Inglourious Kunts: Епизод XLVIII – Peвю на „Манчестър край морето“ (2016)

от на 2017-02-24
 

Миналата есен успяхме да видим прекрасната драма „Манчестър край морето“ на фестивала So Independent и даже пуснахме текстово ревю. Оказа се обаче, че филмът продължава да ни човърка и затова решихме малко преди тазгодишните „Оскар“-и да го разгледаме още веднъж – този път под формата на видео ревю в епизод на подкаста Inglourious Kunts и то в рубриката „2 Kunts 1 Couch“.

Творбата на Кенет Лонерган, в която най-ярко блести Кейси Афлек, предлага студен и лишен от мелодраматизъм поглед към наглед обикновената, но на практика жестока история от живота на средностатистическия малък човек (важно: под „малък човек“ нямаме предвид Институцията, разбира се), населяващ щатската провинция. Нито сценарият, нито режисурата са натъпкани с претенции за неочаквани обрати или прекомерна стилизация, а тъкмо напротив: разказът тече естествено, спонтанно и без да се опитва да покаже нещо по-различно или странно от стандартното ежедневие… което ежедневие често е съпроводено от реални и сурови изпитания.

Подробностите са в следващите 20 минути и са с участието на Мартин Ангелов и Димитър Дринов + традиционното cameo на Оги Павлов:

коментари
 
Отговорете »

 
  • 2017-02-24 at 11:50

    един от топ филмите и за мен. евала, кретени!

    Отговор

  • UZUMAKI
    2017-02-24 at 12:40

    Оги ❤️

    Отговор

  • 2017-02-24 at 13:20

    не съм съгласен с drinkов обаче, че афлек е равен. в ретроспективните сцени беше много различен, като същевременно запазваше характера на героя си. приличаше точно на тия дебили, дето бачкат здраво по строителните обекти и вечер се скапват от пиене и игра на карти. семпъл човек. след инцидента нямаше нищо общо.

    Отговор

    • 2017-02-24 at 14:39

      Нда, това имах предвид, че преди трагедията, той си е чилвал с брат си и приятелите им (като сцената в мазето) с мощно бири, тъп хилеж и некъв „събърбън“ лайф на бачкатори, дето немат много проспект в живота, освен да отгледат децата :)

      После беше ghost. Факин’ шадоу, на каквото и да е бил преди това.

      // Shame за нас, че не обсъдихме матю бродърик, идеално пасващият му герой, както и майката (завалията, Гретхен Мол и тук, както и в „Престъпна империя“, направо ме насира с тия деградирали образи; ужасно много й отиват) 😀


    • UZUMAKI
      2017-02-24 at 17:07

      Бродерик е леке, но тук пасна идеално, индийд.


    • Sir Stevancho
      2017-02-24 at 17:59

      Много ме стегна за гърлото тоя филм ебати, точно както може да те хване една човешка трагедия. Според мен Афлек е чудесен в ролята, особено оня момент, в който говори пред полицаите и след това грабва пистолета на единия – просто това ме стяга като каиш под лъжичката… Знам, че сигурно звучи много глупаво, но мисля, че фактът, че имам дете на половин година, ме накара да изгледам филма с други очи и начинът, по който го приех – беше много силно обусловен от това. През цялото време след като се разбра какво точно е станало мислех за сина си и колко безсилен и лишен от смисъл бих се чувствал ако нещо се случи с това дете. Имаше момент, в който се вцепених, мислейки за това и се усетих как съм пропуснал 2-3 минути от филма. Силен, силен филм, ама много ме спъна емоционално…


    • 2017-02-24 at 18:17

      и аз си мислех за това как родителите ще ги удари много по-силно.

      чакаме MadMax да го гледа. :)


    • 2017-02-24 at 18:49

      Ние му го спойлнахме брутално, ма пък той е безчувствена кочина, така или иначе. Не бих го мислил 😀


  • penzata
    2017-02-24 at 21:38

    Този филм ми е като „братчето“ на „Good Will Hunting“, погледнат от друг ъгъл. Нищо чудно, че Мат Деймън са го гласяли за ролята и щеше да е убер метафизично, ако той участваше, въпреки че Кейси избочи.
    И в двата филма наблюдаваме една и съща бачкаторска прослойка, и докато в Уил Хънтинг ни показаха пътя за измъкване от тази „заворена“ общност, то в Манчестър ни показаха тези, които са останали и са се задомили на същото място, дето са тъпкали цял живот .
    Направо не е истина колко много еднакви и противоположни паралели намирам между двата филма.

    Най-бруталния момент от филма беше, когато постопенно, с големи паузи, показаха, че Кейси има не едно, а цели три деца. Знаейки че неминуемо ще последва трагедията, тази бавна експозиция беше адски болезнена.

    Отговор

  • Sir Stevancho
    2017-02-24 at 22:22

    @Дринов

    След като коментирах без да съм гледал подкаста ( :) ) – сега ще направя и по-релевантен коментар. Не съм съгласен с тб – може би нямахте достатъчно време да се изкажете по-обосновано и в някакъв друг разговор би дал по-добър резултат да се обосновеш, но поне в тоя епизод аз останах с впечатлението, че си противоречиш. Обикновено нямаш тоя тертип на обосновка като тръгнеш да си защитаваш позицията и го отдавам точно на липсата на време или може би кой знае какъв интерес. Първо – това за темата за завръщането в града и тн. Такива филми аз ненавиждам, наистина мразя до мозъка на костите си тая хипер експлоатирана тема и нарочно избягвам подобни филми. Тоя филм аз не го усетих като такъв – има редица филми, които на книга влизат в категорията „драматургично клише“, но на практика не са такива. Достатъчно ревюта са писани, които съдържат нещо подобно на „На пръв поглед филмът засяга историята за еди-какво-си, но приликите свършват там“ и тн. Твърде общо ми е изказването за да дам конкретни примери, само ще раздуя всичко, но завръщането към „стария живот“ и тн в „малкия град“ тук изобщо не е във фокуса на тоя филм. Дори да го има в някаква степен – това „прибиране“ е много повече символично, отколкото буквално.

    Второ – изобщо не мога да се съглася с мнението ти за Афлек. Винаги е някакъв сдухан и тн, винаги е такъв един социопат и тн. Е ок де, това може да е някаква критика (или просто мнение), насочена към останалите му филми, или поне за тях би имала смисъл. Тук кое от тоя образ не работи? С други думи казано – това го усещам като все едно да критикуваш Де Ниро, че вечно играе уайз гай, ама да го критикуваш заради ролята му не в Запознай се с нашите, ами за тая в Добри момчета. Надявам се да съм ясен, щото не знам доколко ясно предавам това, което на мен си ми се струва ясно. :) За това, че нелинеарната структура не помага на изпълнението на Афлек и че навсякъде ти е равен – е хайде сега, съвсем не е така това..? Какво значи „навсякъде е равен“ – с какво кефът му и веселият му битов алкохолизъм като баща на три деца и брутално изяждащата му мъка и тотален шок като това със семейството му се случи е „равно“ като всичко след това? Или разговорът му с жена му накрая – верно, че там Мишел Уилямс грабва всичко, но дори от две-три думи на Афлек там и това, че в него вече няма нищо и самия ми поглед за част от секундата – е как ще е равен бе, човек… в смисъл… Еми брутално истински е, човек. Това обожавам на тоя филм, че драмите си тия хора ги изживяват като живи хора, които ги боли и не могат да намерят думи, с които да звучат добре на „екран“. Мишел Уилямс реве като човек, който реве пред тебе и това и се е случило наистина – няма напълнени очи, няма треперене на ръце в центъра на екрана и тн – има рев и сополи и човек, който се срива на живо, пред теб. Самият герой на Афлек си е борсук – но с няколко погледа и като видиш как му падат раменете като се обяснява на полицаите… Е не е равен бе, човек, в никакъв случай не мога да се съглася.

    Отделно – пак в защита на Афлек, както и на похвата изобщо. Не мога да се съглася, меко казано, че не се вижда как това му се е отразило. Защо пък да не се вижда? Дългите погледи очи в очи в разговорите, донякъде инфантилното му комуникиране извън общовъзпиетите норми за водене на разговор и пазене на поведение. Освен, че както казах – според мен разликата е огромна с това, което е бил – еми, извинявай. Когато изглеждаш филма и особено на второ гледане всичко придобива съвсем нов смисъл – „Виновен съм за смъртта на трите си деца заради това, че излезнах пиян през нощта да си купя бира и да си допия, дори не живея със самата вина, защото това, което стана уби всичко в мен – дори желанието да се ненавиждам, уби дори желанието да умра. Така че сори, че не реагирам както се очаква от мен и не съм много точен като събеседник, ама ме боли фара за всички вас, защото това, за което ми пукаше – го няма и няма да го има никога“. Няма да влизам в обяснения, както и се надявам да не се е случвало на много от вас, на всички – но тая празна болка да знаеш, че някой неповторим за теб човек не просто го няма, а го няма на тоя свят – не може да се сравни с нито една неотронена меланхолична сълзица в някакъв филм, а тук – аз забравих, че това е филм.

    Много ми идва да пиша още, но и без това стана излишно дълго поне за коментар в сайт.
    Филмът работи брутално добре, а Афлек и Уилямс чупят всичко де що има емоция в един човек, защото не играят, а живеят, а това не трябва да се гледа с очите на филмов критик – поне аз така го усещам.

    Отговор

    • 2017-02-25 at 17:03

      Благодаря за чудесния коментар. Честно казано не искам да влизам в дискусия „кой крив, кой прав“, още повече, че реално и на двамата филмът ни харесва. Просто говорим за различни усещания. :)


    • Sir Stevancho
      2017-02-26 at 14:27

      Съгласен съм, аз също нямам за цел да споря дали аз съм прав или крив, но ми дойде отвътре да споделя тия си мисли :) Благодаря и аз за нормалната реакция.


  • ratm18
    2017-02-26 at 15:27

    Дано не направите подобно видео и за Moonlight. Не искам да знам Елфа какво е мислил докато тия черничките се пипат.

    Отговор

    • legrandelf
      2017-02-27 at 02:03

      Откъде такава омраза… 😀 или това е ривърс сайколоджи? :}


    • UZUMAKI
      2017-03-06 at 01:58

      Обещаваме да не правим видео ревю на „Муунлайт“ 😀


Коментирайте