Швейцарско войниче” на Дан Куан и Даниел Шайнерт, който може да гледате като част от фестивала So Independent, е най-добрият романтичен филм тази година, по начина, по който „Саламена фиеста” се оказа най-добрата политическа сатира. Безпардонен и абсурден, филмът ще ви разсмее с първата пръдня и ще ви разплаче с последната.

Трагикомедията започва с Ханк (Пол Дейно), който се опитва да се обеси, докато пребивава на нещо, което изглежда като необитаем остров. Докато тананика последните тонове на любимата си песен, клетникът вижда изтласкан на брега труп (Даниел Радклиф). Предизвикани от газове конвулсии го убеждават, че мъртвото тяло е живо. Ханк го яхва и отпрашва към хоризонта, припомпвайки газовете като воден скутер.

Двамата се озовават на обширен плаж, обграден със скали и високи дървета. Ханк прехвърля трупа на гръб (като междувременно бута коркова тапа в задника му) и двамата навлизат непознатата гора, която ще стане техен дом през следващите седмици. Оказва се, че трупът може да говори, името му е Мани и има много въпроси за живота, любовта и всичко останало. Двамата завързват странно приятелство, а Ханк се сблъсква с най-големия си страх – да заговори момичето на живота си.

Как изобщо се говори за такъв филм? Исках ревюто да е просто описание на първите десет минути, които са съвършен шорт филм и съдържат в себе си повече изненади и вълнение, отколкото половината корпоративна продукция, която се изниза това лято, но изглежда е неизбежно да отминем въпроса, който може би назрява в главите ви: „Какво по дяволите е това?”

Както написах в първия абзац – това е романтичен филм. Може да се погледне като романтичен филм между две момчета. Едното от тях е живо, другото (поне временно) е мъртво. „Швейцарско войниче” е колкото филм за приятелството, толкова и за помиряването със себе си, за предизвикателствата на порастването и болезнения сблъсък с действителността. Донкихотски разказ за поредния обезумял мечтател, прокуден от обществото и намерил спасение в делюзиите си. Но колко красиви и съкровени са тези делюзии. Кой има право да посяга на тях?

Нивото на детайлност в продукцията е изумително. Когато двете момчета са в импровизираното си убежище, могат да се открият десетки изобретения, символични марки и препратки към попкултурата.
Нивото на детайлност в продукцията е изумително. Когато двете момчета са в импровизираното си убежище, могат да се открият десетки изобретения, символични марки и препратки към попкултурата.

Във филма има и момиче – Сара (Мери Елизабет Уинстед), което се появява в спомените и виденията на Ханк. Тя е момичето от автобуса, което той никога не заговаря. Какво е любов, какво е сексуално привличане и защо му е толкова трудно да обясни тези концепции на един труп? Сърцето на филма се пада някъде между двете любовни истории – тази между двете момчета и несподелената между Ханк и Сара.

Случайно попаднах на любопитна статия, в която чрез илюстрации се обръща внимание на нещо доста очевидно, но същевременно лесно за пропускане – хомосексуалния подтекст. От фалическите символи, през задниците и моралния урок, който Ханк научава, можем да обощим филма като алегория за младо момче, което се помирява с тялото си. Фрази, като тази на Мани: „Oh God I’m disgusting. My body is disgusting” са доста красноречиви за посоката. Но не е задължително да има само едно обяснение. Филмът е достатъчно многопластов и отворен за интерпретации, за да успеете да си създадете своя лична история или да го свържете с нещо от личния ви живот.

Пол Дейно и Даниел Радклиф – фантастични. Без съмнение най-добрата екранна двойка тази година. Дейно сменя различни състояния – отчаяние, въодушевление, паника, истерия, на едно място дори се преоблича и играе момиче – по съвършено благ и романтично-съблазнителен начин. Радклиф е безупречен като трупа. Когато трябва да е мъртъв (с помощта на лесен, но ефектен трик, наподобяващ мързеливо око), бившият Хари Потър изглежда студен и безчувствен, но когато емоциите започнат да нахлуват в тялото му, Радклиф е стихия.

Трима актьори + двама режисьори.
Трима актьори + двама режисьори.

Швейцарско войниче” е сърцат дебют за сценаристите и режисьори Дан Куан и Даниел Шайнерт, които бързо убиват сантименталното, без да се подхлъзват към клопката на циничното. Филмът е шокиращ за някои, но определения като „пошъл” и „елементарен” не уцелват дори близо до това, което създателите са набелязали. Семпла алегория за помиряването на две несъвместимости, шарения и престъпване линията на клишето. Да живее швейцарското войниче!

Оценка: Много добър 5

ПП: Колегите динофили би трябвало да се зарадват на едно доста приятно споменаване на любимия им „Джурасик парк”.

Прожекциите на филма ще бъдат на 03.11 от 20:30 в Кино Люмиер и на 06.11 от 20:30 в Одеон. Повече информация може да потърсите на официалния сайт на фестивала So Independent.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

12 Comments

  1. Самобитен шедьовър! Със сигурност ще остане в челните места на класацията ми за най-добрите филми през, иначе очертаващата се като слаба 2016-та. Надявам се това кинематографично постижение да бъде отчетено и от професионалистите, когато следващия месец навлезем още по-смело в сезона на наградите.

  2. И на мен ми хареса много, а към темите на филма, споменати в ревюто, бих добавил и тази за самотата.

  3. SPOILERS!!!!!!!! Ама как, хомосексуалният подтекст даже не е подтекст, то ти се крещи в очите и ушите, то си е направо текст с CAPSLOCK. Тапата в гъза е най-малкото. Това е разказ за едно потиснато сексуално момче, с едипови проблеми, който иска да се самоубие, защото не може да бъде такъв какъвто е. В случая метафората за сексуалността минава през „пърденето“ или тайната която всеки има, но крие от другите, защото не е прието и се смята за гнусно. Ерекцията или сексуалността те насочва в живота и в случая го отведе до жената на живота му – Сара. Пък Сара в крайна сметка е символ на майката, в която той е влюбен. Разбира се има и гледната точка, че всъщност и Ханк и Мани са един и същи човек, който трябва да приеме и да обича себе си. Но предвид финала, в който трупа се оказва реален човек, може би гей линията си е съвсем нарочна. Честно казано финалът ми е странен, какво точно му се случи?Това позитивен финал ли беше или отрицателен?

  4. бих написала същите неща. евала :*

    п.с. и мерси за статията

  5. Фантастичен, определено ми е сред любимите тази година! И текстът е он-пойнт. Бих добавил към алюзията за търсенето на пътя обратно и променящия се сетинг – остров, океан и гора, с респективните им символни значения.

    1. Аз само „Hunt for the Wilderpeople“ не съм чекнал още, но гледам, че държи висок рейтинг в imdb, та го планирам скоро. Ама годината е богата откъм индита, макар че все още никой не е бил минималистичния ад „Green Room“.

    2. Единствено Джеръми Солние може да бие сам себе си. Да направиш толкова превъзходен филм като „Green Room“, след колосалния „Blue Ruin“, се изисква минимум майсторство.
      Все още не съм гледал „Don’t Breathe“, но съм му възложил огромни надежди. 🙂

    3. Аз Don’t Breathe се цаня да го гледам тоя уикенд, дано ми остане време. За Солние съм съгласен, чудесно се справя с малки бюджети 🙂