Катастрофа – Дж. Г. Балард

I wrote a book where there'd be nowhere to hide for the reader
от на 2017-07-14
 

В „Операция кино“ продължаваме с традицията да ви представяме книги, свързани по един или друг начин със света на киното. Както писахме и в предишния текст по темата, вярваме, че книгите са опорна точка, без която не може да се говори адекватно за филми, камо ли да се правят такива. Още повече, че едни от любимите ни истории, които сме гледали на голям екран, са именно адаптации по романи.

Благодарим на издателство „Колибри“, които са най-честите благодетели в тази толкова тясна ниша у нас. Последно ви препоръчахме „Киносценарият“  на Сид Фийлд – изключително полезна книга, ако имате амбиции да разказвате истории чрез образи. Много ни хареса и „Разговори със Скорсезе“ на Ричард Шикъл, която пък беше близък поглед към един от любимите ни режисьори. Препоръчваме ви и текста на преводача Слави Ганев за влиянието на готическия роман „Монахът“.

Днес сме ви подготвили нещо далеч по-провокативно. Всъщност това е първото ни ревю за художествена книга , което поместваме в сайта. Става въпрос за романа „Катастрофа“ на Дж. Г. Балард, който вдъхновява Дейвид Кроненбърг да заснеме едноименния си култов филм през 1996 г. Книгата излиза тези дни на български с чудесния превод на Деян Кючуков, а ние не издържахме и я прочетохме на един дъх. Ако сте запознати с филма, ще знаете какво ви очаква. На останалите препоръчваме да си закопчаят панталоните и да затегнат коланите.

Бъдещето е в колите!

It’s going to be a bumpy ride!

В „Катастрофа“ главният герой носи името на своя автор. Джеймс Балард, отегчен от секса с красивата си съпруга Катрин продуцент, който преживява сблъсък с друг автомобил. В катастрофата умира шофьора на отсрещната кола, но жена му Хелън Ремингтън оцелява. След като излиза от болницата Балард развива странно еротично влечение към Хелън, с която се засичат в моргата за автомобили. Наоколо се върти и Робърт Вон, „кошмарният ангел на магистралите“, който експериментира със сексуалността на оцелелите. Нещата излизат извън контрол, докато Балард се отдава на неконтролируемите си фантазии.

Катастрофа“ е трудна, студена и отблъскваща книга, от четенето й се образува почти физическа реакция на отвращение. Или пък на възбуда? Всеки решава сам за себе си. Балард абдикира напълно от ролята на морализатор, на писател, който манипулира или подсказва къде е опорната точка за четящия. В самия предговор авторът дава ключа към подхода си:

Самият аз чувствам, че ролята на писателя, неговата власт и правомощия радикално са се изменили. Струва ми се, че в известен смисъл писателят вече не знае нищо. Той няма морална опора. Може да предложи на читателя единствено съдържанието на собствената си глава, набор от опции и въображаеми алтернативи. Ролята му е като тази на учен, независимо дали на сафари, или в лаборатория, изправен пред неизвестен терен или предмет. Единственото, което може да стори, е да развие различни хипотези и да ги тества срещу фактите.

Книгата се гордее с много отлични корици на различните си издания.

Книгата се гордее с много отлични корици на различните си издания.

Ако ви намирисва на постмодернизъм, не сте никак далече. Дж. Г. Балард е едно от водещите имена в британския постмодернизъм, най-вече заради употребата му във фантастиката и антиутопията. Другият му известен роман „Небостъргач“, който излиза две години след „Катастрофа“ също беше преведен на български едва наскоро. В него началната сцена е на доктор, който изяжда кучето си, докато разсъждава за събитията, довели го до това положение.

Характерни белези на постмодерния роман, поне според Дейвид Фостър Уолъс са: себеосъзнатост – на самия текст и на автора като персонаж, както и на ефектите, които наративът има върху читателя; ирония, цинизъм, неуважение. Странно е, че Уолъс, при който постмодерния роман достига своя апогей чрез „Infinite Jest”, е човекът, който дава перфектната аналогия за упадъка му – родителите оставят къщата на децата си – гимназисти (постмодерните пистели), които викат всичките си приятели и правят парти, което непрестанно се усилва, докато наркотиците не започват да свършват. Става 03:00 часа, диванът е пробит с дупки от цигари и децата бавно започват да осъзнават, че родителите няма да се върнат и че самите те ще трябва да бъдат възрастните.

Но да се върнем на Балард и неговата „Катастрофа“:

В тази магична локва, избликнала от гърлото ѝ като от незнайно, тайнствено светилище, аз видях собственото си отражение. Огледалце от кръв, сперма и повръщано, дестилирано от устата, която само преди минути здраво беше засмукала пениса ми.

Naoki Sasayama: Accident & Abnormal Girls

Naoki Sasayama: Accident & Abnormal Girls

Има само две позиции, които трябва да са налице, за да може „Катастрофа“ да достави удоволствие на четящия. Едната е той да бъде като героите – циничен, мъртъв отвътре мародер на перверзни страсти, без морални граници, за когото човешкият живот до такава степен се е обезсмислил, че би насочил колата си към съвсем произволен автомобил, в опит да усети каквато и да е емоция. Другата е тази на внимателен и силно чувствителен читател, който може да осмисли предупреждението на Балард. Предупреждение, което нито за момент не се отделя от обекта си. Затова и „Катастрофа“ е противна книга. В нея няма излизане от ума на лудия.

Всичко това се случва още през 1973 г., когато е публикуван романът, две десетилетия преди „Американски психар“ на Брет Ийстън Елис. Един от редакторите пише: „Писателят се намира отвъд каквато и да е психиатрична помощ. Не публикувайте!“. Колко силна е била провокацията тогава, щом дори днес би създала скандал. Балард е напълно наясно с експеримента си. За него това е роман от добрата традиция на Джонатан Суифт. Само че не за малки и големи човечета, а за такива, които имат нужда да се блъскат с коли, за да усетят възбуда.

Странно е, когато някой употреби думата „технология“ за автомобил, но реално това е най-важната и употребявана технология, това е изобретението, което движи съвременната цивилизация. В почти всеки филм присъства кола, гледали сме десетки хиляди сцени на еротика, насилие и безумен екшън, свързани именно с образа на автомобила. До 1996 г. никой не беше се осмелил да изследва перверзната връзка между възбудата и металната конструкция на колела.

Розана Аркет в една от най-добрите еротични сцени... въобще.

Розана Аркет и Джеймс Спейдър в една от най-добрите еротични сцени… въобще.

Отново с думите на Балард от предговора:

„В „Катастрофа“ аз съм използвал колата не само като сексуален образ, но и като всеобхватна метафора за живота на човека в днешното общество. Струва ми се, че може да се говори за социално послание, съвсем отделно от сексуалното, но все пак ми се ще да мисля, че това е първият порнороман, базиран на технологията. В известен смисъл порнографията е най-социалната литературна форма, посветена на това как се използваме и експлоатираме един друг по най-безогледен и безскрупулен начин.“

Филмът „Катастрофа“ на Дейвид Кроненбърг е точна адаптация на романа, която чрез визуални подсказки разкрива катастрофата на човека, затиснат под смачканите ламарини на собствения му ковчег, за който е вярвал, че ще го отведе в бъдещето. Един от най-шокиращите филми – със своя еротизъм и болезнено вътрешно насилие. Чудесно попълнение във филмографията на Кроненбърг, който се нарежда близо до Пол Верховен и Джон Карпентър като един от най-значимите критици и изследователи на съвременното капиталистическо общество и психологическите девиации, които постмодернизмът нанася на идентичността.

Балард харесва филма, според него са запазени както текстът, така и духът на романа. Макар да печели специалната награда в Кан, „Катастрофа“ на Кроненбърг не е добре приет сред публиката, която го заклеймява като откачен перверзник и експлоататор. Нужно е време за подобни култови класики, за да бъде оценено качеството им. Подобно на „Видеодрум“, „Катастрофа“ печели нови почитатели, които откриват не само тематичната му дълбочина и социлана критика, но и чудесния начин, по който са заснети самите катастрофи, позицията на камерата при сцените с шофиране и някои разкадровки, които илюстрират еротично-насилствената връзка между човека и студения метал на изобретението му.

Катастрофа“ е не толкова история, колкото поема, снимка на най-голямата мастурбация на обществото ни. Може да се извърнете, но капките ще ви опръскат. Смесица от кръв и сперма, но също така антифриз и масло.

Текстът е публикуван и при нашите приятели от „Площад Славейков“.

коментари
 
Отговорете »

 
  • Stun Damage
    2017-07-15 at 15:57

    Едно вероятно досадно отклонение, което все пак държа да направя: Дейвид Фостър Уолъс е последният човек, от когото можеш да очакваш надеждна дефиниция на постмодернизма – идеите му често са съвършено противоположни на това движение, а е и доста спорно доколко изобщо го разбира, предвид наивния му фокус върху (и отричане на) иронията, която е често използван инструмент, но не и цел. Фостър Уолъс съществува в собствен балон, заедно с Франзен и още един-двама подобни. Някои му викат Нова искреност, или дори пост-постмодернизъм, но истината е, че нямат достатъчно канон, за да бъдат признати като отделно движение. Сега, съвсем общоприета дефиниция на постмодернизма липсва, но никой от сериозните опити не е заслепен от повърхностни белези като самоосъзнатост или ирония. Търсим нещо далеч по-изначално. Аз вярвам в определението „литература, която консистентно и умишлено чупи онтологични граници“. А ако постмодерният роман изобщо достига апогей (спорна идея), то е в „Gravity’s Rainbow“.

    Иначе поздравления за навлизането в света на литературата. „Катастрофа“ е може би най-квинтесенциално модерният роман, който съм чел – и до днес се присещам за него и си представям бъдещето като автомобилна катастрофа на забавен каданс и в преувеличена експозиция; пътищата нелинейни и осеяни с други купчини от сбръчкан метал и остатъчни кръв и сперма (или смегма – трудно се различават като засъхне).

    Отговор

    • 2017-07-15 at 19:05

      Отдавна не бях чел толкова интересен коментар в сайта. Благодаря ти, че писа!

      Мислех да спомена и Пинчън, просто не съм чел достатъчно, за да оформя мнение. Иначе не мислиш ли, че „Infinite Jest“ чупи онтологични граници ? Уолъс изглежда разочарован от постемодернизма, но литературата му е пълна с номера, взети от там. От друга страна Франзен сякаш се връща повече към модернизма, което (според мен) не работи толкова добре, съдейки поне по „Свобода“.

      Истината е, че и аз не харесвам особено постмодернизма и алегорията с купона на гимназистите, която Уолъс прави, се връзва чудесно с усещането ми за пресищане и тъпчене на място. :)


    • Stun Damage
      2017-07-16 at 12:02

      „Infinite Jest“ чупи точно една онтологична граница, а дори и това го прави чрез бележките под линия, а не в самия текст, който макар и панорамен, стилово и естетически ми се струва съвсем единен и монолитен. В нито един момент не съм усетил преход през (хипер)реалност, каквито при Пинчън например се случват буквално през няколко страници, тъй като това е вкоренено в самата философия зад написването на романа. Дори при по-достъпен текст като „Ако пътник в зимна нощ“ на Калвино, който е кажи-речи увод в постмодернизма, имаш точно 11 реалности (не само сюжетно, а и стилово). „Infinite Jest“ действително носи много от повърхностните белези на постмодернизма, но не съм убеден, че Уолъс използва или дори схваща същността на течението. За „The Broom of the System“ съм чел, че била много очевидно повлияна от „The Crying of Lot 49“, но не мога да потвърдя от личен опит.

      Франзен не се връща към нищо – да пишеш дълги романи на реалистиката не те превръща автоматично в модернист. Липсва му формалната експериментация. Иначе си прав, че той дори елементи от постмодернизма няма, но всъщност споделя изненадващо много възгледи с Уолъс, който и го подкрепя с твърдението, че Америка се нуждае от подобен морален(изаторски?) глас. Модернизмът, уви, е мъртъв. Кормак Макарти е последният му жив представител, но и той не е писал подобна книга от граничната трилогия насам – последните две са друга бира.

      Иначе се радвам да те забавлявам, но коментарът очевидно не е бил особено добре написан, щом те е оставил с впечатлението, че не харесвам постмодернизма. Тъкмо обратното е. По-скоро не ми допадат Уолъс и кликата му, но най-вече не харесвам съвременната стилистично семпла и безопасна английска проза, която напоследък печели Букър и се счита за високата литература на нацията, въпреки че допреди няколко десетилетия е щяла да минава за среднящина. Понякога си мисля, че ако седна да прочета цялото творчество на Барнс и Макюън ще изпадна в кататония и никога повече няма да погледна амбициозна книга (не че няма приятни изключения като Том Маккарти, но масата е доста хомогенна). В този ред на мисли, категорично не схващам твърдението, че течение като постмодернизма, което лингвистично и структурно дърпа в толкова посоки, е тъпчене на едно място. Не че държа всички да го харесват, даже сам се сещам за две-три причини да не го, но баш в застоялост не бих го обвинил. Особено предвид състоянието на съвременната литература.


    • 2017-07-16 at 12:26

      Не, имах предвид, че аз така го усещам и затова ми харесва примера на Уолъс. Препоръчвам ти „Химера“ от Джон Барт, ако все още не си я чел. :)


    • Boris
      2017-07-20 at 11:31

      Това, което чета за Безкрайна шега на Уолъс е нещо крайно различно от моите впечатления. Този роман за мен поставя най-далечната граница в жанра пост-модернизъм и не съм чел творба, която да го надминава, а търся такава от години. Начинът, по който е написана перспективата на Хал през ейдеитческата му памет променя животи и светове.
      За Франзен съм съгласен, че няма никаква допирна точка с модернизма. По-скоро докарва релаизма до краен реализъм, но не прескача в друг главен жанра като модернизма и постмодернизма. И фактът, че прави мета коментари върху личния си живот чрез Свобода, не го прави модернист. Иначе много го харесвам.


    • 2017-07-20 at 11:54

      Много ми се чете тая книга сега, супер сте ги напипали нещата около Дейвид Фостър. Който, между другото, ще можем да четем и на български, да се надяваме още през 2018 г., ама по-скоро залагам на 2019, ако доживеем :)


    • 2017-07-20 at 12:27

      дано преводът се ядва.


  • UZUMAKI
    2017-07-15 at 17:03

    Poманът би трябвало да е чиста трансгресия… съответно нямам търпение да го прочета :)

    Отговор

Коментирайте