Past of Glory: Пианистката / The Piano Teacher

„Доверието е хубаво нещо, а контролът - още по-хубаво“
 

Питат в интервю Микаел Ханеке защо има толкова много насилие във филмите му. В Холивуд, отговаря той, насилието е консуматив, който зрителят е натискан да сдъвче, преработи бързооборотно и, в крайна сметка, да изхвърли от системата си. Кръвта в Холивуд не шокира, тя забавлява. Резултатът е, че след кинопреживяването зрителят е упоен, подсигурена му е по-приемливата версия – животът е хубав, утехата е навсякъде. Според Ханеке това е манипулация, от която не следва никаква промяна – ти влизаш консуматор и излизаш консуматор; ти не си преработил филма във въпрос, не си оформил насилието – което е толкова важна за реалността тема – във въпрос. А си гледал филм. Нима киното не е изкуството, което има силата да сервира най-сложните въпроси по най-достъпния начин?

Спомням си, че първия път, когато гледах „Пианистката” (2001), бях на 19 и филмът не ме впечатли. Намерих го за отвратителен, усещах, че ако крие смисъл, то аз не бях призвана за него. Заради неспособността да го разбера, реших да го забравя. Преди около месец, вече 25-годишна, го изгледах пак. Удари ме със силата на кошмар, който се вселява в ума и не го напуска дни, след като е бил сънуван. Прочетох и книгата, за която австрийската писателка Елфриде Йелинек получава Нобелова награда за литература през 2004 г.

Пианистката” е много конкретна книга, от която Ханеке е направил много конкретен филм. Темата, сърцето на историята, е всеприсъстваща във всяка сцена. Но не ми беше лесно, макар и да ми беше пред очите, първосигнално да я откроя. За какво е тази история? Насилието? Стремежът към болка? След няколко дни дъвкане ми хрумна. Контрол. Това е филм за контрола.

В оригинал заглавието на книгата е „Пианистката” (както е преведена и на български), а английският превод е „Учителката по пиано”. Странното е, че „учителката“, което е един вид интерпретация на заглавието, стои смислово по-близо до конкретиката на книгата: Ерика Кохут (Изабел Юпер) не е реализирана концертна пианистка, тя е просто учител по пиано в Консерваторията във Виена. Няма мъж, никога не е имала, живее с майка си, с която делят едно легло. Йелинек в книгата нарича спалнята им „брачно ложе“, където 40-годишното „дете“ всяка вечер ляга до майка си. Майката (Ани Жирадо) определя ежедневието на детето си – Ерика се прибира след работа вкъщи по часовник, никога не дава излишни пари за къси (над глезена) рокли с флорални мотиви (суетата е за лекомислените, за „краставите жаби“) и не отвръща на отровните погледи на никакви мъже, защото те са дълбок капан, който смуче право към посредствеността, а от значение е само едно: Ерика трябва да бъде велика.

penny-2-2017

Ерика е потиснато същество, което носи ежедневно напуканата броня на авторитетна учителка. Мачка всичките си ученици с хладнокръвието, с което майка ѝ години наред мачка нея. Нито крушата пада по-далеч от дървото, нито влакът може да излезе от предначертаните му релси. В историята обаче – и в книгата, и във филма – тази връзка на власт и агресия между майка и дъщеря е само спирка в по-дълго пътуване; и на една от гарите се качва единственият главен мъжки персонаж в историята – младият Валтер Клемер (Беноа Мажимел), ученик на Ерика Кохут. Играта започва веднага, с първата среща. Заиграват я заедно, губят я поотделно.

Спомням си, че ако не друго, когато бях на 19 и гледах филма, си паднах много по Клемер (по-скоро по Беноа Мажимел, който взима приз за най-добър актьор на фестивала в Кан). Рус, наперен, свири Шуман и Шуберт. Спортист е. Разговорлив е. Вежлив е. Идеален.

Ерика не би могла да признае, че някой е идеален. Идеални са мъртвите, чиито произведения ехтят през вечността в концертните зали. Всеки, който не се занимава с изкуство, е посредствен. Нещо повече, ужасно много, които имат претенцията да се занимават с изкуство, също са посредствени. Ерика би могла да извади заключението, че хората са дефектни, вмирисани торби плът (има един момент в книгата, как тя се вози в метрото и ръга и блъска в ребрата съвсем случайни хора, уж небрежно). Към учениците си, колегите си, към цялото население на Виена, Ерика гледа с погнуса, а когато е в по-добро настроение – със съжаление.

Валтер Клемер нахлува в живота ѝ като лятна буря – спонтанно, но чакано. След като я чува да свири, той веднага заявява, че иска да учи в нейния клас. Заговаря я без свян, гледа я неотклонно в очите, протягайки желанията си абсолютно недвусмислено към нея. Той е неин. Той я обожава. Тя като учител и като жена може да прави с него каквото поиска. Ерика привидно не поддава, но светът ѝ се е променил от първия разговор с него. Тя е мечтала този мъж, неговата решителност и сила; да слее своето величие с нейното. (Ерика успешно възприема ролята, която майка ѝ е задала; тя няма друг избор, освен да послуша тази, която я е създала – ако в крайна сметка не бъде велика, каква друга ѝ остава да бъде?) Сцената, в която Клемер излиза пред комисията на изпит, за да влезе в класа на Ерика, е показателна: Ерика не смята, че този младеж е толкова талантлив, колкото колегите ѝ професори го изкарват; НО тя все пак е пленена от неговата твърдост, енергията, с която той преследва целта си; Валтер Клемер сияе, а Ерика е попаднала под този негов лъч, и там засиява и тя.

maxresdefault

Не се подвеждайте – това не е любовна история. Нито в книгата, нито във филма (който е верен на литературния си първоизточник и си позволява да промени едва един-два детайла, в услуга на филмируемостта на историята) няма нито един персонаж, който да е симпатичен. Нито един персонаж не е одухотворен от лекотата на любовното чувство. Любовта би трябвало да притежава трансформираща сила, а Ерика и Клемер в края на историята са по-далечни един на друг, отколкото са били в началото. Любовта в „Пианистката” е лъжа, служеща да изобличи тягостна истина – понякога, когато казва, че обича другия, човек без да знае казва, че обича контрола си над другия.

Ханеке споделя, че според него насилието е винаги породено от страх. Насилник е страхливецът, на когото му липсва или опит, или знание. Майката на Ерика (която си няма име, тя е просто Майката, напомпала до спукване матерната си функция) е ужасена от самотата. Мъжът ѝ е починал в лудница и ѝ остава само дъщеря ѝ. До такава степен се е вкопчила в нея, че я е направила свой придатък, най-вероятно съвсем без да си дава сметка за последиците от тази пагубна връзка. Майката по цял ден седи вкъщи и мисли дъщеря си. Приготвя вечеря, гледа телевизия и брои с часовника крачките на Ерика към дома.

(А телевизорът постоянно шуми. Умишлено често използван декор във филмите на Ханеке. Кутия, която, както пише Маршъл Маклуън, нон-стоп говори, без да казва нищо. Подозирам, че за Ханеке масовите медии и телевизията са болна тема, режисьорът е работил 21 години в телевизията, преди окончателно да се захване с кино, чак на 46-годишна възраст.)

Майката е началото на Контрола в живота на Ерика. Отрова, с която се живее, смърт, която се преживява. Веднъж пуснала корени, волята на майката пълзи по вените на Ерика. По отношение на една от най-шокиращите сцени във филма, Ханеке казва на Изабел Юпер: „Изабел, силната сцена в киното е тази, която кара зрителя да извръща поглед от екрана, защото не може да я издържи.“ Накратко: Вечер е. Ерика и майката са в леглото. Ерика претърпява емоционален колапс и се нахвърля да целува майка си, опипва старческите ѝ гърди, опитва се да я съблече, докато през цялото време ѝ повтаря, че я обича. Страх те е да гледаш, да наблюдаваш немислимото. Като онази затворена врата към подземието във френската приказка „Синята брада”, където кралят забранява на новата си жена да влиза. Жената, умираща от скука и любопитство, отключва стаята и вижда труповете на седем бивши съпруги. И това е сцена, която от една страна е забранена – не би трябвало да бъде видяна, а от друга – няма как да не бъде видяна. Новата жена трябва да отвори вратата, иначе няма да има кулминация, няма да има история. Така и в „Пианистката” – Йелинек и Ханеке насилват да ти покажат най-отвратителното. Конфронтация със страха.

Title: PIANISTE, LA / PIANO TEACHER, THE ¥ Pers: HUPPERT, ISABELLE ¥ Year: 2001 ¥ Dir: HANEKE, MICHAEL ¥ Ref: PIA010AA ¥ Credit: [ STUDIO CANAL+/CENTRE NATIONAL DE LA CINEMATOGRAPHIE / THE KOBAL COLLECTION ]

Дали Ханеке е прав в подхода си? Дали най-ужасното трябва да се показва? Според Хичкок съспенс се гради (а на базата на него се ражда страхът), когато на зрителя се предоставя само парче от истината, за да е стимулиран той да доизгради ужасния образ с въображението си. В „Пианистката” съспенс няма. Една от причините, поради която твърдя, че е недвусмислен и конкретен филм. И въпреки тази липса, филмът е наситен с ужас и страх. Те се раждат не чрез скриване, а в напълно непосредствения допир с грозното и травмиращото, което постоянно ни се натрапва в очите и запечатва в ума. Аз бих се съгласила с Ханеке. Киното, поради инструментариума, с който борави – образ и движение, – е изкуство, което показва. Зрителят е зрител, за да вижда. Читателят е този, който въобразява. (В никакъв случай не казвам, че съспенсът, за който говори Хичкок, е неефективен или е по-малко кино; но той обслужва един друг вид страх, очевидно не единствения, който зрителят може да преживее.) „Пианистката” обаче би бил много по-посредствен филм, ако действието в него се развиваше като поредица от сцени, създаващи съспенс. Нямаше да е нито толкова ударен, нито толкова болезнен.

Отношенията между майка и дъщеря в „Пианистката” имат биографичен характер, по думи на самата Йелинек. Тя е живяла дълги години с майка си. Майката е миналото и настоящето. Истинският конфликт обаче е насочен винаги към бъдещето, към новото. Йелинек описва дома на Кохут като стъклен похлупак, двете с майката се задушават вътре. „Похлупакът може да се отмести само ако някой отвън хване стъклената му дръжка и го повдигне.“ Ерика, като протагонист, се нуждае от достатъчно силен (и далечен на нея) антагонист, носител на новото, който да съживи стерилния ѝ свят.

Истинският конфликт в „Пианистката”, следователно, се разгръща между жената и мъжа. Когато Клемер се появява на хоризонта и обявява на всеослушание, че иска да влезе в класа на най-добрата професорка в Консерваторията, най-талантливата – Ерика Кохут, – тя показва към него точно това, което към всичките си ученици: студено пренебрежение, което в погледа и езика на тялото на Изабел Юпер е абсолютен висш пилотаж на актьорско изпълнение. Тя се влюбва веднага и ужасена от това чувство, се опитва още повече да се овладее. Все пак това е жена, за която себеконтролът (отново контрол!) е начин на оцеляване.

Тук е моментът да спомена това, с което дори хората, които не са гледали „Пианистката”, свързват филма. Ерика е мазохист – тя се затваря в банята, докато майка ѝ сервира вечерята в трапезарията, и с бръснарско ножче (това на умрелия ѝ баща) се самонаранява – в една статична сцена (всъщност всички са такива) тя със заучена хладнокръвност сяда на ръба на ваната и прави разрез съвсем близо до вагината си; кръвта потича по крака ѝ, тя я почиства. После отива да вечеря с майка си.

Ерика често посещава т.нар. пийп шоута, където се затваря в малка стая и наблюдава пред себе си как жена (разделена от зрителя със стъкло) танцува и мастурбира. Във филма Ханеке решава да замени пийп-шоуто с порно видеотека – разликата може да изглежда минимална, но така режисьорът поставя още един акцент върху подтемата за медията, заменяйки реалния човек със запис – гледайки лента, Ерика сякаш е отново вкъщи пред телевизора, който майка ѝ държи бучащ постоянно, само че този път е сама и може да гледа каквото си пожелае; тя е детето, което е избягало от родителя и не може да се насити на свободата си. Тъй като на Ерика ѝ е вменено, че е велика, за нея всяко снижаване до човешката кал – а сексът е именно това, – е забранено. Но детето копнее да си оближе пръстите с всичко забранено.

Джон Тръби, автор на книгата „Анатомия на повествованието”, пише, че за да е истински конфликтът между един протагонист и един антагонист, те трябва да играят една игра и да се стремят към една цел, но – поради разрив в ценностните си системи – да ползват коренно различни инструменти за постигане на целта. В случая на Ерика и Клемер, те още на пръв поглед имат допирна точка – общата им страст към музиката. Музиката и за двамата е средство за контрол – Ерика трябва да бъде велика, по-добра от всички останали (власт), а Клемер трябва да бъде велик, за да се хареса на Ерика и на всички жени, които му предстои да покорява (отново власт). На едно по-непрозрачно ниво този контрол е насочен изцяло към Ерика. Тя желае да реализира своята потискана женственост и вижда идеалния мъж за целта – такъв, който е всичко, което тя не е – млад, освободен, енергичен. Казват, че се влюбваме в противоположностите си. Според мен се влюбваме в другостта, за която интуитивно усещаме, че може да ни научи на нещо, да ни направи нови хора, поне малко, поне за малко. Включително може да ни съсипе.

За Ерика Клемер е нов свят. Златна колесница – и тя няма търпение да се метне вътре, за да бъде понесена към небесата. Мъжът, от друга страна, с присъщата му амбиция, се влюбва в жената, която му позволява да разкрие целия си потенциал. Ерика е чудесна сцена, на която Клемер да получи най-силните аплодисменти. Тя е авторитетна, по-възрастна от него, все още привлекателна като жена, и най-важното: тя е недокосвана.

Двамата имат една цел – Ерика. Би трябвало да е лесно, защо не е лесно? Ерика желае да бъде желана, а Клемер желае Ерика. Дори и майката да е против, те имат цялата арена на училището, за да разиграят незаконната си и противна в очите на обществото любов. (Интересно е между другото, че всичките им любовни срещи се случват в отвратително тесни, затворени пространства – кенефи, килери и т.н. Стаята на Ерика, където се заключват веднъж, също спада към ужасните пространства, защото в съседство дебне майка ѝ.) И въпреки че между тях би трябвало да е лесно, всъщност е невъзможно. И не защото някой ги е спрял – майката е прекалено немощна да направи това, а защото играят играта всеки по свои правила и никой не прави компромис.

Следва момент от книгата, който много добре описва чувствата на Клемер към Ерика:

Господин Клемер така желае да стане приятел на Ерика. (..) Това болезнено деформирано същество, вманиачено по идеалното, видиотено и унесено, живеещо само с духовното, ще бъде пренасочено от този млад мъж към земното. Ще се наслаждава на удоволствията на любовта, само почакай! През лятото, а дори още от пролетта Валтер Клемер кара каяк в буйни води, умее дори да заобикаля вратички. Той вече покорява една стихия, ще успее да подчини и Ерика Кохут, учителката си. Някой прекрасен ден дори ще ѝ демонстрира какво изобщо представлява лодката. След това тя трябва да схване как човек може да се задържи в нея над водата. Дотогава той вече ще я нарича по име: Ерика! Тази птица Ерика ще усети, че ѝ никнат крила, той, мъжът, ще се погрижи за това.

Или, още по-добре:

Клемер гледа Ерика с любов и преклонение, като че ли някой го гледа как той гледа Ерика с любов и преклонение.

Клемер е амбициозен актьор. Той е от тези, които толкова обгрижват ролята, че забравят кои са – себе си или персонажа. Такъв е начинът, по който Клемер обича Ерика – като потретван пред огледалото вживян сценарий, като роля, която ще донесе тежкото злато, защото е толкова изкусно изиграна.

Ерика, от друга страна, е сляпа за истинските намерения на Клемер. Тя не вижда, че той я използва, за да стане още по-перфектен, да преплува още една бурна река. Тя може да разбира от изкуство, но що се отнася до хората, техните чувства, техните стремежи, тя е абсолютен илитерат. Ерика не вижда по-далеч от носа си и не разбира, че Клемер се бори така нахъсано не подтикван от любов, а от спортна злоба. Той иска да покори тази жена, за да може после да разкаже (дори и само на себе си), че я е покорил. Тя като хлапачка приема всяка негова розова реплика буквално. Когато той ѝ казва, че я обича, тя е сигурна, че това значи само едно: че я приема такава, каквато е.

И така, за да демонстрира чувствата си към Клемер, Ерика му написва писмо.

1200

Любовното писмо традиционно предполага дистанция – дали ще става въпрос за мъж, който е на фронта и пише на любимото си същество, което го чака да се прибере у дома, или просто раздяла в буквалния смисъл (единият обяснява на другия защо на тази любов се e сложил край). В „Пианистката” всички правила на писмото са нарушени. То е прочетено на глас, в присъствието на този, който го е написал.

Писмото, което Ерика пише на Клемер, е демонстрация на най-съкровеното в нея: то е декларация на нейната любов към него, написана чувствено и сериозно. Това не е оценка, каквито тя постоянно пише в Консерваторията, това е коренно различен вид изказ, запазен само и единствено за него. За да може да вкуси неговата реакция, да участва в момента на споделеност, тя държи той да го прочете в нейно присъствие, заблудена, че романтиката на този жест ще направи двамата истински близки.

Любовните писма са момент на катарзис. Героят дълго е чакал вест от любимата си и с разтреперани ръце разтваря писмото ѝ. Сладко-горчиви сълзи. Дори най-нескопосано написаните любовни писма са красиви – защото превръщат другия човек в герой на фантазия, побеждават битовото и омагьосват целия свят в едно конкретно, всевластващо чувство. Да обичаш е да се надяваш, че очите, които четат писмото, че ръцете, които го държат, са така развълнувани като твоите.

Писмото на Ерика във филма (най-вече във филма, чудесна сцена) не е избавление, а присъда. Ерика и Клемер се залостват в стаята на Ерика, за да не може да влезе майката, подпират вратата с масивен бюфет. Ерика сяда на леглото и с озаптена възбуда слуша как любимото ѝ същество изрича желанията, ревностно кътани за Правилния. Да я връзва, да я бие, да я унижава, да не спира макар че тя ще крещи от болка. Ерика очевидно пише подобно писмо за първи път, а Клемер очевидно чете такова за първи път. Той е отвратен. Няма никаква любов в тази сцена, само два отдалечаващи се свята, задушаващо наблъскани в една стая. Клемер си тръгва и оставя Ерика сама и неразбрана. Тя е направила всичко по силите си, за да изрази любовта си, но любовта ѝ е увиснала във въздуха, неоценена и неизползвана, точно като роклите в гардероба ѝ .

tpt-20170429

Във финалната сцена на „Нимфоманката” на Ларс фон Триер героят на Стелан Скарсгард се опитва да изнасили главната героиня. Филмът показва развитието на приятелството между двамата – тя има нужда от слушател и подкрепа, а той има нужда от някого, когото да закриля. В крайна сметка обаче бездната помежду им се оказва непрекосима. Той слуша нейната история, но не я разбира. Цялата им близост, следователно, е фалшификат. Подобно усещане ми остави и моментът в „Пианистката”, когато Клемер отвратен напуска стаята на Ерика, казвайки ѝ: „Болна си. Трябва ти лечение.“ Клеймото, с което Клемер се оразличава от нея – тя е болна, а той е здрав. Тя има нужда от лечение, а той има нужда от любов. Нормална, здравословна, дори банална любов, но любов. Всъщност в този момент Клемер е най-противен. Когато тя е открита и ранима пред него (както той уж най-силно досега е желал), той се възползва от слабостта ѝ и я намразва безапелационно. Не търси обяснение, не предлага подкрепа. Той е малко ядосано момченце, което е получило дефектна играчка, вместо новичка и лъскава, каквато му е била обещана.

В „Пианистката” няма положителна емоция, която да не е извратена до абсолютния си антоним. Родителят е робовладелец, учителят е потисник, любовникът мрази, след като се е клел, че обича. Обществото е пасивно, изкуството е мъчение. Само мъртвите са велики. Цялата тази плетеница от почернена красота, отравяне на всеки извор на радост, прави и книгата, и филма, ужасни. Филмът свършва с гробовна тишина, никаква музика по време на надписите. Винаги съм си мислела, че какъвто и филм да гледам, музиката накрая слага финалната точка: „Това е фикция.“ Току-що гледа измислица, а не истинския живот.” Докато при „Пианистката”, колкото и да е хиперболизирана в своята жестокост измислицата, е много истинска. Тишината в края на филма слага не точка, а тежък удивителен знак: „Ето в какво може да се превърне всичко. Ето къде любовта е мъртва.“

коментари
 
Отговорете »

 
  • 2017-04-30 at 15:50

    любов за теб, хриси! <3

    Отговор

  • UZUMAKI
    2017-04-30 at 18:19

    I’m loving it.

    Отговор

  • А.
    2017-05-18 at 03:19

    Много силно ревю, което запълни една голяма празнота и обърканост у мен, които се появиха след филма. Интересно ми е как ще коментираш финала и как е написан той в книгата?

    Отговор

  • Нева
    2017-08-27 at 17:02

    Христиана, написали сте великолепен отзив. За първи път от милиард години попадам случайно на нещо, което ми носи толкова много интелектуално и емоционално удоволствие. Комплименти!

    Отговор

  • Vlado Trifonov
    2017-09-16 at 11:17

    Интелигентна, промислена и добре композирана рецензия (не казвам „ревю” заради претенциозността на това понятие и употребата му през куп за грош). Сега остава да се появи онзи български филм, който така да ви провокира за умно кино-писане, както ви е провокирал „Пианистката”.

    Отговор

Коментирайте