Crisis in Six Scenes

“Life doesn't imitate art, it imitates bad television”
от на 2016-11-30
 

Историята на „Crisis in Six Scenes” проследява няколко дни от живота на застаряващия писател Сидни Дж. Мънсингър. В кроткия му дом ненадейно нахлува младата Лени (Майли Сайръс), чиито радикални политически възгледи преобръщат ежедневието му с главата надолу. Той има да пише телевизионен сериал – задача, с която се залавя за пръв път в своята дългогодишна творческа кариера. А тя е в центъра на антивоенните протести в Америка през 60-те години. Нейните активистки пориви са в опозиция на неговата страст към интелектуални дебати и в този контраст се заключва основната движеща и комедийна сила на сериала.

Сидни е женен за Кай (завръщаща се Илейн Мей), която е практикуващ брачен психолог и бързо прихваща от вирусната дързост на Лени, като започва да препоръчва на своя литературен клуб книги с подривно съдържание. За нула време приятелките ѝ също биват разтърсени от надигащото се желание за обновление на системата. Но политическата рамка служи за контекст, не като отправна точка в осмисляне на миналото.

Crisis in Six Scenes

Crisis in Six Scenes” започва с парчето „Volunteers” на Jefferson Airplane и с това се изчерпва рокендрол присъствието в саундтрака. То ефективно бива заменено от разпознаваемите джазови ритми, които уплътняват тишината в някои сцени, докато в други подчертават диалога. Песента „Comin’ Home Baby” на Хърби Ман е основен музикален фон и името ѝ да предполага завръщане към нещо познато, комбинацията от флейта и разнообразни перкусионни инструменти оформя атмосфера, поравно заплашителна, мистериозна и съблазнителна.

Сценарият не се бави да представи общото между прословутата контра-култура на 60-те с търсенията на младите днес. Лени ни е представена като усърдна и суетна, влюбена в звука на собствения си глас и пренебрежителна към всеки, който мигновено не се съгласи с нея. Но освен това е интелигентнтна, устремена и способна да съживи дори свадливо старче като Сидни Мейсингър.

Майли Сайръс

Илейн Мей се завръща след 16-годишно отсъствие от екрана и с лекота краде сцена след сцена под сърдития нос на Уди Алън. Убедителният и шантав изказ, подхождащ на невръстно момиче, в съчетание с грацията ѝ на възрастна дама предоставят комедия от класа, каквато рядко имаме удоволствие да видим на малкия екран. А Уди Алън, въпреки забавените си движения, продължава да бъде любимия на всички невротик, но в превъплъщението му се усеща виталност, каквато не е показвал отдавна. Последното е особено осезаемо в една забавна сцена при доктора.

Може би преувеличавам малко, тъй като самият Алън твърди, че е направил грешка, като е приел да режисира сериал за Амазон, и това е онагледено с „мета-коментарите“, когато героят му се чуди дали би могъл да бъде следващия Джеръм Дейвид Селинджър или (неведнъж) се пита защо въобще губи сили и време в писане на телевизионен проект. Въпреки това е освежаващо, че след десетилетие на предимно неуспешни филмови опити да си намери място в невъзможния XXI век, тази година Уди Алън се връща назад във времето с двата си проекта. Макар „Café Society“ да клони към по-слабите му филми, тук 60-те се усещат автентично, като за това спомага всеки детайл. Цветовата палитра, използвана при дизайна на костюмите и декорите – убитите кремави, оранжеви и сини цветове никъде не седят фалшиво. Визуално сериалът резонира с киното от 50-те и 60-те. Монтажът подрежда кадрите в инстинктивен ритъм, без да придава излишна динамика на простите ежедневните разговори. Операторската работа не се самоизтъква, а разкрива допълнителни щрихи от иначе театралните сцени. Диалогът е абсурден, остроумен и не пропуска да развлича в правилните моменти, макар не една и две сцени да звучат разтегнати.

Такова е цялостното усещане от сериала – не е най-дивото, нито най-оригиналното постижение на Уди Алън, но и не му липсват всички характерни за богатата филмография на режисьора приумици.

коментари
 
Отговорете »

 
  • The Bear Jew
    2016-11-30 at 21:57

    Любопитен експеримент за Уди, който намира своето място на дъното на класацията с всичко, което някога е режисирал под формата на официален тв или кино проект. И въпреки това имаше 3-4 момента, които бяха laugh out loud! Не се препоръчва за хора, които никога до сега не са гледали нищо на Уди Алън (просто няма да е удачно да се започне точно от тук при първи досег с творчеството му) и на такива, които имат резерви към него, но все пак са решили да му дадат още един шанс. P.S. И да, въпреки някой леки критики, които могат да се отправят по адрес на Café Society (в контекста на цялата му филмография) е един милион пъти по-доброто произведения от Crisis in Six Scenes!

    Отговор

    • 2016-11-30 at 22:03

      Да, като фен на Алън, сякаш съм го писал за фенове на Алън. Но с последното изречение не съм съгласен, както съм го споменал и горе :)


    • TTT
      2016-12-01 at 12:11

      Аз още не съм гледал Cafe Society, но честно казано, не виждам как ще е по-долу от Crisis in Six Scenes. Да не бъда разбран погрешно – Crisis-а си ми допадна, защото съм фен на Алън (на когото, между другото, ЧРД :) ), но далеч, далеч не е от най-добрите му неща. А и повече от очевидно човекът е написал един относително кратък филм, разделил го е на шест, лепнал му е етикет „сериал“ и оттам нататък – take the money and run :) Но пак казвам – хареса си ми т. нар. „сериал“.


  • UZUMAKI
    2016-12-01 at 16:11

    Тия дни ще разцъкам Кафе-то, но ме съмнява и за сериала да намеря време.

    Отговор

Коментирайте