Патерсън / Paterson

Would you rather be a fish?
от на 2017-01-09
 

Уилям Карлос Уилямс е един от четиримата големи американски поети на XX век, редом с Е. Е. Къмингс, Езра Паунд и Уолъс Стивънс. Уилямс живее и практикува медицина близо до Патерсън, Ню Джърси и ползва името на градчето за епичната поема, която, по негови думи, описва „приликите между ума на модерния човек и града“. В бележка към първото издание на поемата, авторът пише, че:

„Патерсън е дълга поема в четири части, в която човекът в себе си е град, започващ, търсещ, постигащ и приключващ своя живот, наподобявайки град, с всичките му детайли, които дават израз на личните му убеждения, на инертните сили, които го моделират. Първа част представя първичния характер на мястото, втората добавя съвременните му особености, третата търси език, за да ги вокализира, а четвъртата (река под водопадите) си припомня предните три – всичко, което човек може да постигне в един живот.“

Това, само по себе си, е достатъчна рецензия за новия филм на Джим Джармуш.

В него доминират топлотата на човешките отношения, добротата и разбирателството, които остават неиронизирани и безнаказани, в разпра с установените „правила“ на повечето филми днес. Толкова спокоен и премерен филм не може да бъден направен от друг режисьор, освен от Джармуш.

Подобно на повечето семейни, работещи хора, главният герой има ежедневна рутина. Буди се в 6 сутринта, закусва купа зърнена закуска, целува любимата си и се разхожда до работното място. Кара автобус номер 23 през светлите улици на градчето Патерсън, чието име споделя. Работата му позволява с широка усмивка на лице да слуша понякога развлекателните, друг път интимни или смахнати разговори на пътниците, които веднъж говорят за италиански анархисти, друг път за бокс, а веднъж се повдига дума за комедианта Лу Костело.

В извънработно време Патерсън пише поезия, а в същността си напомня колкото на герой от Селинджър (бивш военен, нямащ нищо общо с доминиращото клише на мачо и чийто вътрешен свят е богат, но рядко се проявява извън него) и герой на Мураками, чието ежедневие е белязано от тиха екзистенциална меланхолия.

Във филма почти липсват конфликти, семейна дисфункция или ментални проблеми. Най-голямото зло е английският булдог Марвин, който двойката притежава и който очевидно не е привърженик на своя стопанин. Въпреки това, всяка вечер Патерсън разхожда ръмжащото, пръхтящо чудовище и го връзва пред бар. Вътре героят пие точно една халба бира и разговаря с останалите присъстващи за историята и настоящето в града.

PATERSON_D27_0139.ARW

Ако в „Дони Дарко“ точно определените час, дата и минути, в които ще свърши светът, подсилват задушаващото усещане за детерминизъм, то отчитането на дните в „Патерсън“ разкрива допълнителни краски от рутината на главния герой и служи за структура на визуалната поема.

Докато слушаме как главният герой рецитира стиховете си, монтажът подрежда кадрите в сходен, отмерен ритъм. Близък кадър на лицето на приятелката на Патерсън се проявява през водопадите и техния шум, вдъхвайки живот на думите. Строфите му не са изписвани с химикал, отсъства и дразнещо слуха тракане на пишеща машина или клавиатура. Вместо това, с непретенциозен, но жив ръкописен шрифт се появяват върху екрана, пропити са в същността на героя, който виждаме.

paterson-review-img05-20170109

И ако през първите дни стиховете звучат съвсем просто и обстоятелствено – „В момента любимите ни кибритени кутийки са „Ohio Blue Tip”, – то впоследствие добиват метафорични измерения (главите на кибритените клечки се превръщат в „трезви и яростни“), а към края разцъфват в любовно писмо: „Аз се превърнах в цигарата, а ти в кибритената клечка“. По сходен начин и отначало обикновеното материално ежедневие по-късно се оголва пред очите ни като нещо специално, почти трансцендентално, разкривайки още малки детайли, както и нови думи и емоции, с които те да бъдат уловени.

На хората в „Патерсън“ не им липсват проблеми, просто Джармуш избира да не ги разтегля и превръща в излишна драма, докато обраният и откровен образ, който Адам Драйвър създава, не цели да впечатлява, а просто да портретира млад артист, щастлив в своето усърдие.

paterson-review-img06-20170109

Подобно на герой от роман на Мураками, Патерсън не търси отговори на „големите“ въпроси, не се лута между грандомански амбиции, а избира да търси очарованието в подробностите на дните си, в богатото разнообразие от човешки животи и природни вълшебства, които го заобикалят. По особен начин, виждайки как Патерсън слиза в мазето на дома си, за да пише поезия, усамотен с библиотеката си в на пръв поглед неприветлива тъмна стаичка, резонира със спомена за Тору Окада от „Хроника за птицата с пружина“, който се спуска до дъното на кладенеца и наблюдава разпилените по нощното небе звезди.

Операторската работа на Фредерик Елмс е невидимият герой, който спокойно разкрива красотата на града. През цялото време имаме усещането, че нищо не се случва, но не се случва по очарователно красив начин.

Патерсън“ не е първият филм на режисьора, който драматургично е същинска съкровищница. И тук е мястото да вмъкна, че това би могъл да се окаже най-добрият филм на Джармуш до момента. Още от „По-странно от Рая“ и „Извън закона“, героите му винаги са били търсачи, чиито неспокойни души се лутат между самотата и топлината на човешките връзки. Едни търсят своето място из царящия житейски хаос, други се ослушват за непознат в кафето, с който да споделят цигара и приятелски разговор, а трети просто се оглеждат за начин да се приберат до вкъщи. В „Патерсън“ обаче сме свидетели на човек, който не е постигнал всичко и сякаш няма нужда от повече. Има достатъчно и изглежда се чувства удобно на мястото си. И гледайки филма, се заразяваме. Невъзможно е да не се зачудим колко ли окриляващи биха могли да бъдат невинните стихове на малко дете. Гледайки как тъмнокож и бял мъж на средна възраст плахо и срамежливо споделят помежду си разкази за неуспешни флиртове, в ума изниква дяволски забавната размяна на реплики между Йо Йо и Хелмут от „Нощ на Земята“. И в двата случая акцентът дори за миг не пада върху преодоляването на расови различия, защото във фантазията на Джармуш те са a priori излишни. Не го занимават тенденциозни проблеми, каквито са расизмът, феминизмът и сексизмът например, и избира да покаже колко по-приятно би било едно съществуване, в което те не фигурират в колективното съзнание. Как елементарно бихме могли да ги заменим с подходяща шега.

В края на филма Патерсън среща човек, очевидно доста различен от самия него, но твърдящ, че „диша поезия“. В това се заключва и посланието – ако можем да превърнем част от живота си в поезия, той се осмисля. Поравно утешително и удовлетворяващо съществуване в неподчинимия хаос, в който сме родени. Това кротко животоутвърждаващо твърдение сякаш допълва строфата от поемата на Уилямс, гласяща:

Защото началото е сигурно,
а краят – неясен нам, чист
и прост, отвъд
нашите разбирания.

коментари
 
Отговорете »

 

Коментирайте