Live By Night” на Бен Афлек е класически гангстерски филм. Каквото и да значи това днес. Не е толкова слаб, колкото може би сте чули, а ако не сте чули нищо, може би ще ви е интересно да му хвърлите едно око. В никакъв случай обаче не ви съветвам да подхождате с големи очаквания, защото най-малкото, премиерата му е януари – месецът, в който студиата изхвърлят уродливите си деца.

Филмът е адаптация по успешния роман (носител на наградата „Едгар”) на Денис Лихейн „Те живеят в нощта”. Историята се развива през първата половина на ХХ в. и се фокусира върху Джо Кофлин (Бен Афлек) – син на полицейски началник в Бостън (Брендън Глийсън), който постепенно приема живота на престъпник, превръщайки се от обикновен контрабандист в един от най-влиятелните гангстери.

Кофлин има опцията да избира между офертите на италианската и ирландската мафия, но избира да играе соло, което му създава главоболия, допълнително усложнени от фаталната Ема (Сиена Милър). Пътят му го отвежда до Флорида, където го очакват нови предизвикателства и една гореща любов в лицето на Грасиела (Зоуи Салдана). Кофлин трябва да си отговори на въпроса дали е достатъчно жесток да бъде най-властният мъж на южното крайбрежие. В уравнението се намесват лабилният шеф на полицията (Крис Купър) и дъщеря му Лорета (Ел Фанинг) – бивша наркоманка, която е открила Господ и открито проповядва срещу хазарта. А, да, има ги и Ку-клукс-клан.

Бен Афлек е солиден мачо в „Live By Night”.
Бен Афлек е солиден мачо в „Live By Night”.

Човек трябва да си отдъхне след изброяването на толкова герои, актьори и локации, но може би вече откривате къде е едно от слабите места на адаптацията – опитва се да бъде правдива. Не съм чел романа на Лихейн и ще ми е интересно, ако някой разясни в коментарите какви са разликите, но останах с впечатлението, че Афлек е покрил всички основни нишки, което създава усещането за разтегливост и разпиляване. От което следват и нежелани странични ефекти, като претупването на някои герои и сектори. Като образът на Ема (Сиена Милър) например, която би трябвало да е някаква голяма любов за героя, но я виждаме за толкова кратко в началото, че до края на филма сме загубили всякакъв интерес към съдбата й.

Филмът се развива в близо 20 години, но не оставя впечатление за изминало време. Всичко е подхвърлено, скицирано, колкото да покрие норматив. Самото издигане на Кофлин в един от големите босове е неубедително. Виждаме го да провежда разговори с местни бабаити, няколко експлозии на коли и 2-3 прерязани гърла, но усещането, че героят минава през някаква дълбока метарморфоза, се губи. Така и не опознаваме героя, ветеран от войната, разочарован идеалист, мъж, който се опитва да бъде нещо като достоен престъпник. Всъщност Кофлин е един скучен добряк, който не е съвсем наясно какво прави с живота си. Дори костюмът му стои като провиснал.

Един от плюсовете на широкото сюжетно платно е многообразието. Историята следва пътя на рома по обратния път – Бостън, Тампа, Хавана, което е интересно и свежо решение от страна на Лихейн. В първата част прекарваме време в Бостън, който добре познаваме от други филми и ставаме свидетели на една чудесна гонка с коли (доста по-бавни от сегашните), но във втората част сме близо до Куба. Там филмът напълно се променя като цветове, костюми и декори, добива едно сладко-меланхлолично усещане.

Красота и меланхолия.
Красота и меланхолия.

Едни от най-интересните сцени са с религиозната фанатичка Лорета (Ел Фанинг) и трагичния образ на баща й (в ролята Крис Купър). В тази средна част на филма темпото спада по изключително приятен начин и фокусът пада върху героите и разговорите им. Необичайно продължителните сцени, в които двама души си говорят по време на обяд или вечеря, придават тежест и дават необходимата свобода на актьорите да развият образите си. След което идва време за стрелби и експлозии. С което нямам никакъв проблем.

Проблемът е в самата структура на филма, има нещо нестабилно и проядено в самия подход и конструиране. Може би самото платно е твърде широко, може би Афлек е трябвало да се фокусира върху отделни части от романа и да остави други, може би е трябвало някой друг да напише сценария, защото преди всичко „Live By Night” изглежда като лоша адаптация, страдаща (парадоксално) от това, че е точна адаптация.

Филмът е продуциран от Леонардо ДиКаприо и бележи четвъртото завръщане на Бен Афлек към режисьорския стол. Това със сигурност е най-амбициозният му филм. Самият той казва, че е нямало как да го направи, ако преди това не беше минал „Жертва на спасение”, „Градът“ и „Арго”, в което има резон, тъй като „Live By Night” използва елементи и от трите филма. За съжаление е по-слаб от тях, макар и не с много. Афлек е изключително адекватен режисьор, талантлив дори, с око към детайла и изграждането на добра сцена, но не така и не успява да направи наистина паметен и открояващ се филм. Да видим дали това ще се промени с „The Batman”.

Героинята на Ел Фанинг се завръща от Холивуд, където се е срещнала с Неоновия демон.
Героинята на Ел Фанинг се завръща от Холивуд, където се е срещнала с Неоновия демон.

Бих искал да има повече класически гангстерски филми. Много харесвам „Бяла жега“ с Джеймс Кагни, който се отличава с психологическа дълбочина и силна кулминация, но сякаш в днешно време системата не позволява толкова рисковани продукции. Всъщност за последните 16 години можем да изброим филмите за онова време на пръстите на едната си ръка.

Освен чудесния сериал, „Престъпна империя“ продуциран от Мартин Скорсезе имаме „Път към отмъщение“ на Сам Мендес, който е много по-добър филм от „Live By Night”, но съвършено различен като подход и история, както и „Гангстерски отдел“, който намирам за доста по-слаб от този на Афлек. Все още ми е трудно да оценя „Обществени врагове“ на Майкъл Ман, който в един момент ми се струва като изключителен, а в друг – като изумителен провал.

При всички положения жанрът не е в най-силния си период. Най-малкото, той се е преобразувал и можем да открием разпознаваеми тропи в други, по-съвременни истории. Това, което „Live By Night” може да ви предложи е едно пътуване към миналото, уважително отношение към класиките от онова време с доста силен съвременен удар.

Картечниците звучат великолепно.
Картечниците звучат великолепно.

Големите плюсове са звук, костюми и декори. Както и операторската работа на Робърт Ричардсън. В монтажа също могат да се открият чудесни преходи, благодарение на Уилям Голдънбърг, който преди няколко години взе Оскар за „Арго“. Чудно е колко неща работят добре в определени сцени и колко неубедително стои цялата постройка.

Джес Кончър („Няма място за старите кучета“, „Аве, Цезаре!“) например и екипът му създават цял град на север от Флорида. Декорите са изумителни и създават усещането за автентичност и широта, дори и в стая, пълна с чекмеджета, документи и рафтове с книги. Дори само такива детайли могат да оправдаят едното гледане. Да не говорим, че ако обичате престрелки, тук ще откриете може би най-качественият звук.

Live By Night” черпи вдъхновение от гангстерските филми от 30‘-те и 40‘-те години, но забива и мускулна инжекция с анаболни стероиди, заредена с енергия от съвремието ни. Красиво заснет, със солиден звук, няколко остроумни режисьорски решения и пълен с добри актьори, филмът се препъва в опита си изчерпателно да побере цялата книга и оставя впечатлението за нещо вторично и преработено.

Оценка: Между 6 и 7

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

9 Comments

  1. Не съм гледал филма, но имам усещането, че мнението ми ще се припокрие с това на автора на ревюто.
    Харесва ми, че Афлек като режисьор прави много различни филми. Това говори, че той не само израства като режисьор, но и като човек. Какъв беше в Армагедон, а какъв е сега …

    Малко оф-топик, но се захващам за това, което Марти казва в ревюто, че Януари е dumping ground за лошите филми на годината. Напълно съгласен съм, но имам усещането, че в близките 2-3 години това ще се промени коренно. С всяка изминала година лятото се претрупва с блокбъстъри и в един момент студиа като Марвел, ДС, Фокс, Сони и т..н. ще започнат да търсят свободни дати в годината, за да имат по-голям приход. Марвел вече са запазили Февруари за „Черната Пантера“. Сигурен съм, че и други студиа ще последват примера им като видят какъв бум на кинти ще донесе този филм. Дано няма пренасищане, но същевременно представяте ли си година, в която всеки месец излизат по 2-3 значителни продукции? Година, в която нямаме търпение до … Януари??? Хах 🙂

  2. Минимум 6/10 от мен, компетентна режисура, добър диалог, чудесен олдскул подход към жанра с всичките там костюми, декори и масовка, а не с дигитални лайна + отличен екшън и монтаж, но за съжаление наистина е малко по-разточителен и амбициозен драматургично от нужното. Може би ако самата история беше по-силна за кино, щеше да е по-силен и като адаптация; явно „Те живеят в нощта“ работи жанрово далеч по-добре в романна форма.

    PS Bтората половина ми е по-слаба от първата. Докато са в Бостън, всичко е чук.

  3. Все още чакам някаква гангстерска епика като „Поверително от Ел Ей“… и като ми липсва, доста често си го пускам… този филм ще ми е актуален още 25 години…

  4. Горе-доле и мойто мнение се припокрива с това на ревюиращия. Цялостно ми беше малко снууз-фест филма и малко по-амбициозен от колкото трябваше! Четири-пет доста силни сцени, но общо взето това е. Смятай щом Крис Купър и Ел Фанинг ми бяха най-интересните и добре изиграни образи! Афлека ми се струва, че е искал нещо като Белязания да направи, ама с това измъчено изражение от типа „Стига сте ме питали за Батман, защо никой не се интересува от сегашният ми филм!“ няма как да му се получи! Прекалено много диалози, прекалено много обяснения, Сиена Милър е мръсница, но нямах никакъв емоционален атачмънт към нея. Салдана пък ми беше недоразвита, почти нямаха диалози двамата, само някакви или драматично заснети сцени, или все се гледаха мълчаливо. Обаче втората половина ми хареса на мене повечко, та затова съм склонен да му дам 6/10 някъде!

  5. Филма е ок, но за жалост липсват развитите отношения между героите, което присъства в книгата и така самите герои остават много по-безинтересни и маловажни. Динамиката между Джо и Дион (тотален мискаст) е на едва 20% от това, което е трябвало да бъде. Отношенията, подобни на „баща/син“ между Джо и бос Мазо, също липсват и така третата част е лишена от емоционален багаж. Годините в затвора са нещо, което изгражда характера на главния персонаж от мрънкащ нехранимайко до потенциален бос на Флорида, са представени в 30 секунди и 2 изречения. Филма се усеща, като счупен на много фрагменти без много ясен преход. Също някои мълчаливи сцени, те караха да си гледаш часовника, щото уж трябва да усещаш нещо докато текат… ама не. Грасиела и брат и също не бяха развити достатъчно, а тя е женски персонаж с много по-големи топки от този на Джо. Щеше да е перфектен мини-сериал, ама кво да се прави. Поне не е и чак толкова лош филм 🙂

  6. Не съм чел книгата,но филма много ми хареса.Мисля,че е много недооценен и от публиката и от критиката.Не мога да си обясня как например почти всички тотално лековати и безсмислени филми на Марвел са толкова високо ценени,а истински филми като Те живеят в нощта не са.

  7. Не съм чела книгата и в момента гледам филма, вече е към края си. Гледам го като зрител и не го подлагам на технична дисекция, както правят господата от първите коментари. Те вероятно са професионалисти, които знаят как се правят филми и затова правят и такива сравнения. Филмът ми хареса, колкото и да е дълъг, не съм превключила на друг канал, и образите са добре изградени, и е предаден добре духът на времето. Отдавна не бях гледала
    такъв сериозен филм.