I don’t pop molly, I rock Tom Ford…

Когато Том Форд прочита романа „Тони и Сюзън“, на писателя Остин Райт, годината е 1993. Том работи в Gucci и му остава само една година преди да бъде повишен в криейтив директор на марката и  за едно шеметно десетилетие да превърне бранда в култ, а самия себе си в модна икона.

Още тогава пипалата на тази история са обхванали съзнанието му и той започва да пише сценарий, търпеливо чакайки да дойде моментът, в който ще започне да прави филми. И дочаква.

Том Форд е много неща, но едно от основните е, че се е научил на постоянство. Над 20 години в модната индустрия, 30 години брак с журналиста Ричард Бъкли, а това че филмографията му засега е само от два филма е едва началото.

nocturnalanimals-review-img02-20161125

През 2009 година Том дебютира с „A Single Man”, с участието на Колин Фърт и Джулиан Муур. Фърт отнесе номинации за „Оскар” и „Златен глобус” и така филмът със сигурност не остана незабелязан. „A Single Man” си има доста почитатели, но не може да се отрече протяжността му и дозата претенциозност. Не твърде дразнещо, но не и съвсем изпипано. За човек, за когото вниманието към детайла го е направил милионер, няма място за компромиси.

И ето, че във втория си филм „Хищници в мрака” положението е съвсем различно.

Историята ни показва Сюзън (Ейми Адамс) – галеристка в Лос Анджелис, която има  всичко материално, за което човек може да се сети, но води  празен и самотен живот. Съпругът й постоянно го няма и тя разхожда секси рокли и високи токчета, но никой не ги вижда.

nocturnalanimals-review-img06-20161125

Неочаквано тя получава по пощата романа „Хищници в мрака”, написан от първия й съпруг Едуард Шефийлд  (Джейк Джиленхол), който й го изпраща за прочит.  Посветен е на нея и тя се въодушевява. Посвещението е съблазнително и галещо егото нещо. А съдържа само една дума – твоето име.

Какво има по страниците се загатва с един лек знак, Сюзън се порязва на хартията, докато разопакова книгата. Малка капка кръв. Едва началото. Да, детайлите този път са навсякъде.

Сюзън започва да чете романа и сюжета от него се превръща във втора  линия във филма. Разказва се за Тони, който отново се играе от Джейк Джиленхол, защото Сюзън си представя него. Тони, жена му и дъщеря му пътуват през нощта по пуста магистрала през Тексас, когато друга кола с трима души ги избутва от пътя и започва да ги тормози. Бруталността на нещата, които се случват, причинени от тези „нощни хищници“ кара Сюзан да си припомни, че Едуард е наричал нея „нощен хищник“, защото не спи и така във филма се отприщва трето време-пространство със спомените на Сюзън за моментите, в които е била с Едуард, всичко, което му е причинила и цялостна преоценка на това какъв е живота й и как е стигнала дотук.

nocturnalanimals-review-img03-20161125

Всяка едно сюжетно измерение има своя стилистика и тон. Животът на Сюзън в Ел Ей е поставен в една среда на прекалена пищност, която даже граничи с гротеска. Бароково, преекспонирано, с изискани приеми, абсурдни произведения на изкуството, красиви дрехи, добри обноски и странни птици (Майкъл Шийн, Джена Малоун, Андреа Райзбъро). Том Форд идва от един такъв свят на лъскавата повърхност и го показва по най-добрия начин. Обърнете внимание и на кадрите, с които влизат откриващите надписи. Те са част от света на Сюзан. Всичко там е такова – и да не ти харесва, не откъсваш очи.

Но всъщност, най-привличащата  вселена е „измислената“, – тази в Тексас, където в ролята на местното „добро ченге“ Боби Андес ще се появи и Майкъл Шанън.

Джейк Джиленхол е Тони/Едуард, който е тотално уязвим и безпомощен да защити семейството си пред банда психопати, начело с Рей (Арън Тейлър-Джонсон).

nocturnalanimals-review-img04-20161125

Джиленхал винаги е показвал жесток нюх за роли и този път отново не е сбъркал. Персонажът му е предизвикателство, защото е ужасяващо пасивен, но отвътре изграя от гняв, угризения и тъга.

Арън Тейлър-Джонсън, познат от филма „Kick-Ass” e феноменален антагонист . Самият той разкрива, че около 3 месеца му е отнело да влезе в роля и още толкова да излезе от нея. Том Форд иска да създаде един малко по-автентичен злодей, да не се съобразява напълно с клишетата  на типичният redneck , white trash piece of s*it. И  Арън Тейлър-Джонсън успява да прекрачи всички тези граници. Той лично, не написания му персонаж. Защото, ако нещо може да се отличи като слабост на филма е това, че герои, прототипи, жанрови вселени и дори части от диалога са като фрагменти от друг филм, взети назаем за малко, почти напълно въплътени в това ново нещо, но не съвсем.

nocturnalanimals-review-img05-20161125

Сюзън чете книгата и започва да осъзнава, че Едуард й казва „ това сме ние!“ Кой е убиеца, кой е жертвата, какви са причините и последствията, кой е нощният хищник и кой ще бъде изяден? Режисьорът ни води към отговорите в един филм, за който сам твърди, че е за това колко е важно никога да не пускаш хората, на които държиш, когато наистина си ги намерил. Филм на Том Форд е нещо като микс от мрак и гъзарски блясък. И това се оказва доста добра комбинация.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

22 Comments

  1. Встъпителната част беше хубава, но последващите преразказно-разсъждейни излияния са дъното.
    И това го зовете ревю!

    1. а аз да изпитвам остри болки в срамната област от това, че не те кефи

  2. „За човек, за когото вниманието към детайла го е направил милионер, няма място за компромиси.“ – WTF?!

    Том Форд не заслужава такова немощно писане.

  3. Дразнещо слабо ревю. Дано Опееационната ни компенсира поне с още1. Този филм го заслужава.

  4. Филма смаза на пълна зала в Люмиер. Ужасно съм доволна, един от филмите на годината!
    Визуално беше страхотен и „огледалните“ сцени, и opening-a…. абе, ще се гледа пак на кино задължително.
    Най-после Джейк в нещо хубаво след Nightcrawler. Ейми Адамс беше яка – много неща бяха между редовете в този филм, и тя направи точно каквото трябваше. Няма арт претенция.

    1. Напротив имаше много арт претенция, но беше сполучлива – не дразнеше и успя да извиси филма над жанровата условност. Иначе съм съгласен с всичко останало и бих добавил, че „Хищници в мрака“ определено е най-киноманския филм на 2016-та! Но за съжаление не мога да подмина и единствения му минус според мен – липсата на финал…

    2. Не съм гледал филма, но ревюто наистина е титаничен фейл.

  5. Защо да липсва финал? Едуард доведе отмъщението си докрай и й показа, че е станал силен. Просто я остави – този път той. Филмът е страхотен, наистина!

    1. Spoilers!!!

      Така ли показваш на някого, че си станал силен – връзваш му една тенекия след 20г. и го оставяш да се напие сам с 3-ри големи уискита? Нали затова ѝ даде да му чете романа, защото имаше нещо в предвид (или поне така го set-наха филма като интрига), това беше най-важния въпрос, който обаче не получи своята развръзка! Всичко останало си беше такова, каквото е и книгата му нямаше никакво отношение към него:
      – мъжът ѝ изневеряваше – голяма работа, романа на Тони нямаше нищо общо с това
      – майка ѝ беше казала, че не са един за друг и да не се жени за него, ок така е, минало свършено, обаче – това никога няма как да се промени, че Сюзън да им спести болката и на двамата
      – дъщеря ѝ от Арми Хамър си беше съвсем нормално момиче (и с чудесни форми, както видяхме!) – тук конфликт няма
      – професията ѝ се развиваше достатъчно добре, колкото и тя да се измъчваше със съмнения относно качеството на работата си – терзания присъщи за повечето артисти, които винаги ще ги преследват до края на живота им без значение от това какво, как и защо
      – самия роман можеше да завърши, както автора му си беше пожелал, все пак това е фикция, а и както стана ясно е мнооого loosely based на тях двамата
      Но това, което трябваше да разберем беше какво цели персонажа на Гиленхал с това, че ѝ даде да го чете! Като оставяш по този отворен начин финала създаваш предпоставка да се появят зрители (като мен в случая), който да си помислят, че Тони всъщност е искал просто да ѝ го даде, за да го прочете, което пък тотално ебава майката на цялото това предхождащо напрежение и силно изострена атмосфера, на които лежеше филма. Да приемем, че е искал да ѝ докаже, че всъщност може да я докосне с творчеството си. Добре, тогава той как ще разбере, че е успял? Със сигурност няма как от това, че тя се съгласи да се видят, защото 2г. по-рано тя беше правила опит да се срещнат, което показва, че тя иска да се видят, но той ѝ беше затворил телефона. Сега, когато ѝ изпраща последния си драфт, тя има по-голяма предпоставка от всякога, за да направи втори опит за среща между тях. С или без книгата тя иска да се види с него, откъде да е сигурен, че наистина е била силно развълнувана от написаното, все пак те си размениха по един кратък мейл, в който тя му каза, как се чувства след прочетеното, но да не забравяме, че от куртоазия понякога хората казват всичко, още повече при такъв род интернет общуване. Това не може да е достатъчно силно доказателство за никой, камо ли за Тони, ако това е била неговата цел в живота за последните две десетилетия. Както и да го погледнем този „отворен откъм интерпретации“ финал не върши никаква драматургична работа. Такива безкомпромисни, провокативни и over the top неща ни показа режисьора по-рано, че буквално този филм като, че ли нашепваше „О, нищо не сте видели още, изчакайте да видите какво съм ви приготвил на края“, само дето нищо не видяхме на финала… Сигурно има хора, които веднага ще кажат еми да, Том Форд е велик провокатор. Обича да си играе с очакванията на зрителите и да им поднася това, което те най-малко очакват, като не се колебае и да се гаври с тях, отнемайки им всички предположения за класически завършек на драматургичната структура, които могат да имат, вадейки ги от комфортната им зона на редова публика, ако подобно действие ще му гарантира нестандартност и разчупване на стереотипа. Е, да де, ама не точно, защото изживяването в крайна сметка свързано с гледането на този филм го сравнявам със ситуация, в която правиш секс със супер яка мацка, която, ама наистина много здраво те е одървила, но в момента, в който ха – да свършиш тя взима, че става и си заминава, оставяйки те в крайна сметка незадоволен. Което никога не може да е добър завършек на толкова обещаващо начало! И, за да не си говоря неща просто ей-така ще кажа какво според мен трябваше да са подсигурили авторите на този филм, за да получи той своята заслужена завършеност. 1. Или да осигури някакъв неочакван обрат, с който хем да финтира очакванията на всички зрители, хем и режисьора да е доволен. 2. Или, пък да те смаже чрез още един последен шокиращ акт на ultra-violence и ужас, с който да подчертае, ако щеш, още веднъж основната си тема – изследване на психическото, физическо и емоционално насилие залегнали като основи в човешката природа. 3. Или да завърши с нещо силно сюрреалистично, но с отношение към това, което гледахме до сега, че поне да рамкира филма с този, ала Дейвид Линч opening sequence.

    2. Това се казва разсъждения за филма.-яко:))))

  6. Странно, колко много хора имат мнение по въпроса… И добре, че е така и имаме възможност да чуем различни мнения. Тук прочетох доста неща, които отчасти обясняват защо излязох от салона с усещането, че нещо не е наред. През цялото време, докато гледах се опитвах да се съсредоточа за да разбера „какво иска да каже автора“ т. е ако целта е била да ме накара да мисля в определена посока успя. Но, посоката ми се изплъзва.
    Трябваше да търся допълнителна информация за филма, коментари на гледали го хора за да разбера какво пропускам… И все още не съм сигурна, че разбирам. Дали филмът е слаб, историята, която разказва е твърде далечна от нашето битие или аз съм твърде посредствена и не разбирам от това „елитно“ произведение? Кой знае…
    Моят прочит на историята е различен и по- простичък.

    1. Това е голямото кино.Оставя място на всеки да интерпретира по своя си начин.И не е задължително да има всеобщи поуки, а само лични…в зависимост от личността.Просто история…Една от хилядите в живота.А финалът, мисля че беше велик.

  7. Наред с „Arrival“ и „The Neon Demon“ е третия филм, който ме изкефи тая година. В два от тях играе Ейми Адамс, която все пак прави по – силна роля в чудесния филм на Дени Вилньов. Джиленхол е перфектен както винаги (на мен ми е в топ на най-добрите актьори в момента), но шоуто се краде от Майкъл Шанън, който кърти секви мивки…

  8. Знам кой е Том Форд – неговата „Черна орхидея“ е любимия ми парфюм! Но за първи път изгледах филма му – останах потресена! Не гледам телевизия, по случайност включих тв-то преди да заспя и се задълбах…За първи път се захласнах по АМЕРИКАНСКИ филм! Много добър! Що се отнася до финала – за мен е повече от ясен: Тони стана силен и ……….. умря; може би не физически, а духовно – загуби тази чувствителност, която всички /най-вече Сюзън/ смятаха за най-красивото в него! Всъщност идеята на филма, според мен, е че всъщност Сюзън /с поведението си/ уби този Тони, който беше истинския чувствителен и умен мъж, в който тя се влюби. Ето Защо той не се явява на срещата.

  9. А възможно ли е чрез умиращия шериф той да й казва, че е болен от рак и му остава една година живот, а последното му желание е да си отмъсти чрез книгата. Шерифът подтиква и търси отмъщение до край, т.е. той е писателят на книгата или Едуард в настоящето. Паралелните сцени между Тони и Сюзън в банята, леглото и т.н. показват, че сега тя е като него – слаба и неспособна да се бори за по-добър живот, за по-добри отношения с мъжа си и дъщеря си. Все пак книгата, по която е направен филма, се казва точно така – Тони и Сюзън. Рей е Сюзън от миналото, способна да убие детето си, а Тони е Сюзън в настоящето – слаба, отчаяна и безпомощна. Независимо дали Едуард умира или е по-силен от всякога и му предстои да стане успешен писател, ясно е, че прошка за нея няма и затова той не се появява. Но тя все някак трябва да продължи въпреки вината си, за която вече е наказана с проваления си живот. Самият Том Форд казва, че свалянето на пръстена и изтриването на червилото накрая означава, че тя повече няма да се върне към стария си живот и ще избере истинското пред фалшивото.

    1. Покрай короната всичко е възможно. Том Форд явно е изтрещял доста преди това. Ще съм любопитен да видя какъв курс е поел и как се е променил, след появата на БЛМ и другите формирования, които изместиха от сцената ЛБГТ. Шегата настрана, но ми е интересно как ще се промени киното след пандмията и дали личности като Том Форд ще продължат да пердашат както досега или ще се наведат пред новата полит-коректност 🙂