The Big Short / Големият залог

Money for nothing
 

Така се случва, че последните ми две ревюта в Операцията са все на филми, които по един или друг начин ми позволяват да упражня не особено ласкава реторика по отношение на широко пропагандираните демократични ценности. Но поводът за този текст не е мазохистичната ми склонност да търся плевели в райската градина, а повече от закъснялата поява у нас на един от най-добрите филми за миналата година –„Големият залог”, заложен в програмата на традиционния So Independent Film Festival, който беше открит с пищно тържество в четвъртък. Вероятно по-голяма част от киноманите вече са успели да престъпят закона, гледайки филма в домашна обстановка, така че не вярвам да изненадам някого с препоръката си.По-скоро бих искал да предоставя личната си трактовка на събитията.Да акцентирам върху някои особено удачни решения, повлияли за крайния успех на филма, както и в обобщение да обясня защо смятам, че „Големият залог” е автентично кинематографично бижу и защо си заслужава да бъде изгледан отново, този път на голям екран.

Преди всичко обаче, за да мога да се аргументирам достатъчно добре по отношение на филма, смятам, че е наложително да засегна и самата тематика с няколко абзаца, свързани с причините за възникването на финансовата криза.Забелязах, че голяма част от гледалите „Големият залог” се губят в непознатата терминология, а това до голяма степен предопределя и крайната им оценка.Така че слушайте ме внимателно – няма да повтарям!

big-short-review-img03-20161029

Кризата

Вместо предвиденият от един легион пророци, слепи врачки и всевиждащи лунатици Апокалипсис, началото на второто хилядолетие достави на света един доста приличен икономически растеж. Финансовите борси преживяха дежурния си срив в началото на милениума, отбелязвайки спихването на интернет балона и сякаш поне привидно откриха хоризонт за предполагаем стабилитет и благоденствие. Истината е, че благоденствието за едни е криза за други, а и стабилитетът не е от най-мечтаните пазарни състояния за белите якички от Уолстрийт, затова и момчетата от банковия и финансовия сектор бързо откриха поредната си златна кокошка, наречена със звучното име „субстандартни ипотечни облигации“.

Образно казано субстандартните ипотечните сделки представляват договори с лица, които имат проблем да внесат първата си вноска за придобиване на съответния недвижим имот, и/или не притежават достатъчно високи доходи, за да бъде гарантирано връщането на взетия заем. Посредством този тип кредити, в един конкретен период се оказа, че в Щатите почти всеки средностатистически реднек може да замени изгнилата си каравана с прилично жилище, стига да може да напише с минимум правописни грешки заглавието си и да ипотекира придобития имот в полза на кредитора (банката). В условията на изострена конкуренция, банките приложиха целия си наличен арсенал от промоции, ниски такси, облекчени изисквания и умело прикрити в дребния шрифт плаващи лихви, за да привлекат максимален брой доверчиви шарани, довеждайки нивото на субстандартните ипотечни сделки до над 50% от всички сделки на пазара за недвижими имоти.

Дотук добре. Поне в този мащаб всичко изглежда като нормална функция на свободния пазар, но какъв всъщност е интересът на банките да дават високо-рискови кредити със съмнително обезпечение на куцо, кьораво и сакато, рискувайки да се затрупат с огромен брой пасиви? Всъщност уловката е, че риск за банките не съществува, а схемата е следната: Банките откриха, че голям брой (или както е прието да се казва на финансов жаргон – „пакет”) от тези високо-рискови ипотечни сделки формират ниско-рискови, разкрасени с възможно най-високия рейтинг ценни книжа, които пък се оказват манна небесна за борсовите инвеститори, защото поне на хартия гарантират високи доходи за много дълъг период от време. Иначе казано, банките пакетираха бъдещите си вземания от тези ипотечни кредити и ги пласираха на фондовия пазар като продукт с най-високата възможна сигурност. Различните видове инвеститори с готовност започнаха да изкупуват оценените с рейтинг ААА (най-високият възможен) облигации, като по този начин елиминираха риска за самите банки и ги стимулираха все по-лесно да предоставят кредити.

big-short-review-img04-20161029

Забележете само каква розова картинка се получава. По този начин неплатежоспособният пролетариат доволен, защото се нанася с цялото си подсмърчащо домочадие в чисто нов хабитат; търговците на недвижими имоти доволни, защото лесните кредити реанимират пазара; строителните предприемачи доволни, тъй като търсенето (съответно и цените) стремглаво се увеличава; банките доволни, защото освен таксите покрай ипотечните си кредити успяват да капитализират веднага и дългосрочните си вземания с доста прилична печалба; накрая и инвеститорите са доволни, защото поне привидно получават това, което търсят, гарантирайки на своите вложители илюзията, че когато срокът на плаващите лихви изтече и ситно написаните клаузи удвоят лихвите на длъжниците, техните собствени доходи ще се запазят. Общо взето една взаимоподдържаща се идилия, в която всеки прехвърля риска на следващия по веригата, до момента, в който цикълът не се затвори и рискът не започне да се натрупва като пясъчна кула в двора на същия този неплатежоспособен пролетариат, защото до голяма степен самият той се оказва инвеститор, под формата на вложител в съответните пенсионни или инвестиционни фондове.

Сложно ли ви се струва? Всъщност не е чак толкова сложно, колкото абсурдно. Но чакайте, това не е краят. Тук започва криминалната част.

Не е трудно да се сети човек, че на Уолстрийт работят едни от най-умните типове в бизнеса, а едно от уменията, заради което тези хора са там, е способността им да предвиждат поведението на пазарите. Разбира се, порочният кръг, предизвикан от субстандартните ипотечни облигации, не остава скрит за дълго (ако изобщо е бил скрит за някого в бизнеса) и реакцията, която следва е повече от нелепа.

Вместо процесът да се постави под строга държавна регулация (каквито опити с основание са били правени), да се озапти или поне да се контролира предстоящата финансова лавина, отделните звена от финансовата верига започват тихомълком да залагат (шортване) срещу стабилността на имотния пазар.Те предвиждат неговия колапс в момента, в който собствениците спрат да плащат ипотеките си. На пръв поглед това е все едно в конно състезание между чистокръвни арабски жребци да заложиш милиони на дръгливото, късокрако пони, защото в учебниците с удебелен шрифт пише, че срещу имотния пазар никога не се залага. Но когато си се сдобил с информация, че чистокръвните жребци са предварително отровени и предстои да се сринат малко преди финала, в една гротескна каша от счупени крайници и неестествено изкривени вратове, то залагането в полза на най-малко вероятния победител вече изглежда напълно резонно, нали така?

big-short-review-img06-20161029

Абсурдът достига потресаващи измерения, когато и самите инвестиционни банки започват да усещат затягането на примката.За тяхна зла участ огромна част от залозите срещу имотния пазар се случват точно в собствените им лъскави офиси. Това поставя под угроза платежоспособността им, в случай на колапс на имотния пазар. И вместо за пореден път да се възползват от шанса и да решат кардинално проблема, минимизирайки загубите както за себе си, така и за самото общество, борсовите маститиспекуланти избраха възможно най-лошото решение – продължиха да търгуват с токсичните субстандартни ипотечни облигации. Залъгваха клиентите си, че им продават първокласен продукт (нещо, което е било добре позната практика и в миналото), докато в същото време започнаха тихомълком да залагат срещу самия пазар, който управляват.Лобираха ожесточено и срещу въвеждането на все по-застрашаващата ги държавна регулация.

Осъзнавате ли измеренията на тази покъртително нагла финансова измама, чиято структура по нищо не се различава, от която и да е финансова пирамида?Разликата е една – в случая с ипотечните облигации, мащабът е коренно различен и измамникът не е някой надарен с фатален чар рецидивист, а сумарен образ от финансови институции, рейтингови агенции и държавна администрация, с повече от безупречна репутация. Не е трудно и да се обясни логиката, предизвикала натрупването на престъпно многотонеадекватни решения. Все пак едно от нещата, на които историята ни е научила е, че неизчерпаемата алчност никога не може да бъде задоволена. Аи ще се съгласите, че точно Уолстрийт е едно от местата, където алчността бива поощрявана и стимулирана, вместо контролирана.

Горното непретенциозно подобие на финансов анализ, всъщност е много небрежно плъзване по повърхността на причинно-следствената връзка, довела до трагичните за световната икономика събития от 2008 г. Уверявам ви, че субстандартните ипотечни облигации са просто инструментът, с който се отваря финансовата кутия на Пандора. Смея да твърдя, че катастрофата има далеч по-дълбоки корени, започващи още от времето на щедро ръсения със слава президент Рейгън. Тогава, с прякото участие на мениджмънта на едни от най-големите банки от Уолстрийт, е поставено началото на 30-годишния период на порочната финансова дерегулация. Тя позволява на финансовите корпорации да извършват безконтролно рискови инвестиции с парите на вложителите си (нещо, което до онзи момент е било категорично забранено). Съжалявам за привържениците на Милтън Фридмън, но поредицата от финансови кризи, завършила с тази от 2008-ма доказват, че в някои сфери принципите на свободния пазар не само, че не работят в полза на обществото, ами директно водят до разпад на системата и морален упадъксред операторите й.

big-short-review-img10-20161029

Филмът

Но нека след тази досадна и определено депресираща част се върнем отново към филма. Както сами виждате, тематиката е изключително специфична и без предварителна подготовка не е трудно човек да се изгуби в плетеницата от излишно усложнената финансова терминология. Преди „Големият залог” два (по-сериозни) филма са се заигравали с измеренията на финансовия катаклизъм от 2008 г. Документалният „Вътрешна афера”, който предоставя по-задълбочен, почти професионален поглед върху причините и последствията, печели Оскар през 2010-та, а година по-късно телевизионният „Твърде голям, за да фалира” се надпреварва за Глобусите в цели три категории. Самият Скорсезе през 2013-та косвено утъпква жанровата пътека с „Вълкътот Уолстрийт“ и макар филмът му да поставя акцентите си върху съвсем различна плоскост, фурорът, който филмът предизвика, красноречиво доказа потенциала на жанра.

Усетили накъде духа вятърът, Paramount закупуват правата на книгата „Големият залог”, дело на бившия борсов спекулант от Уолстрийт и настоящ финансов журналист Майкъл Луис. Като човек отдаден на детайлите, Луис използва много умело познанията си във финансовата сфера и в много увлекателен стил документира събитията предхождащи самата криза. Книгата на Луис трудно може да бъде определена жанрово, тъй като представлява много интересно композиран микс от публицистика и художествена интерпретация.По този начин авторът си позволява да бъде достатъчно обстоятелствен фактологически и в същото време да не губи интереса на читателите си. Paramount прекрасно осъзнават, че проектът е много деликатен и в типичен корпоративен стил, решават да минимизират риска като прехвърлят не само продуцирането, но и финансирането към Брад Пит и неговата „Plan B Entertainment“.

Това е първото от поредицата добри решения, които ще избродират успеха на „Големият залог”, защото подобно на други свои продуцентски проекти, актьорът е доказал, че в това си професионално поприще много трудно допуска грешки. Задачата пред Пит е нестандартна и той логично решава да приложи нестандартен подход. За да префасонира книгата в лесно достъпна за зрителите история, той наема сценариста Чарлс Рандолф („Любовта е опиат”). А режисурата поверява на доказалия се кретен Адам МакКей, познат най-вече като биограф на супер дебила Рон Бъргънди. От Paramount сигурно са изтръпнали, когато са разбрали за този смел избор, но това е залог, който носи повече печалби от всичко друго свързано с „Големият залог”.

big-short-review-img08-20161029

Рандолф и МакКей инстинктивно (и напълно логично) усещат, че трябва по някакъв начин да разведрят сухата финансова материя, затова и адаптират книгата на Луис, като зареждат сценария с дозирано количество от свежия си хумор. Двамата филмови творци извършват истински подвиг в стремежа си да омекотят челния сблъсък на незапознатите с финансовата терминология, добавяйки и някои от характерните за Мартин Скорсезе елементи.Отново с цел по-леснаасимилация на концентрирано количество информация от страна на зрителя.

Под вещия мониторинг на Пит, сценарият е готов, режисьорът е осигурен и единственото, което остава еролите да бъдат подправени с качествен пълнеж. Като човек, който самофинансира проекта си, продуцентът е наясно, че трябва много умно да планира бюджета си, да не позволява преразход и в същото време да осигури достатъчно големи актьорски имена, които освен да изнесат филма на плещите си, едновременно с това да работят и на чисто маркетингово ниво с имената си. Специфичното в адаптирания сценарий на Рандолф и МакКей е, че човек трудно може да изведе на преден план някой основен образ. Повечето от героите имат малко екранно време, но сценарият умело им позволява плавно да си прехвърлят отговорността в пресъздаването на действието и подреждането на финансовия пъзел. Затова и решението на Пит да достави сравнително големи имена в прилично малки, но важни за сценария роли, отново удря в десятката. Крисчън Бейл, Райън Гослинг, Стив Карел, Мариса Томей и самият Брад Пит са звездното ядро, около което се гради действието.Компания им правят един куп не дотам известни, но за сметка на това що-годе познати физиономии. Ключовата дума тук е баланс и предвид удачното разпределение на ролите, няма никакво място за критика.

Буквално още с първите кадри на филма се усеща вдъхновението, което авторите съвсем неприкрито са почерпили от Скорсезе. Въпреки, че на доста места открих пресилени критики по отношение на този вид заимстване, аз лично смятам, че подходът не самоработи, но е и задължителен за подобен род филми. В крайна сметка няма нищо срамно да използваш една доказала се във времето формула и да я пригодиш в името на изкуството, още повече, че по този начин отдаваш и своеобразен реверанс към един от живите класици на седмото изкуство.

big-short-review-img05-20161029

Накъсаният, изключително впечатляващ монтаж, редуващ статични и на пръв поглед произволни кадри с такива, заснети от френетично подвижна камера; откровено колебливият фокус, внушаващ илюзията за движение, дори когато се налага използването на неподвижна камера; разказвачът Гослинг, услужливо въвеждащ зрителя в предисторията с небрежен, напълно непретенциозен стил; изобщо, всичко в първите няколко минути, задава темпото и реториката, с които ще борави филмът по-нататък. И ако до този момент някой си е мислил, че с „Големият залог” му предстои отегчителна, двучасова лекция по финансов (без)контрол, ще остане повече от приятно изненадан.

По-горе споменах колко добро е решението на Пит да се довери на Рандолф и МакКей при адаптирането на сценария и съм убеден, че в течение на филма всеки би се съгласил с мен. Напук на скромната им филмография, тези двамата са свършили гениална работа. Дано обърнете внимание на това колко силни са диалогът и сценографията. Смея да твърдя, че в „Големият залог” няма нито една излишна дума, монолог, диалог или сцена. Колкото и виден да е стремежът на авторите, да изкривят тъжната реалност през призмата на сатирата, си личи, че всяко едно действие е подчинено на мисията или да разяснява на достъпен език финансовата главоблъсканица, или да допълва характерите на героите си. Дори в повечето случаи прави това едновременно.

Ще си позволя да дам един пример. В книгата на Майкъл Луис е включена цяла глава, която се занимава с причината за некомуникативното поведение на асоциалния борсов корифей д-р Майкъл Бъри, изигран с патологична вещина от Крисчън Бейл.Загубата на око в неговите невръстни години, (очевадната) психическа травма, която нанасят върху един тийнейджър неговите лишени от съпричастност връстници и постепенното развитие на един юношески комплекс, в необичайна за обществото форма на поведение като възрастен. Идеята ми е, че книгата е формат, който позволява достатъчно подробно обяснение и навлизане в детайлите, така че читателят без никакви проблеми да изгради в представите си психологическия профил на героя, спечелил вниманието му. Във филмовия вариант на „Големият залог” обаче няма време за подобно изграждане на дълбочина, тъй като акцентът не пада върху героите, а върху точно определени действия от тяхното работно ежедневие и най-вече върху подреждането на пъзела, който техните действия предизвикват.

big-short-review-img09-20161029

И въпреки, че Рандолф и МакКей разполагат с ужасно много ограничения, предвид широкия спектър на информация, която трябва да канализират, те успяват да намерят начин да пресъздадат характерите на своите централни персонажи, смея да твърдя далеч по-колоритно и елегантно от начина, по който се справиха колегите им в далеч по-претенциозния „Спотлайт”.

Сцената с интервюто за работа в самото начало на филма, провеждано от Крисчън Бейл под формата на монолог, е прекрасен пример за това как в рамките на само няколко минути един талантлив сценарист може абсолютно ненатрапчиво да затрупа зрителя с полезна информация.

Замислете се, каква всъщност е целта на тази сцена? Ясно е, че на първо място се цели запознанството на зрителя с един от основните персонажи. Още с първите кадри Майкъл Бъри чисто визуално е представен като антипод на стереотипа с неговия контрастиращ на фона на офиса плажен аутфит, неподчинена на гравитацията прическа и блуждаещ стъклен поглед. В хода на кратката му и непоследователна изповед, чрез няколко флашбека, разбираме причината за стъкления му поглед; заформящото се у него подозрение към принципите, с които работи фондовият пазар; склонността му към самоизолация. И не на последно място – неспособността му да комуникира вербално със себеподобните си, натъртено по великолепен начин с нелепото „хубава прическа, сам ли се подстригваш”.Най-забавното нещо в случая е, че монологът всъщност е част от провеждано от Бъри интервю за работа.

Същата повествователна структура е видима и при по-нататъшните въвеждания на основните герои, като при всеки един е наблегнато върху специфична особеност на характера.Това не позволява на персонажите да се превърнат в безплътни сенки, жертви на основната тема на филма. Изключително находчива работа и на двамата сценаристи в това отношение.Радвам се, че комплиментите за тях не свършват дотук.

big-short-review-img07-20161029

Както стана ясно вече, основната мисия на филма е да даде достатъчно просто обяснение на въпроса какво точно се случи през 2008 г.Стараейки се да бъдат максимално изчерпателни, авторите непрекъснато се движат на ръба, жонглирайки с хумор, ирония и сложна терминология. Личи си, че диагностицираният кретен МакКей се е чувствал напълно в свои води на снимачната площадка на „Големият залог” и съм готов съм да заложа бъбрек, че най-големият проблем пред Брад Пит е бил свързан със задачата да озапти просташката креативност на своя режисьор. В крайна сметка, на колко хора би им хрумнало да включат във филм за финансов апокалипсис графична визуализация на тестис и накисната във вана Марго Роби, обясняваща нещо, което при тази гледка така или иначе много малко хора ще чуят. Но както и да е, лекият стил в началото на филма изпълнява своята основна функция – да прикове вниманието на зрителите. С течение на времето, МакКей и компания постепенно редуцират контраста на изразните си средства. И ако в първата си половина филмът е приличал по-скоро на ведър музикален видеоклип, то останалатачаст, занимаваща се вече със същината на проблема, е оцветена в далеч по-мрачен нюанс. Камерата продължава да е също толкова динамична, но вече не следи чудатостите на героите, колкото реакциите им от откритията, които правят.Преходът етолкова плавен и умело дирижиран, че практически остава незабелязан на първо гледане.

Не съм сигурен, че бих могъл жанрово да определя „Големият залог”. Предполагам всеки би сегментирал филма към класическите финансови трилъри и донякъде това би намерило солидна доза логика, но лично аз не бих бил толкова категоричен.По мое мнение в „Големият залог” има сериозно преплитане на стилове и жанрове. Ако се опитаме да игнорираме пародийния акцент, чисто структурно, филмът до голяма степен наподобява„Spotlight”.И в двата случая имаме екипно разследване, анализиране на улики, локализиране на непристойно деяние и заключителна част, която обобщава изхождащите от разследването последици. Но погледнат в перспектива, творението на триото Пит, Рандолф & МакКей сякаш е по-близко до класическия disaster moviе. Забележете само: имаме неуморно задаващия се световен (финансов) катаклизъм, имаме и чудатите чешити, които независимо един от друг предусещат задаващата се катастрофа.На лице са техните опити да бъдат минимизирани щетите.Разполагаме и с поетапно разрушаващата се инфраструктура (в случая институции, с почти вековна история). Срещаме ималката бройка оцелели, измъкнали се като на магия с пълни джобове от финансовия катаклизъм. Единственото, което липсва в „Големият Залог”, са зрелищните взривове ала Роланд Емерих и Майкъл Бей, но МакКей и компания са се погрижили те да се случват не на екрана, а в главата на зрителя. Но това, разбира се, си е моя, чисто субективна интерпретация, затова и няма да настоявам за консенсус по въпроса.

big-short-review-img11-20161029

Споменах вече, че в актьорски план филмът е безупречен. Единствено не съм сигурен кой, измежду Крисчън Бейл и Стив Каръл, прави по-феноменална роля.Въпреки, че Бейл ми е особена слабост от поне десетилетие, ако трябва да избирам, с лек превес все пак ще отдам предпочитанията си към Стив Карел, тъй като човекът заслужава най-после да излезе от идиотския стереотип, който му е наложен от Холивуд. Демонстрираната емоционална палитра от страна на Керъл наистина заслужава специално внимание, защото поне за мен е доста по-сложна за изпълнение, в сравнение с по-семплата откъм диапазон роля на Бейл.Но и тук ще оставя всеки сам да прецени според собствените си предпочитания.

В обобщение трябва кажа, че спрямо целите, които си поставя, „Големият залог” напълно безусловно може да бъде категоризиран като перфектния филм. Теоретично е невъзможно с недокументална стилистика по по-удачен начин да бъде представена толкова скучна и многопластова в естеството си материя. Като това ни най-малко не трябва да вреди или дебалансира крайния продукт. Ироничното е, че този кинематографичен диамант бе шлифован до съвършенство не от някой заслужил холивудски занаятчия, а от абсолютния дебютант в сериозното кино – тоталният зевзек Адам МакКей, което прави постижението му още по-впечатляващо.

„Алчността е, как да се изразя, хубаво нещо. Алчността е нещо добро, нещо което работи. Алчността пречиства, влиза в дълбините и улавя същността на еволюционния дух.”

Тази романтична сентенция, изречена от ултимативния финансов спекулант Гордън Геко, е забележителна по няколко параграфа едновременно. Първо, защото колкото и да е тъжно, може би е вярна, поне от гледна точка на човешката еволюция. Второ – по прекрасен начин илюстрира основния наратив и философията на цялата финансово-корпоративна индустрия. И трето – носи едно неприятно усещане за предопределеност, предвид това, че колкото и да се е развил моралът ни през вековете, константата „алчност” си остава все така могъща и непроменена. Затова независимо дали вече сте успели да се насладите на „Големият залог”, без значение дали сте успели да вникнете в детайлите още при първото му гледане, много е важно филмът да бъде гледан отново и отново. Мисията му е не толкова да забавлява, колкото да напомня това, което хората често имат склонността да забравят. Да напомня, че пороците са съставна част на всяка една изградена от човека система. И независимо дали политико-икономическата идеология, която управлява тази система, ще се нарича комунизъм, социализъм, капитализъм или демократичен неолиберализъм, без съответния контрол, диагностициране и предписване на адекватно лечение, резултатът неминуемо ще се трансформира в не особено приятния регресивен неопарадебилизъм.

Големият залог” можете да гледате на голям екран като част от програмата на So Independent Film Festival на 29.10.2016 г., 31.10.2016 г. и 04.11.2016 г.

коментари
 
Отговорете »

 
  • Stan The Man
    2016-10-29 at 19:06

    Това ревю е шибан шедьовър.

    Отговор

  • Teddy
    2016-10-29 at 19:23

    Баси якото ревю, сега като чуя „субстандартни ипотечни облигации“ почти ми става хубаво 😀

    Отговор

  • 2016-10-29 at 19:42

    Много необходим и полезен филм. Закъснял, но пък изключително добре направен.
    Добре е да имаме поне малко финансова култура, защото всички храним с парите си банки и финансови институции, а в крайна сметка ние плащаме сметката на икономическите кризи, които те са предизвикали с действия и бездействия…

    Отговор

  • sparkflamefire
    2016-10-29 at 23:36

    Пич, ти да не си завършил банково дело?
    Ай, стига бе.
    Ще спонсорирам издаването на ревютата в сборник.
    Искам да попълня библиотеката си. Браво.

    Отговор

  • Pacino
    2016-10-30 at 21:44

    WTF, ревюто цепи, филмът е трепач, няма кво да се желае повече!!! … Следващият спукан балон ще е Чайна, дано хората се облажат, покрай жълтурковците хаххаха

    Отговор

    • Sir Stevancho
      2016-10-31 at 00:36

      Япония, САЩ преди Китай… Европа тръгна доста преди това по тоя път, тук вече дори няма балон, като спукан кондом е. Всеки нормален мъж да знае как да запали огън, да стъкми някакъв подлсон, да има елементарни познания какво да направи в гора, планина, да може да се справи без смартфончето, таблетчето, лаптопчето, да има един скапан фенер в колата поне и да е наясно как се оказва някаква елементарна първа помощ – това може да значи нещо. Иначе – то е ясно. Всички сме много умни, красиви и неразбрани, пушим цигарки, пием Гленфидич, гледаме драматично и неразбрано, имаме колекцийка от плочи и четем Керуак. Ама една жена да сготви вкусна мусака и мъж да смени гума – това остана за простаците. Ще се скапе някой ден всичко и накрая половината чалга-певици ще си оцелеят идеално, щото поне някога някоя крава са издоили. Че веганите както няма да има какво да ядат ако спре нета – така и някой, който си мисли, че основния му и достатъчен позитив е, че харесва и разбира Едеално Буковски – ще хапе дедовия. Светът е пълен с интелектуалци, разбиращи и знаещи всичко. Ама баш те го водят към дупката, в която баш простите селтачета ще си живеят идеално. Всеки смята, че е свободен ако желае да скапе собствения си свят и че никой не може да му търси сметка. Егоизъм до дупка и нулева инициативност., нулево желание да погледнеш отвъд интелектуалното одеяло. Жалко – преди не е било така, а за жалост – именно на гърбовете на тия, които преди не са били такива – ние слагаме и с него оправдаваме това, което насира нещата. Чели сме книжки, гледали сме филми – речникът ни може да облече в смисъл всяка глупост.


    • B26354
      2016-10-31 at 00:43

      да не си се напушил бе, човек? 😀


    • Sir Stevancho
      2016-10-31 at 00:59

      Мне, ма съм си сипал едно хубаво и си ми е на 6 😉


    • UZUMAKI
      2016-10-31 at 01:00

      Гленфидих рулз.


    • Sir Stevancho
      2016-10-31 at 01:49

      Като има един път в годината – да. Иначе – през останалото време е за трезвените, за пийналите – мен и калвадос ме оправя в момента :)


    • UZUMAKI
      2016-10-31 at 02:04

      Aбе аз подбирам :)


  • Sir Stevancho
    2016-10-31 at 00:12

    Човек, като ти чета нещата и първото, което ми хрумва, е колко ме е срам за объркването ми на Цимер с Хорнър преди време. Заеби…

    Чудовищно добри ревюта пишеш. Като видях, че сте постнали ревю на тоя филм и веднага подходих с недоверие предвид материята – все си мислех, че ще има 2-3 спорни изречения относно икономическата тематика, които ще ми насерат текста. Като видях, че авторът си ти – признавам си, изненадах се и донякъде ми стана кисело, че май ще прочета първото ти ревю, което – не знам дали ще харесам. Извинявам ти се веднага след прочитането му, не знаех, че чаткаш и от тая сфера. Могъщ анализ, облечен в до колкото е възможно прости думи, 101 на икономическата действителност, в която живеем и оцеляваме, с явно дълбок интерес и ненавист към основите на монетарната политика, която бавно, но сигурно изсмуква правото ни да живеем добре. За пръв път тук чета ревю, която ме вади от киното без да съжалявам.

    Отговор

    • Mad Max
      2016-10-31 at 15:42

      Хехе радвам се, че не съм те разочаровал и този път. Не бих казал, че чаткам и от тази сфера. Завършил съм икономика и не че това ме прави някакъв специалист, но поне имам някаква представа за логиката, според която се ръководят пазарите. Без никакви преувеличения, смятам, че сложността на материята е прекалено надценена и извън плашещите термини, всичко е напълно логически обосновано и достъпно в основите си дори за лаици :)


  • ToTo
    2016-10-31 at 08:55

    Предел на риска (Margin Call) с Кевин Спейси и Джеръми Айрънс също може да се спомене като филм по темата… та, не са само „Вътрешна афера” и „Вълкът от Уолстрийт“

    Отговор

    • Mad Max
      2016-10-31 at 15:43

      Не съм гледал Margin Call и сигурно затова съм го пропуснал. Ще наваксам с него тия дни :)


    • ratm18
      2016-10-31 at 17:25

      Margin Call беше много добър. Много по-добре са обяснени нещата според мен.


    • Mad Max
      2016-10-31 at 17:46

      Заинтригувахте ме сериозно, аз пък от своя страна връщам препоръката с Inside Job. Нечовешки филм.


    • 2016-10-31 at 20:42

      Margin Call е страшно добър, да.

      Аз пък да препоръчам (макар и не по темата на ипотечната криза) друг „банков“ филм – френският Le Capital. Без да е някакво невиждано чудо, аз поне останах с приятно впечатление.


  • B26354
    2016-10-31 at 17:52

    И на мен ми хареса Margin Call. Харесвам дори The Company Men. :)

    Отговор

  • 2016-10-31 at 18:00

    The Big Short е голям и финен филм и ми беше фаворит за оскарите вместо тия педалски разследвания в Спотлайн, който ме приспа направо. Това момче MadMax яко си изживява филмите, които гледа и наистина поздравление за великолепното ревю. :) Продължавай все така!

    Отговор

    • B26354
      2016-11-02 at 22:33

      Спотлайт е безупречен филм.


    • UZUMAKI
      2016-11-02 at 23:01

      „Spotlight“ e чудесен, да.


    • 2016-11-21 at 11:21

      Много мога да споря относно качеството на „Spotlight“, но в момента ме мързи яко…Така, че има те късмет хахахха


    • Liubo Ursiny
      2016-11-21 at 12:11

      Добре.


  • селянин
    2016-10-31 at 19:35

    Mad Max по-често трябва да пише ревюта.Не си падам по този тип филми-финансови,адвокатски,лекарски,занаятчийски трилъри,но първата част на ревюто е шибано добро.Според мен Mad Max трябва да напише ревюто за WESTWORLD когато му дойде времето(ако е впечатлен от сериала).

    Отговор

  • 2016-11-01 at 00:23

    Поредното топ ревю на Лудия Макс! Евала мен! На мен филмът ми е в топ 3 за миналата година, а Стив Каръл е изрод!

    Отговор

  • Стефан_
    2016-11-01 at 16:39

    Дейба тоя Оги Павлов, на живо трябва да му бръкнеш в дупенцето за да каже нещо, но на “хартия“ е много словоохотлив. :)

    Отговор

  • Delian Dobrodjaliyski
    2016-12-02 at 21:22

    Не съм гледал още филма, но ревюто и положителните коментари ще ме мотивират да го направя.
    Mad Max, поздравления за прекрасното ревю. Определено имаш талант да правиш задълбочен анализ и да поднасяш резултата по интересен начин. Трябва да пишеш по-чето, човече! А след време , ако издадеш сборник с ревютата, ще уцелиш десятката.
    А Inside job е за мен най – добрият филм за финансовата траги -комедия през 2008 (поне от това, което съм гледал, де. Може да има и по -добри филми, но да са ме подминали:)

    Отговор

Коментирайте