво да правя, питате вие, ако просто нямам друга възможност? Какво, ако децата искат да го видят и просто не приемат „не“ за отговор. В такъв случай, докато запазвате билетите, се уверете, че преди това сте се обадили в полицията, защото присъдата несъмнено ще е по-лека, ако се признаете за виновни, вместо да чакате милата студентка на касата в киното да повика охраната на мола, виждайки, че се готвите да извършите престъпление срещу собствените си, невръстни деца.

Не чувствам съблазън да добавя поне един емотикон като завършек на този текст, въпреки единствената поука от филма, а именно, че думите не са нужни нукому. Напротив, препоръчвам, вместо да прахосате парите си за билет, да инвестирате в речник на българския език и да научите възможно повече от тях, за да преоткриете удоволствието от човешката комуникация, благодарение на която се е родила цивилизацията, а не да спомогнете за нейната разруха като предизвикате геноцид на мозъчните си клетки. За щастие, никакъв емотикон не може коректно да изрази мрака, съхраняван в ненаситното, алчно сърце на това зло и несъмнено всяка минута от него ще породи у вас желание да измиете ръцете си и да изгорите дрехите си.