Това е само краят на света / It’s only the end of the world

 

Критиците се чудят как по-ефектно да не харесат този филм. Четох на много места, че е кичозен, че е пълен със скърцаща мелодрама, че е досаден, че е базиран на слаба пиеса. Някои го наричат първия провал на канадския режисьор Ксавие Долан, който е на 27 години и това е шестият му филм.

Ксавие Долан се появява на хоризонта, когато едва е навършил 20. „I killed my Mother” обира овациите в Кан и веднага е пуснат в 12 киносалона в Квебек и 60 из цяла Франция. Всички са очаровани от смелостта и сиянието на Ксавие Долан. Демонстрира вдъхновяваща зрялост за възрастта си, комбинирана с усещане за кино език. Визията му е хипстърска (дрехи, музика, забавени кадри, дръзки диалози), но не е дразнещо хлапашка.

MV5BNmM5Nzk0MjgtODQyNC00MzhlLTgwMGUtYmQ5NmE2YjgzNWYwXkEyXkFqcGdeQXVyNTA1NDY3NzY@._V1_

Според мен истинското бижу от всичките 6 филма, които Ксавие е направил досега, е „Mommy. Както и при някои от предните, горивото на сюжета са отношенията между момче и майка му. Ксавие казва, че любима тема му е темата за различния. Споделял е, че го дразни подхода на хората към думата „странно“. Обикновено я употребяват от високомерно безсилие – от липсата на по-добър изказ, на по-ясно обяснение. Когато някой каже, че нещо е „странно“, той рядко влага мисъл отвъд лингвистичния навик. Не цели да обясникак това странно се движи и функционира сред нормалното. А някои хора дори – от куртоазия или от политическа свръхкоректност – не си признават, че това странно всъщност за тях е омразно. И каква долна липса на смелост! Във всичките си филми Долан оголва това странно до конкретния му странен корен. Показва момче, което е гей и има приблеми с агресията. Което няма приятели. Показва майка му, която не може да се справи с него. Показва сцени как двамата се псуват и бият, как танцуват на Селин Дион в кухнята, телата им прилепени едно до друго. Истинският живот, но не обитовен, а цветно одухотворен, като през бонбонен филтър. „Mommy“ е една чудесна картина, нарисувана с палитрата емоции, през която минават момче и майка, объркани, откъснати от света и крайно зависими от любовта си един към друг.

Последният му филм, „Това е само краят на света“ е доста по-различен. Кадрите са синкаво-меланхолични. Музиката си е същата. Главният персонаж много повече мълчи, в сравнение с всички останали главни герои на Долан. (За разлика от другите във филма, които без почивка плюят мнения и повръщат думи.)

MV5BNjA2OTc2NTktNDgzYi00ZTc4LWJhMDgtYWY4ZmMxODI5YWRjXkEyXkFqcGdeQXVyNDAyODU1Njc@._V1_SX1508_CR0,0,1508,999_AL_

Луи (Гаспар Юлиел) е известен писател, драматург. От 12 години не е виждал семейството си. Пътува в самолета (към дома) и разсъждава на ум как в живота на всеки човек идва този момент – да признае пред най-близките си, че е болен и ще умре. Целият филм проследява няколкото часа от срещата им – той пристига, те го посрещат – майка му (Натали Бай), сестра му (Леа Сейду), брат му (Венсан Касел) и жената на брат му (Марион Котияр). Сядат на масата и започват да говорят. Един с друг, един през друг завихрят театрален ураган от реплики-захапки, които ни показват ту комичната, ту кошмарната дисфункцоналност на семейството им.

Луи е златното дете на фамилията. „Всички ти се възхищават, всички искат да говорят с теб“ е реплика на майка му от една чудесна сцена, където двамата, хванати натясно в нещо като килер, се гледат в тъмното, осветявани от изтичащата светлина на залязващия ден. И наистина Луи е най-успешният от тях. Докато той е постигнал слава и добри пари далеч в Америка, по-големият му брат все още живее в провинциално градче във Франция и се занимава с Бог знае какво (Луи изглежда, че не знае с какво).

MV5BMTgzNjYwMzg5OV5BMl5BanBnXkFtZTgwNzEzNjM2OTE@._V1_SY1000_CR0,0,1509,1000_AL_

По-малката му сестра пък се е затворила на квадрат – веднъж в себе си, веднъж в опушената си с трева стая. Не излиза оттам, защото няма къде да отиде? „Защото няма какво да я вдъхнови“, казва майката на Луи. И моли сина си – а сякаш моли мъжа си за помощ с възпитаването  –  да повдигне духа на децата, да им каже нещо позитивно.

През цялото време Луи само се усмихва (усмивката на Гаспар Юлиел е прекрасна, с тези тръпчинки и тези големи устни). Говори малко, ту насърчаващо, ту извинително, като човек, който е стъпил на килима с кални обувки. Личи му, че е неспокоен, но за зрителите. Сякаш цялото му семейство, прекалено заето да оглозгва старите теми, не забелязва, че пред тях се е стоварил човек, на върха на чийто език пари мъчителна вест. За тях стига, че той е там и че след 12 години мълчание е длъжен да чуе всичко, което те имат да кажат.

MV5BMTUwNzUyMzM0N15BMl5BanBnXkFtZTgwMzEzNjM2OTE@._V1_SY1000_CR0,0,1509,1000_AL_

На мен филмът на моменти ми приличаше на изтезание. Би могъл да бъде превърнат и в сюрреалистичен камерен трилър, в който отмъстително семейство завързва на стол завърналия се блуден син и се гаври по всякакви начини с него, докато всичко не ескалира в един хорър абсурд и цялата къща не се запали насред селското поле. Толкова са репетативни и преекспонирани диалозите, че е нормално зрителят да се умори и да му се прииска да си запуши ушите. Когато питат в интервю Ксавие Долан за сценария, той отвръща, че филмът е базиран по пиеса. Пиесата е на Жан-Люк Лагарс, който съвсем нарочно е написал речта им неумерена, неестествена. Тези хора не говорят нормално, защото не се чувстват нормално. Те казват всичко друго, но не и това, което искат да кажат (особено Катерин, героинята на Марион Котияр). Нямат филтър, нямат спирачка, говорят като за последно. И в крайна сметка, ако това наистина е само краят на света, как би следвало да говорят?

Да, филмът може да е задушаващ. От една страна са кадрите – всички близки, на сантиметри от лицата на актьорите. От друга е мизансценът – къща, в която няма много къде да се скриеш, защото все някой ще дотича след теб да ти каже, че след 20 минути ще се сервира десерта, така че да побързаш. А диалогът, за който вече споменах, и който е непрестанен, уморява чисто физически не само героите, но и зрителя. В няколко случая и аз си пожелавах тишина, искрено се молех за една от песните на Ксавие, да се свърши това, да си починем малко. И наистина музиката и тишината (а както и разпознаваемите му забавени кадри), се включват именно тогава, когато Луи си спомня или мечтае. Спомените му са единственият ескейпизъм, единственият начин за полет към детството, към младежките години, които са искряли в своето спокойствие и влюбеност. „Заведете ме в старата къща“, моли им се с усмивка Луи. А тепрез кикот го питат защо, да не би да е забравил нещо?

MV5BMjAxNjQ3Y2EtMjNjOC00YzhiLWIxOTYtMGM2ZGUxY2Q0ZWZjXkEyXkFqcGdeQXVyNDAyODU1Njc@._V1_SX1508_CR0,0,1508,999_AL_

Ксавие Долан оборва биографичните въпроси за филмите си с отговора, че той самият има чудесно семейство. Не черпи дисфункционалността оттам, а от емоциите, които я създават и съпътстват и които всеки чувстващ човек познава. Алиенация, неразбиране, страх, вина, агресия. Когато разбираш тези състояния, ти можеш да изградиш всякакъв сюжет, защото това са човешки, стабилни противници. Също и на въпроса с киното (да, критиците и журналистите много обичат да питат за вдъхновения, сякаш ще им бъде посочен краткият маршрут до голямото съкровище), Ксавие Долан отговаря, че не е гледал много филми. Всъщност е започнал да гледа филми активно на 15, което значи ок. 10 години гледане на филми. Разбира се, гледал е класиките, бил е омагьосан от „Магнолия“ и Пол Томас Андерсън, но определено не на това се гради визията му като режисьор. Тя е по-скоро почерпана от личната му дързост да изкара на показ вътрешния си свят и да му даде легитимност.

Има едно добре направено видео есе на тема режисурата на Ксавие Долан. Препоръчвам го за незапознатите с творчеството на режисьора точно толкова, колкото на тези, които вече го познават. За първите това е мързеливият вариант да си изградят някакво мнение. За вторите, вярвам анализът ще бъде увличащ и надграждащ вече добития опит. И казвам неслучайно опит, защото след всеки хубав филм, човек пораства.

коментари
 
Отговорете »

 
  • сашко
    07/02/2017 at 15:43

    Според мен, пиесата не трябваше да си излиза от театъра.

    Отговор

  • Mad Max
    07/02/2017 at 16:32

    Филмът трябва да се гледа като екранизирана пиеса и всичко ще е наред. Актьорски съвършен. Визуално перфектен и все пак доста претрупан емоционално. Но пък и последното го приемам като следствие на това, че в театъра всичко трябва да бъде в този му концентриран вид, така че и това смятам за нормално.

    Иначе с ревюто на Хриси бих изразил известно несъгласие. Според мен в различни етапи от филма всички от семейството се досетиха за неизказаното и това до голяма степен предопредели и реакциите им в края, подсилени допълнително и от личните им конфликти. Като цяло – хубав филм.

    И Хриси, дал съм ти домашно, аре да не стигаме до ексцесии все пак 😀

    Отговор

    • 07/02/2017 at 18:06

      ти си гледал тоя филм? :/


    • Mad Max
      07/02/2017 at 19:03

      Не, давам си мнението авансово, щото имам предчувствие за какво ще става въпрос 😀 Много ясно, че съм го гледал бе 😀


    • legrandelf
      08/02/2017 at 02:14

      Гледал го е, харесал му е и гле’й к’ви анализи пуска… простооо… изтървахме го тоя Ого :(


  • 07/02/2017 at 19:34

    Не мога да съдя от предните филми за този, освен 15-те минути от първия, но „Това е само краят на света“ излъчва един чудовищен режисьорски егоцентризъм, който мен лично ме блъска в главата. Долан не оставя място за дишане не само на тези големи актьори, които е събрал, но и на нас зрителите. По-скоро си беше изтезание за мен, а свръхемоционалната игра също ми дойде в повече. Насилствено сме въвлечени в този сантиментално-експресивен gangbang още преди да сме видяли за какво става въпрос … а всъщност точно затова става и въпрос. Основните теми на филма за мен са много далече във фона.
    Визуално като цяло ми хареса, с изключение на тази натрапчива близкопланна разкадровка, която по-скоро цели да обърка … с която Долан държи да покаже, че този филм е нещо „странно“ и различно.. Филмът за мен нямаше онова гадно усещане за пиеса, което ми остави ансамбловият „Carnage“, който винаги давам за пример като противен за мен филм по пиеса, имаще си съвсем кино усещане, но по прекалено истеричен за мен маниер.
    Дал съм му 5/10. Ще опитам да гледам и останалите му неща :)

    Отговор

  • Цвети
    08/02/2017 at 16:10

    На мен филмът умерено ми хареса. Някои неща бяха чудни – началната сцена с мълчанието и внезапната емпатия между непознати. Още – сцената в бараката за инструменти (не „в нещо като килер“) или спомена за буйната младост, семейният спомен беше добре заснет и концептуално чист, но с ужасна музика. Изобщо това с поп музиката ей-така плясната не винаги работи. Особено пък парчето на Моби в края…Хубава работа беше тази с палитрите (не всички кадри са „синкаво-меланхолични“) Играта с цветовете е страхотна.

    Но – героите ми се струват неразвити и немотивирани. Разбирам дисфункционалността на семейството се отразява в дисфункционалност на „говоренето“ – мънкането на снахата, истеричните тонове на майката, агресията на брата и сестрата, която сякаш най-нормално, разнообразно откъм емоции говореше. Разбирам защо Луи (кралят-слънце, заигравка с името, оригинално?) почти нищо не каза. Разбирам, че семейството е капан (птичката – плитка метафора за мен) и той е избягал, но ние виждаме, че са откачени именно, защото той е избягал. Нали точно липсата му е разклатила това семейство, това е събитието, което е направило семейството дисфункциониращо. Защото кадрите от миналото не предполагат криза. Без разкриване на характер (къде е конфликтът между братята, къде е бащата) репликите са само говорене. Защо той напуска? Без предположение за отговор на този въпрос за мен всичко е на дупки. Ок, пиеса е, ок, това е неговият подход. Или пък аз нещо изпускам, ще се радвам да греша :)))

    Друго: защо, по дяволите правиш екранно семейство от толкова познати актьори?! Ето това направо ми е пълен хикс. Натали Бай е страхотна. Винаги е добре майката да е утвърдена актриса с авторитетно присъствие, която се владее. Братът – Венсан Касел – чудесен – има харизма и агресия на екран. Но Леа Сейду? Котияр? Избери си някои по-неизвестни лица, балансирай тези енергии. Не, вместо това – шокирай, че секси Марион може да е невзрачна и да мънка. Леа Сейду има татуси и пуши трева дори не можеш да разбереш на колко години е…Възстара тийнейджърка, неспособна да поеме живота си в ръце? На неизвестно и по-точно age set-нато лице повече бих повярвала. Младежът беше ок, макар че какво толкова му е слънчевото не разбрах. Усмихва се приятно, има красиви очи и плътни устни, нула физически appeal. Камерен филм с толкова известни актьори ми е изобщо много лошо решение и според мен е израз на суета, а не на далновидна режисура. Но коя съм аз да съдя детето-чудо 😀 И все пак…хем ми хареса, хем не. Колкото и награди да му дадат, според мен Долан запълва.определена липса в неанглоезичното кино и има още много, много да узрява, за да заслужи всички суперлативи.

    Отговор

Коментирайте