Дейвид Линч преди няколко години заяви, че филми повече няма да прави, с което огорчи много фенове. Захвана се с музика, която определи като модерен блус. В музиката си Линч не се отклонява рязко от стилистиката, установена в другите му артистични начинания – живописта, фотографията и киното. (В смисъл, че ако филмите му имат вид на хаотично появили се съновидения, подобно звучи и музиката му – като саундтрак на сън, подслушан от съседна стая.) Албумът „The Big Dream” е електронна смесица от семпли и гласове, от който най-известна е една хипнотична колаборация с шведската поп изпълнителка Лъки Ли. Целият албум извиква спомена за музикалните теми от „Туин Пийкс”.

Идилично детство (Линч е с оръжието)
Идилично детство (Линч е с оръжието)

След като и краткотрайният шум около този проект заглъхна, аз реших, че любимият ми режисьор се изолирал някъде в планината, за да медитира и че повече от него няма да видя. Но тогава, през лятото на 2015 г., фейсбук пръв ми каза, че започват снимките на трети сезон на „Туин Пийкс”. Сега, седмици преди премиерата (която ще се случи в Кан), единственият важен въпрос е: Способен ли е Линч след 25 години да заснеме достойно продължение на един от най-вълнуващите сериали?

Арт животът на Дейвид Линч” е част от програмата на фестивала Master of Art, който се проведе в София между 20-30 Април. Филмът представлява самият Линч, разказващ за детството си и за ранните си 20. Рефлексията му е насочена към най-дълготрайната му страст–живопистта. Никой не представя Линч, той сам го прави в типичния си стил – говори бавно, обмисля, с дълги паузи между думите.

Струва ми се блестяща идея документален проект за Линч (особено в този момент на затаен дъх), който да се концентира върху най-неизвестния период от живота му – детските и младежки години преди да се захване с кино. Още по-любопитен е подходът на режисьора Джон Нгуен (това е вторият му документален филм за Линч, след „Линч”, 2007) да покаже твореца преди режисьора; за да преподаде на зрителя пътя, който Линч е извървял преди да стане такъв, какъвто ние го познаваме (само вметка: първият му пълнометражен филм „Гумена глава” е един от любимите на Станли Кубрик).

Документалният филм беше абсолютно удоволствие за мен. Макар че ако попитате човека, който седеше две седалки вляво: „Този дядка съвсем е откачил, какъв нов „Туин Пийкс” ще прави!?“ Интересно кога ТП е бил еталон за „нормалност“.

david-lynch-the-art-life-2016-venezia-doc-01

Филмът представлява портрет на Линч (момчето, бунтарят, самотникът), нарисуван от самия него. Линч започва разказа си с твърдението, че за твореца миналото се прокрадва в бъдещето. Това е и отправна точка на смисъла на филма – творецът не може да бъде изолиран от средата, в която е израснал, от обкръжението си, от ключовите житейски събития – раждането на първото му дете (при Линч това се случва, когато е на 21), телефонния разговор, в който му казват, че е приет да учи в Американския филмов институт, последвалия му развод с Пеги Линч и т.н.

Линч пораства през 50-те в щастливо семейство – майка и баща, които се разбират идеално („Не съм ги чувал да се карат нито веднъж, живееха в абсолютна хармония.“), финансово подсигурен. Описва майка си като религиозна жена, но не натрапваща религията си, отдадена, но не задушаваща в любовта си. Баща му е биолог, работи към Министерството на Агрикултурата и пътува много. Само преди да навърши 14 години Линч сменя домове в няколко щата – Монтана, Айдахо, Уошингтън, като накрая семейството му се премества по-далеч, в източния щат Вирджиния.

Семейство Линч
Семейство Линч

И въпреки номадското детство, светът на детето Дейвид се простира между няколко пресечки. „Светът ми беше много, много малък“, натъртва той, „но когато светът ти е толкова малък, в него всичко се побира.“ Расте без много приятели, стреми се към изолация, която да му осигури свободно време, в което да рисува. Постоянно драска в учебните си книги и тетрадки. Мрази от малък училището, по свои думи със силна, страстна омраза. Когато Линч се местят в щата Вирджиния (досега са живели само в планински малки градчета от Североизтока, откъдето е почерпен и облика на Туин Пийкс), Дейвид изпада в сумрачно състояние на духа. Сприятелява се с неподходящи хора, лоши момчета (уточнява, че не са намесени наркотици), с които пилее времето си по улиците, отсъства от училище, кара се с родителите си и т.н. Единственото, което го интересува е рисуването, за което дори не подозира, че може да бъде истинска професия. От малък си дава сметка, че рисунките му не стават. Това обаче, което го мотивира да продължи, е абсолютната свобода да напълниш ателието си с каквото сам пожелаеш – „Знаех, че не рисувам добре. Но също така знаех, че ако рисувам много, мога да създам нещо важно за себе си.“

image

„Сънят имаше ключово място в живота ми.“ И дали от самите сънища черпи идеите си, или от въображението, което преработва реалността в сън, е спорен въпрос. Слушайки го как говори за живота си, мисля, че съзнанието на Линч е насочено към търсенето на странното и необичайното точно там, където друг би видял бит и нормалност. Ако светът на малкото дете Дейвид се е простирал между няколко улици, той е трябвало да измисля герои и събития, с които да препълни, че и продължи тези улици. Когато е чувал спирачки на кола, криейки се зад някоя прясно боядисана ограда, не си е представял, че идва обикновения млекар с обикновеното мляко, представял си е Човекът с бялото лице, който има способността да прониква в къщата ти и да бъде на две места едновременно. Червените рози от съседния двор винаги растат само на яркосиньо небе. Кафето трябва да е черно (по-черно от път на безлунна нощ) и в зависимост къде го пиеш от течно състояние да преминава в твърдо. Думите на възрастните понякога са лишени от всякакъв смисъл и затова не е задължително да спазват граматически правила, те скъсват с тях, за да подчертаят безсмислието си. Бебетата далеч не са толкова невинни и приятни същества, те всъщност са си истински чудовища, които имат силата да поболеят родителя. С две думи: светът е често ненормален, реалността е гъвкава. А детството оформя творчеството на възрастния.

DavidLynch

Една вечер Дейвид си играе с приятели на улицата. От далечината се появява блестяща женска фигура. Белотата на голото й тяло, контрастираща с нощта, потриса момчето. „За първи път виждах гола жена.“ Такова видение няма как да бъде забравено, но и предизвиква въпроса дали е било истинско или плод на търсещо въображение. Линч от малък се е занимавал с момичета. Още на 14-15 е имал приятелка. Жени се рано. Развежда се рано. В момента е женен за четвърти път. Женската компания за него е очевидно есенциална. Дали тази гола жена не е първото влюбване, насън или наяве, което е имал, първият му досег с другостта и мистерията на женския пол? Много от филмите му („Синьо кадифе”, „Изгубена магистрала”, „Мълхоланд драйв”) ни карат с основание да дадем положителен отговор на това предположение. Освен това той еднозначно твърди: „Когато бях млад, си мислех, че само две неща имат значение – рисуването и жените.“

Преди всичко „Арт животът на Дейвид Линч” е филм, заснет с целта да покаже Линч като свободолюбив и изцяло ангажиран от себе си творец. Никога не е бил подвластен нито на ограниченията, задавани му от обществото (напр. институцията на училището, работодателите, с които бързо приключва връзки), нито на тези, които са му налагали негови приятели художници, несъгласни със стила му. (Сам признава, че творческото му развитие в голяма степен е късмет.) Абсолютно разпознаваем в стила си и като режисьор, и като художник. Когато го гледах и слушах, изпитвах възхищение, задето е успял да запази „себе си“-то, да не се срамува и плаши от него, да изглежда по начина, по който изглежда детето – търсещо постоянно как само да се изненада.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

3 Comments

  1. Мен ме е яд, че го пропуснах тоя филм, ама верно не мога да се фокусирам върху главата на бащата, без да се разпеня 🙂