Манчестър край морето / Manchester by the Sea

 

Филм, след който не се усещаш като част от своя живот. Отвлечен в чужда атмосфера. Доброто кино съблича човека от корените му, опакова нови емоции в куфара му и го праща в епицентъра на непознатото. Доброто изкуство движи, мисли.

Манчестър до морето“ е много рядка порода филм. По отношение на сценарий филмът е брилянтен. Не брилянтен както „Боен клуб“ е брилянтен – това е очевидната бухалка на шокиращата история. Машината на „Манчестър“ е смазана другояче – имаме обикновена, очаквана ситуация. (Двама братя. Единият умира и другият се връща в родния си град, за да уреди погрбенинието, да разбере какво се е случвало в последно време и да стане настойник на племенника си.) Тази очаквана ситуация обаче разцъфва до размерите на най-основните и разпознаваеми за човешката емоционалност жанрове. Филмът започва като горчива комедия, която прелива в трагедия и после отново се завръща към неутрална ситуация. Като буря в чаша. Хем капсулирано и в рамки, но все пак – емоционално, въздействащо и запомнящо се.

manchester-by-the-sea-movie-casey-affleck-pic-2

Един от най-успешните днес начини да направиш добър филм е да разкажеш ефектна история. В момента „Westworld” го прави. Кристофър Нолън определено го прави вече няколко пъти подред и с „Inception”, и с „Interstellar”. Популярната концепция за филм е всъщност очакването, че ще бъде разказана ангажираща и необичайна история. Обаче има и другия тип разказване. Все още възприеман от някои като арт, бутиков, излишен. Когато човекът движи действието, когато персонажът в центъра се превръща в носител на целия заряд на филма и сякаш историята се случва заради това, което е той. Тогава героят става наистина герой, защото създава света, който уж би трябвало да създаде него. Такива филми има много, но им е много трудно да бъдат успешни. Малко са наистина добри. „Манчестър до морето” е един от тях.

Гледах филма 2 пъти в рамките на фестивала So Independent. Вторият път приятеля, с когото бях, ме изръчка някъде в началото на филма и ми каза: „Хриси, аз ще съм от онези хора сега. Дето излизат до тоалетна по време на филма.” Аз му отговорих, че сега е добър момент да излезе, защото няма да изпусне нищо кой знае какво. И веднага след това се усетих, че всъщност започва доста  ключова сцена.

manchester-by-the-sea-movie-pic-2

Ето такъв е филмът. Всяка сцена е ключова. Много е трудно да напишеш сценарий, в който почти всичко да се базира на обикновено ситуации (каране на кола, разговори, пиене на бира) и в същото време всяка сцена да е ангажираща или да не е прекалено нереалистична (стремейки се да бъде точно обратното). Това е първата огромна червена точка за сценария на Кенет Лонъргън (който е и режисьор). Втората отива при решението за структурата на историята.

Нелинейна. Зрителят е въведен в ситуацията, в която Лий (прекрасният Кейси Афлек) работи като чистач, водопроводчик и какво ли още не на минимална заплата и живее в мизерна тясна стая без мебели. Изглежда постоянно отнесен/депресиран и се сбива в барове. Случило ли се е нещо в живота на този човек, за да бъде такъв или това е поредният филм, който просто ще ни показва грозната, скучна действителност на средностатистическия бачкатор? Чудесните сценарно стегнати и комични още от самото начало сцени обаче разсейват съмнението, че филмът ще натежи с посредственост.

manchesterbythesea_img01

Лий разбира, че брат му (Кайл Чандлър) е починал. Налага му се да замине за Манчестър (и да бъде близо до морето, където е прекарал най-голямата част от живота си). Следва поетапно откриване на отношенията му с роднините, приятелите и нахлуването на всички спомени от един предишен живот. Диалозите и ситуациите често се редуват със солените пейзажи на пристанището, на чайките, на разпенената вода и сивото зимно море. Има един кадър, в който снегът вали, ли вали, и после просто – сякаш за едно примигване на очите – спира. Толкова е крехка и поетична атосферата на филма, че той често се възползва от уж обикновени детайли, които почти всички други филми биха счели за излишни. На няколко пъти докато го гледах, се улавях как се усмихвам на някое режисьорско решение: „Наистина ли направи това!? Уау, как се сети за това?“ А като човек, който гледа много филми, мога да ви кажа, че подобно детско удивление не сполетява при всеки филм (дори при всеки добър филм).

Понеже заключих, че героят на Кейси Афлек е най-важната част от филма, нека се поправя и да спомена, че има и други двама персонажи, които са чудесни. Единият е Патрик (изигран от Лукас Хеджес). Виждаме го за първи път на леда, да играе хокей. В същия момент чичо му идва да го търси. Лош сигнал. Както казват съотборниците му, чичото идва само когато бащата на Патрик е зле. И първото, което чуваме от устата на Патрик е как псува.

manchester-by-the-sea-movie-pic-3

Патрик е умно 16-годишно момче, от оня тип, по който бих си паднала в гимназията. От малък не му е спестена истината, че смъртта е винаги зад ъгъла – баща му страда от болно сърце, а майка му е „луда алкохоличка”. И определено му личи, че е по-зрял, отколкото би трябвало да бъде на 16 години. Което по никакъв начин не го прави сдухан и досаден, каквито са много тийнейджъри, въобразили си, че са в сериозен конфликт с живота.

Патрик и чичо му са били близки, когато Патрик е бил малък. Сега положението е малко по-различно. Лий не е бил там, когато Патрик е пораствал, не познава интересите и живота му. Двамата все пак си приличат – и двамата обичат спорта например. По някакъв начин обичат и спокойствието и си ценят личното пространство. Зрителят с усмивка наблюдава как се сближават все повече (въпреки очевидния конфликт между тях) и как в крайна сметка в отношенията им изпъква най-силното: че държат един на друг.

В един от най-силните моменти от филма (трудно е да се изброят само няколко) Патрик се разплаква. По-късно пък Лий се разплаква. Сигурно ще прозвучи жестоко, но обичам да гледам мъже как плачат. Винаги съм имала силно влечение към това. За да не звучи толкова коварно, ще кажа, че обичам да гледам и жени как плачат, макар и да не е толкова специално, защото го правят по-често.

manchester-by-the-sea-movie-pic-4

Тук, когато мъжете плачат, знаеш, че са стигнали до предела на силите си. Няма емоция в целия филм, която да е хвърлена на зрителя като пясък в очите, за да го накара да съчувства от немай къде. „Манчестър до морето“ не е сълзлив. Не е драматизиращ. Това е един много добре написан филм, в който няма грам фалш.

Другият важен персонаж (макар и не право пропорционално на екранното си време) е бившата съпруга на Лий, Ранди (Мишел Уилямс). В една сцена към края, за няколко минути, тя каза неща, които ме сдъвкаха и изплюха. Почувствах тъга, облекчение, срам и вина едновременно. А после остана да се разплита една бучка в гърлото.

Мисля, че в момента е достойно трудно да направиш добра драма. При наличието на толкова много сюжети, визии, идеи би трябвало да е ужасно трудно да впечатлиш когото и да било с каквото и да било, но се оказва, че не е така. Хората търсят автентичното чувство и когато такова им бъде поднесено с вкус и финес, те са склонни да се отдадат на същата добре разказана история отново и отново. Колкото и да обичаме измишльотините, ние имаме стабилна връзка с реалността и т.н. human experience. И винаги ще обичаме бучката на гърлото, която така катарзисно преглъщаме със сълзи в тъмното.

коментари
 
Отговорете »

 
  • The Bear Jew
    2016-11-09 at 14:49

    SPOILERS!!!

    Определено разочароващ филм с оглед на високите оценки, които критиката и фестивалната публика му приписаха. Филмът не беше особено оригинален, нито затрогващ. Персонажа на Кейси Афлек беше толкова емоционално изтръпнал, че всички онези изключително тежко-драматични, съдбовни удари, които се стоварваха върху плещите му, почти през цялото време не успяваха да провокират абсолютно никаква емпатия у зрителя. При положение, че главния персонаж, на който му се случваха всички тези житейски разочарование не беше способен да ги почуства истински, какво тогава остава за зрителя, от когото се очаква да се идентифицира с болката и страданието на протагониста? Точно толкова голяма дистанция и липса на емоционална ангажираност изпитах към цялата тази трагедия, колкото и персонажа на Афлек!

    Също така, ако автора искаше да ни покаже живота такъв, какъвто е с всичките му трудни моменти и загуби в него, определено не биваше да избира такъв стандартен формат за жанра. Маниера на това повествование крещеше през цялото време, че ни показва един драматичен и сериозен филм, който не се опитва да изследва дистанцирано самотата на своите персонажи, съзерцавайки тяхното поведение в контекста на банални социални ситуации (както големи автори като Джармуш, Копола с „Изгубени в превода“ или „American honey“ направиха), а ще се опита да навлезе колкото се може по-дълбоко в тяхната душевност и психология, ала „Обикновени хора“ на Редфорд. То, хубави амбиции, но да беше успял да мотивира по някакъв начин хилядите клишета и тривиални драматургични решения, вместо да парадира с интелектуализъм и псевдо-аристократичност на това си режисьорско решение, което честно казано не ни даде много повече от това, което видяхме. Филма беше повърхностен и откровено имаше затруднения в изграждането на многопластовост, не ни даде възможност за някакво различно тълкование от пред свършените факти, с които ни запозна и това, което мен лично най-много ме подразни беше изцяло липсата на каквито и да било метафори – визуални, драматургични, та дори и звукови. Буквализма на този филм беше невеж! Диалозите бяха пешеходни. Не чух нито една интересна мисъл, културен цитат или одухотворена шега. F-word-ите звучаха фалшиво и отчаяно се опитваха да ни покажат как уж-говорели истинските хора.

    Пропадането на жената на Кайл Чандлър, въобще не беше разработено. В първата сцена, в която я видяхме тя се възмути от опита на семейството си с леко черно чувство за хумор да приеме фаталната сърдечна диагноза на мъжа ѝ в следствие, на което стана и си тръгна обидена от болничната стая. Ок, до тук добре, може би малко прекалено – да, но нищо истински критично в това ѝ поведение. Обаче още в следващата сцена, в която я видяхме тя вече се беше пропила и провалила като човешко същество. Защо, бе? Как се беше стигнало до там, каква беше причината, заболяването на мъжа ѝ ли беше отговорно за този психо-физически упадък или тя самата си го носеше в себе си и беше въпрос на време да се отклони от правия път?

    Във визуално отношение пълна двойка! Толкова скучно и плоско заснет филм не бях гледал от години. Нищо вълнуващо и интригуващо не предостави чрез визията си този филм. Нито един готин кадър и нито една оригинална монтажна връзка. Имах чувството, че просто гледам един по-скъп телевизионен филм на моменти. Учудващо незаинтересован във визуално отношение като за американски (макар и независим) филм беше това.

    Кейси за разлика от нищожеството Бен ми е крайно симпатичен, но в тази роля не беше автентичен. Според мен само завършени актьори от ранга на Мат Деймън (който първоначално е трябвало да изиграе тази роля) могат да се измъкнат от посредствеността на режисьорското виждане за образа и да обяснят красноречиво на публиката такъв неблагодарен персонаж като Лий чисто психологически само чрез физическо присъствие и мълчание, карайки емоционалната му отчужденост от света да изглежда трогателна.

    В сцената, в която Лий се срещна с бившата си жена на улицата беше последната възможност за мен, този образ и актьорско изпълнение да изкупят вината си, която бяха натрупали в драматургичен план, ако той наистина се беше разридал като малко дете с крокодилски сълзи и беше изпаднал в неутешимо отчаяние. Ето, това вече щеше да е наистина тежко, ето тук най-вероятно щеше и в моето гърло да се образува въпросната горчива буца, за която говори авторката, но уви нито веднъж не го видяхме да се пречупва този човек, нито веднъж не се идентифицирах с болката му и не се приобщих към непосилния му, лишен от смисъл начин на живот! Разбира се не е задължително във всеки филм главния персонаж да претърпява промяна, но според мен подобно решение щеше да бъде полезно за филма. Не ни дадоха никакви индикации, че гледаме една от тези истории, в която главния персонаж си остава такъв, какъвто го срещаме в началото на филма, защото стила, който си беше избрал Лонергън по-скоро сочеше за обратното.

    Всъщност най-добрия момент от филма беше епизода, в който най-накрая разбрахме, какво се е случило, че Лий да загуби семейството си. И отново, ако трябва да съм честен, прекрасната класическа музика – тип Тарковски, която съпровождаше този central piece беше неподходяща. Просто не отиваше на тази щатска, working class „hero“ балада за не-специални хора, обитаващи най-безличната провинциална битова реалност да бъде озвучена с тази силно интелектуална ария. Лукас Хеджис направи добро изпълнение, което не ме изненадва, защото още в „Moonrise kingdom“ се видя актьорския му потенциал (btw, този пич колко много прилича на самия Мат Деймън!) Щеше да е интересно, ако именно Деймън беше играл главната роля, както казах, а двамата братя, всъщност бяха близнаци, тогава приликата между двамата актьори нямаше да бъде никакъв проблем, а да не говорим и за допълнителната драматургична тежест, която щеше да внесе това във филма. Но, хайде да не давам много акъл, че ако разбирах толкова, да бях го направил аз този филм. 😀 Иначе Уилямс и Чандлър също направиха стабилни изпълнения.

    Ако мога да обобщя цялата си критика с едно основно обвинение, от което произлизат всичките му останали проблеми това определено е некомпетентната, лишена от творчески проблясъци и автентичен кинематографичен талант режисура на филма!

    Отговор

    • христиана
      2016-11-10 at 14:47

      аргументирано и ясно, но на мен ми звучи по-скоро като личното ти разочарование, отколкото разкритие на всички проблеми на филма, както ги наричаш, при това смееш да твърдиш, че са обективни.


    • The Bear Jew
      2016-11-10 at 17:12

      Права си – да, обширния ми коментар по-горе е изцяло отражение на личното ми мнение. Почти никъде не съм си позволил да говоря за чистата и неподправена – обективна истина. Единствените две точки, по които никога не бих отстъпил в критиката си, настоявайки за тяхната легитимност са невзрачната визия и липсата на метафори. Относно останалите ми забележки считам, че те по-скоро са въпрос на вкус и лично възприятие, отколкото на универсална истина.


    • d4
      2017-02-19 at 23:55

      Изчерпателно си се аргументирал, но всички тези неща – или поне повечето от тях – които отчиташ като недостатъци, са съзнателно търсени като внушение от филма. „Скучната“ визия е именно защото филмът е банална, житейски правдопободна blue-collar история за обикновени, смачкани от живота хора. Същото обяснява и липсата на „арка“ при протагониста – макар че тук не съм съвсем съгласен, че такава липсва. Според мен не си оценил огромното достойнство на филма – изключителният му реализъм.

      ПП – играта на Афлек е фантастична


    • виолета джокова
      2017-02-22 at 14:20

      Страхотен филм! Страхотен, страхотен Кейси Афлек!!!


    • Аааааааа
      2017-03-05 at 14:26

      Изцяло подкрепям коментара! Има огромна разлика между това – да си мислиш, че правиш нещо добро и това – наистина да го направиш. Такива филми трябва да вълнуват. Този досажда. Трябва да те кара да мислиш, този предполага просто да го забравиш. Много лоши решения с претенции за оригиналност. Нелогични и излишни сцени и диалози. Пропуски в сюжета. Мрачно усещане. Дебилно поведение на главния герой. Лошо подреден. Твърдо не!


  • UZUMAKI
    2016-11-09 at 16:10

    Много ми се гледа и имам адски високи очаквания… въпреки умерената ми драма с част от каста.

    Отговор

  • 2016-11-10 at 15:33

    Един от най-чаканите филми. Не слушам ничии мнения.

    Отговор

  • Milbo
    2016-11-10 at 23:37

    Биреният евреин …какво добавяш към света като пишеш тези чаршафи ? Заеби света – какво добавяш ей тук към този пост – в този сайт, който се списва на този не особено разпространен по света език ? Можеш ли да отгговориш с 3 изречения …

    Отговор

    • The Bear Jew
      2016-11-11 at 14:04

      Най-вероятно бих могъл да ти отговоря, ако и ти си преведеш въпроса, защото силно се съмнявам да има човек в този сайт, който да може да разшифрова лексикалните ти извращения.


  • Емил
    2016-11-11 at 15:31

    Имам нужда да изкажа това клише: по принцип не пиша коментари тук, но това ревю е фантастично.

    Харесва ми личният ти подход – вметки като тази с приятеля ти, това, че се самонаблюдаваш, докато наблюдаваш екрана, че обичаш да гледаш мъже, които плачат. Те дават на текста пълнокръвност, разбира се, без да липсва в него и чисто кинаджийският поглед. Езикът ти пък е точен – на места литературен (но без да е твърде претенциозен), на места ежедневен (без да стои като кръпка на цялото ревю).

    От няколко души чух, че филмът бил прехвален. И нямам съмнение, че грешат.

    Отговор

    • христиана
      2016-11-13 at 15:15

      благодаря ти. :) прехвален никак даже. абсолютен spot on.


  • X-Force
    2017-01-29 at 18:46

    Не знам авторката къде се е изгубила гледайки филма, но мен определено ме загуби още на първите 30 минути.
    За пореден път не мога да повярвам, че такива филми не само получават толкова позитивни ревюта, но видиш ли ги номинират за оскар – give me a f****** break!!!! И за да не излезе така, че просто плюя по чуждия труд без аргументи:

    Режисурата куцаше през цялото време – множество кадри снимани от 20 метра от актьорите, в които ние – зрителите – едвам чуваме какво си говорят, да не говорим, че естетически не изглежда добре. Куп излишни кадри докато някой шофира, някой гледа замечтано, къщи и т.н.

    Монтаж – ОТВРАТИТЕЛЕН! НАПРАВО НЯМАМ ДУМИ! Гледаме сцена, в която хора си говорят на фона на класическа музика и изведнъж, от нищото, кадъра прекъсва рязко и се сменя с пейзаж, който първо: не носи никаква информация и второ: направо те изважда от настроението от предната сцена. Това се повтавя поне 20 пъти през целия филм – абсолютно недопустимо за мен! За много хора сигурно е „арт“, „нестандартен похват“ и не-знам-си-още-какви псевдоинтелектуални „похвати“, но за мен е аматьорско и некадърно!

    Музика – присъединявам се към останалите, които вече споменаха, че този тип музика, макар и красива, не е за такъв филм. Говорим за трагедия, деца умират и т.н., и изведнъж постоянно слушаме приповдигаща настроението класическа музика, която често заглушаваше какво всъщност си говорят актьорите (sound editing at the very lowest).

    Актьорска игра – много се радвам на Афлек. Направи добри роли в последно време – особено в Triple 9. Но не му ли писна да играе почти един и същ персонаж – ТЪЖЕН, НАМУСЕН, ГОРЧИВ, МЪМРЕЩ ПОД НОСА СИ! С право си заслужава прякора, който му лепнаха – SADFLECK! Не знам как може да номинират такова представяне за оскар. Още повече недоумявам как може да номинират Мишел Уилямс, която имаше общо екранно време не повече от 15 минути и не беше нищо особено. Едва ли не, за да вземеш оскар трябва само да се разцивриш за 1 минута, а през останалите 14 да се правиш на болен и да казваш „fuckin“ нон-стоп. Просто нямам думи…

    Съжалявам за дългия чаршаф, който стана ама отдавна не съм се ядосвал така на филм. Наистина загубено време пред екрана! Да бяха номинирали всеки друг филм, но не и този! И ако авторката иска – да ходи да го гледа още 200 пъти. Аз ще й махам докато отивам към тоалетната или на път към някой по-стойностен за мен филм! Със здраве!

    Отговор

  • ratm18
    2017-02-19 at 17:27

    Язък. Толкова добро ревю за Arrival и толкова неточно за този филм.
    The Bear Jew ги е нацелил много добре нещата. Неговият текст ми хареса повече.

    Отговор

  • Dredd
    2017-03-05 at 15:43

    Христиана – неточен поглед върху филма! Проснала си ревюто като китеник на двора през пролетен слънчев ден.
    Радвам се, че повечето от Вас не са губили човек от семейството. Филмът отворя раната дълбоко и да знаете тя никога не зараства напълно. Превръщате се в носач на спомени, които често проблясват в сивото ежедневие.

    Отговор

  • А.А.
    2017-03-12 at 19:39

    Много силен филм!

    Отговор

Коментирайте