В „Хана и нейните сестри“ депресираният герой на Уди Алън сяда на фотьойла в хола и си опира пушка в челото. Чува се изстрел, куршумът прострелва огледалото. Комична случайност, разбира се. Героите му никога не искат наистина да се самоубият, само медитират върху идеята да го направят. Обикновено това, което им пречи е, че са прекалено начетени и имат мазохистичен афинитет към древногръцките трагедии.

За да си прочисти главата след като не си пръска мозъка, героят на Уди отива на кино. Гледайки на екрана хора как превръщат битието в пир, настроението му се изменя генерално и се замисля, че не бива да разваля живота си, задавайки си въпроси, на които така или иначе няма да получи отговор. Животът е кратък и трябва да бъде изживян по най-добрия начин.

Точно това харесвам в по-новите филми на Уди Алън. Макар че у тях липсва философската дълбочина на по-ранните му „Crimes and Misdemenours”, „Match Point” и т.н., те успяват по-лековато да засегнат същите теми, които са вълнували Уди през целия му живот (любовта, смъртта, смисъла, вината), но го правят не толкова осъзнато и целенасочено. Струва ми се, че чак сега на стари години (вече на 80!), той си позволява във филмите си да се покаже по-отпуснат, по детски наивен.

Джеси Айзенберг и Кристен Стюърт

Той много пъти казва за себе си, че от момче възприема света като студено, отчуждено място, което постоянно мачка човека и ако той сам не се залъже, и не намери начин да си почине, то тогава ще стигне неминуемо до заключението, че самоубийството наистина е решение. Може би заради това Уди Алън е решил да прави филми – за да помири фантазиите си с истинския свят и да придаде малко цвят и смисъл на незаинтересованата от хората реалност.

Café Society” започва с Холивудско парти в късните 1930-те. Фил Стърн (Стив Карел) е типичният филмов продуцент, постоянно зает, бърборещ по телефона, семеен, евреин. Съвсем скоро ще се запознае с племенника си Боби (Джеси Айзенберг), който идва в Холивуд млад и надъхан с идеята да избяга от провинциалната скука и да намери своето място сред бляскавия живот. Боби е очарован от всичко, включтелно и от секретарката на Фил – Вони (Кристен Стюърт), която прави появата си в прекрасен кадър, с окъпано в следобедна светлина лице. Има няколко сцени, в които Боби я гледа така влюбено, че ти се иска да му сипеш питие. Джеси Айзенберг е чудесен.

Джеси Айзенберг

Това определено е романтичен филм. Центърът на историята е Боби и неговото спонтанно влюбване във Вони, което не избледнява, докато той все пак успява да се покачи нагоре по стълбата на успеха (затова и филмът се казва „Café Society”, нарисувана ни е картина на едно обляно в музика и алкохол общество).

Междувременно, освен с Боби и Вони, Уди Алън ни занимава и с брата и сестрата на Боби, които ту заради своята наивност, ту заради съдбата се оказват в ситуация като от роман на Достоевски. Все пак тази по-сериозна линия на повествование по никакъв начин не прави филма мрачен и не го доближава до атмосферата на един от шедьоврите на Уди Алън, „Match Point”.

Café Society” е красиво заснет (оператор Виторио Стораро) филм с талантливи актьори, приятни диалози, джаз и един чудесен финален кадър. Обективно е по-добър от „Магия в полунощ” и „Почти нормален” (последния аз харесах доста, въпреки че много критици го обявиха за безобразно слаб), но в никакъв случай не може да се мери с размаха на „Полунощ в Париж” или сладкото-влюбено-в-живота усещане, което носи „Вики Кристина Барселона”.

Стив Карел

Никога не мога да се разсърдя на Уди Алън, че е направил филм. Човекът има вече над 40, очевидно е посветил целия си живот на това и ако изгледаш всичките му филми, спокойно можеш да се похвалиш, че си го познавал – той осветява, със стил и чувство за хумор, както мрачните, така и жизнерадостните кътчета на своето съзнание. „Café Society” не е велик филм на Уди Алън (какъвто например за много е „Ани Хол”), но е добър филм на Уди Алън. А общото между добрите и великите филми на Уди Алън е, че са все на Уди Алън.

Café Society” се гради върху любимите герои на сценариста – объркан възрастен мъж, който не може да вземе решение, невротичен млад амбициозен мъж, който взима много лесно решение, но отново не се разминава с тормоза, и разбира се – красиво и умно момиче (идеална за разходки и водене на разговори), което също не може да вземе решение. Всичко това се разиграва на бляскав фон, който колкото привлекателен в своите обещния за бърза слава и пари, е и толкова коварен  и зловещ за тези, които си позволяват да се почувстват като богове в него – в случая големия брат на Боби, изигран от симпатичния Кори Стол (който беше Хемингуей в „Полунощ в Париж”).

cafe-society-review-005-20161128

Едно от бижутата на филма е Марти Дорфман (Кен Стот), бащата на Боби. Участва едва в 3-4 сцени, но е истинско удоволствие да го гледаш свит в малкото легло, намръщен и добър. Този симпатичен човек прави от филма уютно място. Освен това, въпреки, че жена му го набеждава, че няма типична „еврейска глава“ и е тъп, то от неговата уста излиза една от най-поетичните реплики в целия филм: „Не ме е страх от смъртта, но когато дойде, ще я приема. Ще я приема, но ще протестирам. Срещу тишината. Срещу това, че целия живот е тишина след молитва“.

Филмът се усеща като пъзел – парченца от предишни филми на Уди могат да бъдат намерени вътре, най-любимите му персонажи, най-милите им спомени заедно. Филмът е превъртане на лента на филмографията на Уди Алън, без да се спира повече на един персонаж или на друг. Това определено е както приятно за разпознаване, така и слабо място на филма, който не предоставя много ново. Тук няма от магическия реализъм, който вкусваме в „Полунощ в Париж” или „The Purple Rose of Cairo”. Нито пък имаме по-задълбочена психологическа картина, както например в „Син Жасмин”. Това не е толкова концентриран в разказването на определена история филм, колкото атмосферна картина на края на 30-те, която завърта различни типажи в своя вихър. Приятен вихър.

Блейк Лайвли

Искам да ви издам и още едно бижу: Блейк Лайвли, която никога не съм намирала за нищо повече от типичната красавица – тук е чаровна и одухотворява персонажа си така, че ти е интересна и се чудиш какво ще стане с нея. В една от общите им сцени с Боби, тя му разказва за опита си с наркотиците, които не биха могли да я увлекат много, защото “I don’t have an addictive personality”.

И сякаш точно тук ни става ясно, че те с Боби не биха могли да бъдат един за друг, защото той определено has an addictive personality. В неговия свят има един наркотик, една жена. Така и свършва филма – със синия му меланхоличен поглед, проследен от въртяща се камера: вперен навътре към най-незабравимото – първата любов.

Similar Posts

Вашият отговор на Mad Max Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

8 Comments

  1. Аз харесвам Кристен Стюарт и Стив Карел … по различен начин, разбира се. Ревюто също го харесвам, Уди не чак толкова 😉

  2. И аз горе-долу същото извлякох от филма. Що-годе добре, но доста далеч от наистина доброто. Имах проблем с Кристен Стюарт, която так и не успя да ме убеди какво точно се опитва да играе – най-вече във втората част на филма. През цялото време ми изглежда тъжна и объркана, което на моменти работи, ама в други те кара да се чудиш дали нямаше да е по-лесно да сложат една надуваема кукла там. Интересното е, че и на мен бащата ми беше най-интересния персонаж (заедно със зета философ със социалистически-нихилистичен уклон)

  3. Приятен филм, който за мен лично се класира в топ 10 на Уди, но отзад напред. И също така считам Magic in the Moonlight и Irrational Man за много по-добри филми от Café Society, но при Уди Алън като цяло е въпрос на личен избор как точно ще подредиш в класацията си всичките му 45 брилянта. Не бих определил Match Point за „по-ранен“ филм в творчеството на Уди при положение, че това беше от преди едва 11 години, а човека не е спирал да работи от 69-та на сам, правейки всяка година по един филм (с малки изключения, компенсирайки се в два случая, дори с два филма в една година!). С риск да обидя много мой приятели тук не мога да не споделя и собственото си мнение, че ако има човек, който смята себе си за ценител-киноман или просто разбиращ от кино синеаст, но не харесва творчеството на Уди Алън, за мен той наистина не разбира нищо от кино, а вкуса му за филми е силно компрометиран. :-/

    1. Съгласен съм много с последното изречение. Уди Алън е много важен за киното и е супер як, дори на стари години и изтрещял 🙂

  4. Не разбрах“Изтрещял“,какво общо има,,но щом се касае до Уди Алън,“изтрещял“,го приемам като комплимент..От най,,най,,ли е филмът му.дали е важно..негов е ..и е гаранция ,че ще има какво да се гледа и мисли….Никога не степенувам филмите му..но си имам и фаворити..Кефи ме,че има Уди Алън..просто/…Интерпретацията на главния герой,мисля е излишно да се коментира,,не стига,че му пасва образа на визията,ами и играта му е автетична..Няма нужда да разбираш Алън,приемаш го или не…в този филм или друг..все едно..Да продължава да ни провокира..!