В „По-добрите ангели на нашата природа“ Стивън Пинкър защитава тезата, че живеем в най-мирната епоха от историята на човечеството. Странно заключение, предвид двете световни войни, Холокоста и локалните сблъсъци, водени непрестанно из всички краища на земното кълбо, в които често загиват десетки хиляди. Оказва се обаче, че числото на жертвите е далеч по-малко от това в предишни векове. Защо тогава се боим?

Дали заради информационната мрежа, която предоставя мигновено знание за всеки конфликт, за всеки загинал, усилвайки по този начин и нашия ужас; заради страха от ядрен апокалипсис или благодарение на реалистичното изобразяване на насилието в киното и телевизията, които непрестанно се състезават с изискванията ни за спектакъл, антивоенните настроения никога не са били по-силни.

Светът се е променил за един век технологически прогрес. Трудно мога да си представя неолибералните млади хора от днешното поколение, получили добро образование, живеещи в световните магаполиси, да грабнат автоматични оръжия и да се хвърлят по корем в калта на окопите (дори мисълта за окопи вече е архаична). Колкото повече научаваме за другия, толкова по-силно съчувстваме. Емпатията ни постепенно се разпростира отвъд себеподобните ни, преминава в грижа за растенията и животните, в притеснение за околната среда и бъдещето ни като вид.

Далеч съм от мисълта, че живеем в бленувания остров на Томас Мор, но представите ни със сигурност са се променили. Поне що се отнася до средностатистическия, западно ориентиран човек, идеята за война, в която той ще бъде заставен да участва, звучи като нескопосана шега от stand up comedy шоу.

Американски войник преминава свободна площ по време на обстрел в Окинава. Жертвите от битката там са около 130 хиляди души.
Американски войник преминава свободна площ по време на обстрел в Окинава. Жертвите от битката там са около 130 хиляди души.

В такъв случай какво е мястото на военните филми днес? Няма да сме далеч от истината, ако приемем, че жанрът е в криза. Патетичните „Ярост“, „Lone Survivor”, „Unbroken” и „Американски снайперист” не притежават мощта на старите класики, захранвани от духа на автентичност, роден от няколко пострадали поколения. Последните добри примери са отпреди повече десет години. В „Писма от Иво Джима“ на Клинт Истууд и „Блек Хоук“ на Ридли Скот се прокрадват нотки на нещо фалшиво и изсилено, но филмите поне предлагат оригинален подход и изумителна екшън оркестрация. Въпреки това никой от тях не се и опита да надскочи мащаба, постигнат от Стивън Спилбърг в „Спасяването на редник Райън“ или дълбокото навлизане в изкривената психика на войниците, разкрито от Стенли Кубрик в „Пълно бойно снаряжение“.

Да започнем от основното. Какъв е съвременният герой на военен филм? Общественото мнение за Крис Кайл в „Американски снайперист”  на Истууд беше силно показателно. Вече не живеем в свят, в който считаме за герой мъж, убил 160 души. Без значение дали е морално оправдано, критериите ни не допускат това да бъде образец за подражание. На него се гледа като на необходимо зло, нежелан ефект от парадоксален морален сблъсък, задача, която все още не сме разрешили. Но ето, че с „Hacksaw Ridge“ на Мел Гибсън получаваме отговор на това противоречие, получаваме героя на новото поколение – войник, който не убива.

Андрю Гарфийлд е идеалът за герой в ролята на Дезмънд Дос.
Андрю Гарфийлд е идеалът за герой в ролята на Дезмънд Дос.

По думите на Джон Кенеди, който също влиза в съвременните представи за страдалеца-герой, войните няма да свършат, докато възразяващите да носят оръжие поради убеждения, не започнат да получават същото уважение, каквото получава и войникът. Кенеди би бил разочарован да научи, че днес, когато войните са далеч от своя край, съществува популярен, добре приет от критиката филм, който възвеличава именно образа на съдействащия пацифист.

Поне така се самоопределя Дезмънд Т. Дос, когато се записва като доброволец в американската армия по времето на Втората световна война. „Приех го лично, когато японците нападнаха „Пърл Харбър“ – така твърди новобранецът, но религиозните му разбирания за света, повлияни от адвентистката вяра, не му позволяват да убива. Въпреки това, решен да принесе своя дял в защита на отечеството, Дос категорично се записва. Не е лесно обучението, съпътствано от ругатни и побои от страна на другите момчета, целящи да го откажат. Дос не само продължава, но когато идва време да се изправи срещу летящите куршуми, го прави без оръжие и спасява 75 души в битката за „Хаксоу ридж” („Hacksaw Ridge” буквално означава „върхът на ножовката“). Филмът на Мел Гибсън показва адските преживявания на войниците и техния богопомазан санитар преди и по време на сблъсъка.

Американската войска пристига в Окинава – един от малкото панорамни кадри, които Гибсън може да си позволи със скромния бюджет от 40 милиона.
Американската войска пристига в Окинава – един от малкото панорамни кадри, които Гибсън може да си позволи със скромния бюджет от 40 милиона.

У дома

Първата част от биографичните военни филми винаги цели да създаде необходимия контраст между спокойния семеен живот у дома и предстоящия ужас в непознатите земи. Тези сцени обикновено са захаросани и пропити с наивност, като в много от случаите са си направо изфабрикувани, за да създадат по-голямо драматургично напрежение. Намерих началото на „Hacksaw Ridge” за напълно приемливо.

Забележителният ефект, който Гибсън постига в тази първа част от филма е, че човек забравя, че гледа военен филм. Нещо, което е трудно за постигане, както може би Анджелина Джоли вече знае, след нейния опит в жанра„Unbroken”, където едни от най-неприятните сцени бяха именно от детството на Замперини. Във филма на Гибсън виждаме (малко) повече от елементарно вкореняване на героя. Главно поради отличните декори и костюми, както и благодарение на подхода към юношеските трепети.

Тереза Палмър влиза в ролята на Дороти – съпругата на Дос. Ролята й е кратка, но е получила достатъчно внимание от сценаристите (Робърт Шенкан, Андрю Найт („Търсачът”) и Рандъл Уолъс), за да не бъде просто кръпка. Романтиката между двамата е сладка като захарен памук на нощна забава, но към наивността им е подходено уважително. Чувството за хумор също е премерено и на място, без да разваля тона на филма. При тези моменти влиза в сила отношението на публиката. В нарастващия цинизъм днес част от едновремешния романтизъм се губи, счита се за нещо смешно, за остарели представи за света. Понякога съм съгласен, друг път-не. В случая вярвам, че сантиментът идва от автентично място, главно поради образа на истинския Дезмънд. Това важи и за религиозната нишка.

Дороти дава на Дезмънд библията, която ще му дава сили по време на битка.
Дороти дава на Дезмънд библията, която ще му дава сили по време на битка.

С две сцени Гибсън изгражда мотивацията на героя да не носи оръжие. Неговата религиозна решимост произлиза от травматизиращите отношения с бащата – алкохолизиран ветеран от Първата световна (в отлична форма Хюго Уийвинг), който в по-буйните си вечери прибягва до огнестрелно оръжие. Образът му, подобно на Дороти, също не е сведен до клише и по-късно във филма дори виждаме, че е способен на благородство. Самият Гибсън, който не е чужд за опустошителната сила на бутилката, подхожда към проблема нюансирано. Добрите и достойни мъже не са имунизирани и заради обстоятелства също могат да изгубят себе си в порочния кръг на зависимостите. В онези години посттравматичното стресово разстройство дори не е познато, не е имало методи за лечение и на ветераните, страдащи от това заболяване, се е гледало като на слабохарактерни хора. Нищо чудно, че завръщането към цивилния живот е било почти невъзможно.

Другият важен аспект от появата на бащата е свързването между две съсипани поколения – това от Първата и това от Втората световна, както и създаването на необходимия контрапункт на наивността на Дезмънд. Двамата разговарят на гробището, където са погребани всички приятели, които Дос старши някога е имал. Речта му, когато синът му казва, че се е записал, не е гневна или патетична. Простите думи, че войната няма да се побере в представите му, са достатъчни. Вярваме му заради отличното изпълнение на Уийвинг, но и заради добрата режисура. В по-ранна сцена бащата порязва ръката си на счупената бутилка, а струйка кръв протича по каменната плоча на един от гробовете.

Хюго Уийвинг ни напомня (ако някога изобщо сме забравяли) колко добър актьор може да бъде.
Хюго Уийвинг ни напомня (ако някога изобщо сме забравяли) колко добър актьор може да бъде.

Обучение

Подготвителният лагер също е коварно място за всеки режисьор/сценарист. Гледали сме достатъчно войници, които се премятат по въжени стълби, въргалят се в калта и си спогаждат просташки номера в бараките. В тази част от филма силната карта несъмнено е Винс Вон, който, както неведнъж сме изтъквали в новините до момента, беше едно от притеснителните попълнения. Това е актьор все пак, който рядко е наясно къде се намира и в какъв филм участва. Ужасното му изпълнение във втори сезон на „Истински детектив“ беше последното потвърждение (поне според мен) за анемичния му талант.

Тук Вон блести. Без особена трудност, може би поради съвкупността от добра режисура и страхотно написана встъпителна сцена, героят му сержант Хауъл може и да остане в историята с няколко култови цитата. Чрез по-лекия хумористичен тон Гибсън избягва асоциациите със сержант Хартман на Роналд Лий Ърми в култовата класика „Пълно бойно снаряжение“, като една от отлично построените сцени включва гол редник и забит в крака нож. Редникът е с прякор „Холивуд“ и гаврата с него е част от забавна закачка с индустрията, която Гибсън си позволява .

Първокласни изпълнения доставят и поддържащите актьори. Освен Винс Вон, новакът Люк Брейси успява от неприятен агресивен тип да премине в спектъра на симпатичен мъжкар, при това без излишни думи. Сам Уорингтън в малкото сцени, в които се появява, прави най-добрата си роля до момента. Не че това е кой знае колко ласкаво изказване, но е още едно доказателство за умението на Гибсън да подбира и работи с актьорите си.

Още една отлична сцена, която можем да наречем bible slapping.
Още една отлична сцена, която можем да наречем bible slapping.

Тази част от филма добре илюстрира и моралното ядро, с което някои хора може би ще имат проблем. Сложният въпрос, който Дос задава на цялата военна организация – какво означава да съм патриот по време на война, ако не искам да убивам и имам ли право да изляза невъоръжен срещу врага, в опит да спася другарите си. Позицията му може би звучи наивно (тогава и днес) и наистина, войната срещу Хитлер нямаше да бъде спечелена с този начин на мислене, но пък може би ако всички хора мислеха като Дос, нямаше изобщо да има война с Хитлер.

Дезмънд е стоик, идеализиран е до месиански образ и това би било проблем, ако филмът беше изфабрикувана история, но чрез непрестанното напомняне, че наблюдаваме невероятната действителна история на човек, който е извършил всички тези свръхчовешки неща, предлага нов пласт смисъл на стоицизма му. Наивната му идеология става по-разбираема и достойна за уважение след битката. Сълзите на истинския сержант преди финалните надписи, когато съжалението, че са тормозили човека, който в последствие ги спасява, са ядрото, което спасява сантимента на филма. Пред такава човещина коментарите са излишни.

Дезмънд защитава разбиранията си.
Дезмънд защитава разбиранията си.

Битка

Hacksaw Ridge” предлага най-ефектната битка с автоматични оръжия за последното десетилетие. С два щурма и няколко дребни, разпокъсани престрелки, получаваме напоен с кръв спектакъл с разхвърляни черва, пръснати черепи, плъхове, кал, френетичен монтаж и изключителна хореография, която следи плътно героите, установявайки важното усещане за определено време и място. Един от любимите ми образи е, когато мъжете се катерят по въжената стълба, която ще ги отведе до бойното поле. Адът е горе, а докато пълзят към него, по тях капе кръвта на загиналите им другари. Фетишът на Гибсън към насилието отново е изведен в пълния си драматизъм – виждаме нещата такива, каквито са били, без задръжки. Хаосът и смъртта са освободени да бродят по земята.

Звукът е феноменален. Заслужена би била евентуалната номинация, а гледането на голям екран е повече от препоръчително. Въпреки скромния бюджет и ограниченото време за заснемане – само два месеца за по-голямата част от филма, Гибсън създава тежък и силно осезаем ужас, който с помощта на музиката на Рупърт Грегсън Уилямс издига „Hacksaw Ridge” до едно по-високо ниво. Рупърт е брат на Хари Грегсън Уилямс, който е виновен за един от любимите ми саундтраци от новото хилядолетие – този на „Небесно царство“. Явно талантът се предава в семейството, защото това е втори успешен филм на Рупърт тази година. В „Легендата за Тарзан“ имаше няколко страхотни негови композиции, както и невероятната „Opar“. Оттам го е харесал и Гибсън. Най-впечатляващото е, че музиката е завършена само за пет седмици. Обикновено процесът изисква три-четири месеца.

По време на битката компютърните ефекти трудно могат да се разграничат от практическите такива. Единственото, което ме подразни във визуално отношение, беше артилерийският огън от корабите, където неубедителният CGI ми вадеше очите. Това няма да е справедлива критика, предвид ограничения бюджет, с който Гибсън е работил. Парите са два пъти по-малко, отколкото е разполагал за „Смело сърце” преди двадесет години. Свалям му шапка.

Има нещо от старото майсторство тук. Филмът изглежда като нещо, което рядко виждаме напоследък – нещо почти действително, нещо, което се е случило някога някъде. Първият щурм ми напомни на „Парадът на смъртта“ (1925) на Кинг Видор. Наслояването на съспенс и последвалия кошмар. Войната е изведена в най-голяма крайност. Вълна след вълна налитаща смърт. Кои сме ние и как сме способни на подобни действия. Подобно на „Апокалипто”, „Hacksaw Ridge” е изследване на способността ни да бъдем зли към себеподобните си. На фона на суровата действителност е предложено решението – да постигнем възвишеното, поглеждайки към една недостижима реалност.

Stairway to hell.
Stairway to hell.

Дезмънд Дос

Осъзнавам, че все още не съм написал нищо за звездата на филма – Андрю Гарфийлд, който влиза в ролята на Дезмънд, но играта му и подходът към ролята са такива, че макар да го поставят в центъра на прожектора, не акцентират върху уменията му да привлича интереса на публиката върху себе си. Гарфийлд е талантлив и усърден актьор, който доказа в „Социалната мрежа“, че е способен да използва нюанси в държанието и акцента, за да постига големи резултати. Радвам се, че не затри кариерата си след двата филма за Спайдърмен, а кастингът на Гибсън явно има връзка с желанието на режисьора да направи филм за супергерой, който не носи спандекс – нещо като мета-коментар. Очаквам Гарфийлд в „Мълчание“ на Мартин Скорсезе. Дано само покрай всички религиозни филми тази година не полудее като Джим Кавийзъл (повече тук).

Религиозният аспект също беше едно от притесненията ми, докато течеше рекламната кампания. По всичко личеше, че Гибсън иска да спечели отново християнската общност в Америка, която беше основен виновник за високите приходи на „Страстите Христови“. В „Hacksaw Ridge” богът е мълчалив. Вярата на Дос не е нищо повече, освен незачитане на смъртта и отказ да убива. Не виждам защо това би подразнило някого. Дали сте съгласни с неговите виждания или не, няма никакво значение. Това е биографичен филм, а вярата е основното нещо, което (освен късмета може би) е спасило Дос. При това му е дало и здрав разсъдък да доживее до дълбока старост.

Хареса ми, че филмът не свърши със захаросан кадър на това как войникът се връща при съпругата си. Виждаме спасителят като разглобен човек, който има нужда да бъде изведен на носилка и именно в тази своя безпомощност изпъква неговото превъзходство, което го възвисява към небето и светлината. Самият Дезмънд никога не се е считал за герой. За него загиналите мъже са истински смелите, които заслужават цялата почит.

Дезмънд Дос позира с Медала на честта. Той е първият носител на честта от тези, които отказват да носят оръжие.
Дезмънд Дос позира с Медала на честта. Той е първият носител на честта от тези, които отказват да носят оръжие.

Героизмът се определя като изключителен подвиг, извършен на фона на необикновени обстоятелства и макар да е ясно кой е героят на филма, има още една личност, която заслужава вниманието и (може би) уважението ни. Откога само чаках да видя надписа: „Directed by Mel Gibson”…

Мел Гибсън

Изкушавам се да коментирам цялата десетгодишна драма, която съпътстваше един от любимите ми режисьори (всъщност вярвам, че целият екип споделя чувствата ми, поне що се отнася до фантастичния „Апокалипто“). Няма да изпадам в подробности, но тъй като това е първото ревю на филм, режисиран от Мел Гибсън в сайта, няма как да съм кратък.

Изпитвам силна нетърпимост към политически коректната истерия, която е завладяла мнозинството в Холивуд и лицемерието, с което някои хора си позволяват да унищожават кариери и животи, на базата на някакво изказване в нетрезво състояние, е обидно и недостойно. Не защитавам Гибсън, даже напротив, намирам го за религиозен фанатик, който неведнъж е стигал до бариерата на разума, но в никакъв случай не бих позволил личния му живот и възгледи да се намесват в отношението ми към филмите му, които до един са изключителни.

Макар „Hacksaw Ridge” да е проектиран като голямото завръщане на Мел Гибсън, като филма, посветен на една драматична история за герой, който обръща и другата буза, докато е несправедливо налаган от своите съмишленици (сега се замислям, че може би по-подходящ проект би бил „The Birth of a Nation”), вярвам, че компромисите са твърде пренебрежими на фона на изброените в текста качества. Шаблонът е наложен, но по някое време авторът отново поема контрол и чертае собствената си визия. При все колко е трудно да се направи биографичен филм за толкова героична личност като Дезмънд, без да се премине в патетичност, „Hacksaw Ridge”  избягва капаните, в които паднаха „Unbroken” и „Търсачът“ на Ръсел Кроу. Самият Гибсън признава, че е отказал сценария два пъти, може би именно поради тези предизвикателства.

А real hero.
А real hero.

В началото на текста поставих въпроса за героизма в съвременното ни общество, сковано от ужасите на една потенциална война. Поколение, което не знае как да води война и което, ако зависи от него, от страхливост или поради принципи, няма никога да хване оръжие в ръката си. Някои ще негодуват, други, по-близки до чувствителността на президента Кенеди, ще почувстват облекчение, но ако попитаме кой е съвременният герой на военния жанр, отговорът за нашето поколение без съмнение ще бъде Дезмънд Дос.

Оценка: 8/10

Similar Posts

Вашият отговор на toto Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

65 Comments

  1. Пълен боклук! Това беше едно от най-големите ми филмови разочарования, не само за тази филмова година, но и за последното десетилетие, може би? Дидактичен, нравоучителен, патетичен, мелодраматичен, клиширан и банален! Мъчителен за гледане – обида за интелекта и сетивата на всеки кино ценител. А, едно от най-противните обстоятелства свързани с тази популистка помия беше факта, че филма е безочлива християнската пропаганда. От всеки ъгъл и кътче на екрана прозираше плоското и отчаяно намерение на стария пияница да покаже на света колко добър човек е всъщност, щом ни разказва такава героична, морално поучителна и затрогваща история, величаеща нестихващата сила на алтруизма и доброто в човека. Едвам се стисках да не повърна през цялото време и нямах търпение това наказание да свърши колкото се може по-бързо. Отблъскващ филм на всяко едно ниво – послание, идеи, персонажи, структура, диалог. Достоен за сравнение с продукциите на холмарк.

    P.S. Насилието беше супер – единствения светъл лъч в това целокупно разхищение на творчески талант! Не знам за артилерийския огън, но за пореден път стигнах до заключението колко много мразя дигиталния blood squib.

    1. Ами защо нравоучителен тогава? Ти как би разказал историята на човек, чиято смелост се подхранва от вярата му? Според мен, ако си атеист, това ще те дразни още на концептуално ниво.

      Колкото до клишетата – не видях претенция за авторско кино, че да го мерим с високия аршин.

    2. Да, признавам, че атеистичната ми натура се бунтува срещу филма още на концептуално ниво. Нравоучителен, защото глорифицира религията, представяйки я само и единствено в добра светлина, предоставяйки алтернативен (правилен!) път в живота, по който всеки желаещ може да поеме. Извън контекста на историята за сектанта Дос това е доста тъпа идея, която може да произлезе от филма ти. Лично мен като скептик човек това наистина изключително много ме подразни. За съжаление Мел Гибсън е християнски фанатик, който използва таланта си като всеки творец, за да отправя послания, да споделя идеите и възгледите си пред света, търсейки съмишленици, което в неговия случай е доста жалко с оглед на лайняните си, крайно религиозни убеждения, с които разполага. Ако, продължава в същия дух, ще ми се наложи да направя жертвата и да се откажа от неговата неподражаема кинематографична мощ и класен авторски почерк, обявявайки го за вреден с цел да не се замърсява допълнително филмовия хоризонт с такива напълно излишни верски призиви. Клишетата във филма за мен не бяха използвани по ок, начин. Нито бяха интерпретирани, нито показани под нов различен ъгъл, че да не ги оценя като недостатък. Целта на тази история беше да докосне хората дълбоко в душите им, за да ги развълнува до степен, до която да отприщи тяхната силна емоционалност, докарвайки ги чак и до сълзи в някой моменти! Висока амбиция, която в творческо отношение принадлежи към авторския подход. Още един фактор, по който считам възражение по съвест за напълно авторски проект е факта, че отново е финансиран основно чрез Гибсън, причината за неговото съществуване е отново той самия (без него, този филм сигурно, все още нямаше да бъде направен), а историята на филма е изключително лична за Лудия Мел, с оглед на теистичните му вярвания.

    3. Не видях да представя вярата като единствения правилен път. Ако „пропагандира“ нещо, това е приемане на различния и уважение към разбиранията му, които не само не вредят никому, но дори помагат за общото благо. Виж, аз също съм скептичен човек, но в „Hacksaw Ridge“ нямах проблем с посланието.

    4. Явно в днешните „изучени и образовани“ младежи като тия тук по-горе пишещите,че да си атеист е доста по-модерно и показващо „трезвеност на ума“ в разбирането на реалността като такава.
      Драги ми писачи, вярата е акт, до който доста трудно се стига и то в огромна бора и усилие с разума за да може той да бъде оборен и убеден в такива ирационални доводи. Така, че за да вярваш се изисква доста повече наличност на знание.
      Първото и първично отношение както и реакция на рационалният разум е много нисш в елементите си за достигане до същността на реалността. Но той не е адекватният критерий за обективен анализ или какъвто и да е извод отговарящ на истинността като абсолютна обективност. Разумът е субективен във всяко свое отражение на тази реалност и множество косвени и преки фактори може да му повлияят да бъде „подведен“. Докато вярата е ирационално, необективно и морално отражение на тази реалност и всеки разум може и знае и го усеща, че тези ирационални реалности съществуват, но поради безсилието си понякога да ги впримчи в своите обективни рамки на определенията, просто ги отрича.

      Лаици претендиращи и отричащи такъв ирационален фактор в реалността за мен са просто поредните постмодернистчета целящи оригиналност, но не и разумност и уникалност.

      Така че да ми обвинявате Гибсън във фанатизъм и пропаганда във филм е твърде нелепо като изказване и по същата логика може да обвините всички филми на религиозна основа в миналото. Твърде нелепо изказване на този The Bear Jew.
      Прочитайки отново цялото ревю смея да се съглася с повечето от написаното, но все пак да не забравяме, че процеса на правене на филм е доста по инакъв и едва ли има нужда да се обяснява, че всичко е въпрос на бизнес, доказване. А не някакви търсения на религиозни пропаганди и то в който и да е филм. Запомнете едно – пропагандатори режисьори няма и не може да има при простият факт, че все пак всичко сложен дълъг процес с цел приходи и качествена реализация на продукция.
      Още повече пък от Гибсън, който ако бе такъв религиозен фанатик, както някой се опитва да го изкара, никога няма да покаже толкова реалистично и в присъщата за него граничеща с бруталност жестокост при битки и хвърчащи кръв, тела и парчета мозък и то на своята публика. Която нали уж иска да убеди в религиозността и идеала. Няма публика, която да се убеди във каквато и да скрита проповед при зърването на такива брутални реални сцени.
      Така че моят съвет е насладете се на майстора на кино и то реално кино и оставете религиите настрана тук.

      п.п. Щом в този филм някой видяха пропаганда, то в „Христовите страсти“ какво пропагандира там? Филм-икона лично за мен. Та там Исус е показан като толкова земен и от нас личност, че просто няма такава интерпретация в киното досега. Да не говорим, че края просто те кара да настръхнеш с отварянето на пещерата. Толкова силен, че трудно се анализира като произведения. Уникален Гибсън и с удоволствие ще гледам всичко негово отново и отново.

    5. Прекалено много white noise има в текста ти. Прави му по една редакция преди да го постваш.

    6. Хах, палячото на сайта. Това просто не е сериозно.

    7. Боцкаш лииии? Това е най-добрия филм за последните 10-12 години

    8. Да оставим моето субективно мнение на страна и пак този филм не може да бъде определен за най-добрия в последните 10-12 години! А, да не говорим, че не и най-добрия филма на същия режисьор за този период.

    9. Може би, ако успяваш да се абстрахираш (поне в коментарите си) от атеизма си , ще ги дочитаме до край. И аз не съм вярващ , но мога да оценя и да разбера инакво мислещите!

  2. Поредния шедьовър на големия Гибсън, но аджеба, Касабов защо правиш този философски напън в едно ревю за кино?! Може би поради факта, че имаш недостиг на лично самочувствие, или кой знае какво още, за да ни занимаваш с твоята липса на оценачна смислова интерпретация по този нелеп и надут начин. Като започнах с този твой чаршав, както ти ги наричаш моите текстове, и още на втория абзац се отказах да чета тези въздухарски глупости за история и стойността на живота. Може би на някой тек да направиш впечатление с тези празни думи не казващи почти нищо, но не и на мен. Защото такъв текст във ревю за филм малко ми идва в повече…Ама моля ти се, не си пред дипломна дисертация а ревю на филм все пак. Сори за откровението.

    1. В крайна сметка не разбрах дали ти е харесало ревюто. Аз го четох отгоре-отгоре, че още не съм гледал филма (очаквам поне като режисура да ми допадне).

    2. Uzi, мен ли питаш?
      Момчето има и по-добро попадения като ревюист… Увлича се във философска масовка, а не анализира кино произведение. Нито дума за работата на оператор, а за Гибсън почти нищо, освен че го мисли за изкуфял зъл антисемит-фанатик, но и така се го харесвал. Абе може и повече, но това е видял. Все пак за един път гледане толкоз… После ще види и чуе повече. Филма е шедьовър.

    3. Аз съм резервиран, но дано ми хареса… стига да стигна до него, че имам 100 неща да гледам.

    4. Филмът в никакъв случай не е шедьовър, а за Саймън Дъган няма кой знае какво да се каже. Може ти да допълниш, ако искаш.

    5. Не ме разбирайте грешно филма не е казано че 100% шедьовър, защото все пак Гибсън не е снимал от 10 години и леко е позагубил форма. Но си личи неговия „маняшки“ почерк. Но като гледам не случайно има 8. 2 класациите. Но все пак е филм на Гибсън и това е достатъчно за феновете. Никой няма да го изучава във военната академия, но достойно седи във военния мантеон на такива ленти.

  3. Ей момчето-ревюист тръпне за всяка ваша похвала… Айде не се стискайте, ами му отдайте нужното, поне да помогнем за адекватното изкристализиране на самочувствието му. Всеки коментар е ценен за него. Ама моля ви се ! Къде сте групата от хвалебствени клакьори?

    п.п. Предлагам за бъдещите ревюисти просто да не преразказват филма, а да се научат да правят анализ на това, което са гледали, а не да четем филма преразказан. Айде нема нужда.

    1. Тръпна само за твоите коментари, сатърче.

      А горе не мрънкаше ли, че твърде много се отнасям в разсъждения и не пиша конкретно за филма? Почвам да се обърквам. Чакам да изчислиш какво е съотношението между преразказ и анализ в текста, за да се поправя за следващия път. Но, хей, така ще трябва да го прочетеш. :/

    2. Реално ценното в твоето ревю е именно никому ненужната „дисертация“ по хуманизъм, но като видях по надолу преразказа тук е явен и банален. Изреждането на основните линии в това, което искаш да ни кажеш е като едно време както ни учеха в рефератите в университета, а това е толкова скучно: Въведение – изложение – заключение… Без капчица плам в написаното. Хората искат /в това число и аз самия/ да прочетат един по-нов, по-друг и нестандартен ъгъл на това, което всички може да видим. Това ревю е за това, което всички може да видим на повърхността, но нас ни интересува онова, което не всеки може да види и улови. Е това е интересното и това търсим ние, четящите тук в такъв вид блогове и сайтове. Покажи ни нещо, което ние не сме видели и усетили. това е силата на един силен ревюист. И още веднъж ще го кажа – никой в този сайт / с малки изключение де/ не разглежда киното и филмите като кино творчество, ако ме разбирате какво искам да кажа. Т.е. никой не прави анализ на отделна работа на режисьор, сценарист, композитор, оператор и така на татък. А всъщност това са основните двигатели на всяка продукция и реализация. Всеки тук прави ревюта на киното като все едно е прочел книга и всичко е във въздуха. Абе кажи как се е справил Simon Duggan или Rupert Gregson-Williams и Гибсън на какво ниво е сега, а не ми преразказвай киното в идеи. То само си ги разказва. Още повече това е знаменателна лента при факта, че големия Гибсън се е завърнал от 10 годишно отлъчване. Самият този факт го прави уникат филма.

    3. Извинявай, че не отговаряме на стандартите ти. Радвам се, че си хванал всичко това, че и повече.

    4. Не се заяждам -просто казвам. 🙂
      Сега ще се напъна да го прочета цялото, но не обещавам, че няма да заспя в процеса

    5. @касабов
      Не схвана тук уловката какво искаш да кажеш реално: цитирам;“Извинявай, че не отговаряме на стандартите ти. Радвам се, че си хванал всичко това, че и повече.“ ?

  4. Днес гледах филма. Определено ми хареса. И ме стресна – войната показана такава каквато е. И хората – каквито са. Различно смели, вярващи, красиви или грозни – всякакви. Но еднакво смилащи се в месомелачката на войната. И американци и японци изглеждаха еднакво изкормени, разкъсани, простреляни…. Без значение каузата и войната колко справедлива е или не… Няма как да не се замислиш. А религиозното послание е изтеглено доста назад като план.
    Сега прочетох и статията – докрай. Споделям голяма част от нея – благодаря на автора за подреденото изложение.
    Подразниха ме коментарите на някои недоволни, но какво да се прави, такива сме си 🙂 не само че сме недоволни, но държим да го изврещим колкото ни глас държи 🙂

    1. Считам, че троловете са хора, които пишат каквото им падне нарочно, за да дразнят, отправят провокации, да се подиграват или просто го правят ей-така от скука, за да са сигурни, че все пак има кой да осигури и алтернативна гледна точка, която дори понякога пренебрегва обективните факти. А, ако някой просто не е съгласен, защото има свое собствено виждане, което се различава от основната теза и чувства, че иска да го изрази, вярвайки, че може да предостави и достатъчно ясно аргументите си за това, тогава вече говорим за излагане на различни мнения – плурализъм!

  5. В такъв случай какво е мястото на военните филми днес? Няма да сме далеч от истината, ако приемем, че жанрът е в криза. Патетичните „Ярост“, „Lone Survivor”, „Unbroken” и „Американски снайперист” не притежават мощта на старите класики, захранвани от духа на автентичност, роден от няколко пострадали поколения.
    * * *

    Могат да бъдат споменати „Джархед“ и „Войната е опиат“ примерно. Но много неприятно усещане ми остава факта, че някак си приемаме, че американците имат някакъв патент върху историите и филмите за войните, що ли? Изброяват се няколко заглавия, при това наистина много зле изпълнени и се прави заключения, че жанрът е в криза, щото в Холивуд това бил погледът през последните години… а ре бе…Колкото до старите класики, на 7-ми прочит от дистанцията на времето, днес някои от „класиките“ изглеждат не само бутафорно, а направо нелепо. Дори и като актьорска игра, някъде направо си е преиграване.

    Ужасното му изпълнение във втори сезон на „Истински детектив“ беше последното потвърждение (поне според мен) за анемичния му талант.
    * * *

    Поне според Вас, да. Иначе, категорично не…
    Първите 4 абазаца наистина идват малко като претенция. Филмът не съм гледал все още. Надявам се, поне кинематографично да е на ниво…

    1. А с руските ли да сравняваме? Дайте примери за отлични военни филми през последните години. „Джархед“ и „Войната е опиат“ са съвършено различни, най-малкото в тях няма нито една битка или престрелка.

    2. Над всички е „Девета рота“… not 😀

  6. Тоест ако няма масовка тип Курската дъга или десанта в Нормандия, не се брои военен филм, м? Сериозно? Въпросът- „А с руските ли да сравняваме“ сигурно показва ограничения кинокръгозор който имате… по добре да не бяхте питали…

    Узи, явно само Девета рота си гледал. Еквивалент на кинокон с капаци…

    1. Браво бе, Кутуньо, разкри ни 😀

    2. хах, той е ударил джакпота направо. : ))

      тото, няма нужда да елементаризираме. Hacksaw RIdge е класически военен филм с голяма батална сцена. По структура и подход няма нищо общо със споменатите от теб филм.

      За другото ти заяждане – не, не се ограничаваме само с американско кино, но в момента само то може да разгърне в адекватен мащаб подобна история.

    3. Кутуньо?!? Т.е. вие сте Ал Бано и Ромина Пауър? Узи, специално теб няма нужда да те разкриват- няма какво. Липсите са пълни.

      „но в момента само то може да разгърне в адекватен мащаб подобна история.“ – ясно. Май наистина гледате само кино марка US… спокойно, алтернативата не е само руско кино, не знам какво подскочихте като нацисти в Берлин на 8 май четирисе и пета…

    4. Аз още чакам да дадеш примери. Поне три филма ако изброиш, ти пишем публично извинение. : )

  7. Понеже и аз, като автора на ревюто, съм голям фен на Гибсън, реших да дам мнение не само за филма, но и за настроението в киносалона в Америка. Отидохме с приятели да гледаме Доктор Стрейндж – разцепихме се от кеф, веднага след това гледахме Hacksaw Ridge – залата беше почти празна, което е хем плюс, хем минус за такъв филм.

    Всички харесахме филма и ако Андрю Гарфийлд поне не го номинират за Оскар ще бъда втрещен от гилдията. Не само актьорската игра, но и историята и режисурата са на много високо ниво. Лентата не е по-добра от „Бяхме войници“ (например), но определено е свежа глътка въздух във военния жанр и в зачестилите напоследък CGI crapfests по кината. Оценка 10/10 (най-малкото да направиш такъв филм за 40мил.долара в днешно време си е „Дедпул“ на n-та степен)!

    Личи си, че автора на ревюто меко казано е прекалил с въведението и лирическите отклонения, но от друга страна разбирам ентусиазма на човек, който е фен на дадено изкуство. В крайна сметка важното е дали ревюирания филм е ДОБЪР или ЛОШ. Няма да навлизам в подробности за кризата на Мел през последните 10 години, но едно е сигурно – той е следващия Джордж Милър и нямам търпение да видя какви ще са следващите му проекти, които възнамерява да режисира (доколкото четох в интервю те са 4 на брой, така че да се захваща 🙂 )

  8. Ревюто си е даже много добро и почти ме нави да гледам филма, а съм доста предубеден предвид очеизбождащата му Oscar-bait концепция.

    BTW, най-добрият (анти)военен филм на всички времена не съдържа мащабни баталии, кървища и т.н. И не е американски, още по-малко руски. Заглавието му е Das Boot.

    1. Напълно съм съгласен с изброените от теб елементи, но бъркаш за националността – все пак най-великия анти-военен филм на всички времена според мен е американски: http://www.imdb.com/title/tt0067277/?ref_=nv_sr_1 🙂

      P.S. Das Boot e много силен филм също.

    1. Този топ 10 не изглежда никак зле. Супер, че са вкарали „Zootopia“, заслужава си го 🙂

    2. не вярвам, че “Sully”, “Fences” и “Hell or High Water” ще ми влязат в топ-а, но със сигурност изглеждат като чудесни филми. Другите седем обаче са от 8 нагоре.

    3. Да, това с класациите си е чисто и просто още едно субективно мнение и нищо повече. Като по-малък им се дразнех, в момента, ако им обръщам внимание е от чисто любопитство. Иначе от сега виждам, че и моят топ 10 в края на година ще изглежда по съвсем различен начин.

    4. Интересно обаче, не включват Westworld в топ 10 сериали, което ме радва. хи-хи-хи

  9. Изобщо, Гипсън не е в стихията си, на Джоли, с „Несломен“ е с класи над тоя. Спомням си, гледах „Бяхме войници“ и сам в киното, си пушех цигари и пиех бира ахах, никва поука не си е зел, Мел, от тогаз.

    1. Ама то Мел не е режисьор на „Бяхме войници“ :/
      А „Несломен“ е ебаси дразнещия филм

  10. Хахах, правилно…явно съм направил неволна съпоставка кви бози са! Колкото до „Несломен“ , за мен е в топа от тази категория за последните 10-на години.

    1. Бегай коментирай друго, но не кино…не го разбираш пич, Pacino…

  11. Четех, четох коментари – леле!!!!!!!!!! Барате се за много знаещи и образовани – уау!!!! Дори незнаете значението на думата атеизъм ( а- теизъм )! А някой от вас гугълски зубърчета направил ли си е труда да прочете за обща култура поне Библията и знаете ли, че първата жена, която Бог създава не е Ева, а Лилит ?! Въпросче само за препитване 🙂 Добре би било, като гледате филми – поне малко смислени – да си дадете време да осмислите посланията в тях, да ги анализирате по възможност от максимален брой гледни точки. Колкото до вярата – повечето от вас хал-хабер си нямат какво въплащава тази дума – пожелавам ви най-сърдечно и добронамерено да придобиете вяра в сърцата си – в себе си и в истината. А Мел Гибсън заслужава уважение по една простичка причина – осъзнал е истинските неща на живота – а те са страшни – малко хора могат да ги признаят и понесат – повечето предпочитат да живеят в лицемерие със себе си и околните 🙂 Бог (или това там някъде, кой както иска да го нарича) да ви пази!

  12. Писал съм го вече много пъти в тоя сайт, за мен Мел Гибсън е ОГРОМЕН и се радвам, че намери пътя си обратно към машинката за филми. Имам много забележки към тоя му филм, но няма да навлизам в подробности. Аз лично чакам следващия му такъв и се радвам, че батко пак е тук.

  13. Филмът има безспорни качества, но не ме трогна като цяло. Може би 6/10. Дано обаче Гибсън продължи да снима, защото наистина е ужасно добър режисьор. Ако реализира проекта си за викингите както реализира „Апокалипто“, ще смаже.

    PS Хюго Уийвинг заслужаваше Оскар номинация за поддържащ актьор.

    1. Да му беше с едни 10 минути по-дълго екранното присъствие и щях да се съглася, малко ми идва тук и някакси много ми се принизява вече това с тия номинации – барем 5 минути да играе човек добре и вече заслужава номинация. Иначе – съгласен съм – страхотен е тук.

    2. То това му беше якото – супер за кратко го имаше, но подпалваше екрана. Яд ме е, че на фона на доста яки неща във филма, останах равнодушен оувърол.

    3. хах, нали знаеш оскарът за най-кратко изпълнение? на фона на него това си е главна роля. 🙂

  14. Филмът е добър – един от малкото напоследък, който ме пренесе на място. Поздравления за Гибсън и актьорите.

  15. Хареса ми. Един от малкото добри, които съм гледал напоследък. И не видях нито един черен, дали щото Гибсън е режисьор 🙂

    1. Явно не е ЧАК толкова добър актьор това джипси с лакирани ноктенца!